Нагорни Карабах по нанадолнището на руската игра на спасител на Армения

НА СНИМКАТА( личен архив): Авторът сред руините, причинени от войната в Ливан през втората половина на 80-те години на миналия век. 

 

 

 

 

 

 

Една от шегите, които историята си прави, е неочакваният резултат от победата на една нация над друга, на една държава над съседите. Защото не рядко тази победа се заплаща с обратен на замисъла на победителя резултат.  

Най-едрият случай в огледалото за обратно историческо наблюдение е победата на СССР над Германия и Япония, която откри пътя им към демокрацията под американското водачество и ги превърна в победители спрямо СССР  в икономическо отношение – акушира им без да иска да се (пре)родят като държави, на които населението в страната на победителите и днес гледа със завист заради несравнимо по-високия им, недостижим за тях в обозримото бъдеще жизнен стандарт. 

В т.н. палестинска война Израел и израелците победиха многократно превъзхождащите ги по територия и население свои арабски съседи, нападнали новата държава от всички страни в деня на обявяването на нейната независимост на 14 май 1948 година. Така възникна несъществуващият преди това палестински народ, поел от самите евреи ролята на мъченик и жертва в очите на араби, мюсюлмани и голяма част от от света. Бежанските лагери на палестинците в съседните на Израел арабски държави  се превърнаха в неизчерпаем източник на желаещи да умрат за своята кауза младежи, а палестинската диаспора, пръсната по света, често получила начален тласък в образованието в училища с финансиране по линия на ООН в лагерите и изпреварили по степен на образованост останалите араби,  се разви като мощен инструмент за влияние по подобие на някогашната еврейска диаспора в Европа и Америка.

Нещо подобно се случи с победата на малката, но древна Армения, над току-що формираната нова азербайджанска държава във войната от 1992-94 година между тях заради Нагорни Карабах, населен почти изцяло с арменско население, но оставен в пределите на Азербайджан.  Унижените от поражението азери получиха национална кауза, мотивирани да си отмъстят.  За разлика от Армения,  Азербайджан не може да се похвали с историческа дълбочина на своята държавност,  но получи тласък в търсенето на своята идентичност благодарение на потреса от поражението си от своя малък съсед.

Още примери? Да, самата Украйна, възникнала от имплозията на доминираната от Русия съветска империя, претърпя шока на руската окупация и анексия на Крим, а след това и на войната на подкрепяните от Москва проруските сепаратисти в Донбас. В резултат на това оспорваната от Русия национална идентичност на украинците, петимни да се еманципират от руското влияние, беше катапултирана на непознати преди това висоти на патриотизма. Не веднъж съм се шегувал, че Путин заслужава паметник в Киев, на който да пише нещо като “На консолидатора на Украйна, от благодарния украинския народ”.  

Но да се върнем на азерско- арменския конфликт, който е актуалният повод за този текст.

Този конфликт нито е нов, нито е двустранен. А и не е странен изобщо предвид историческите и международните обстоятелства, заложени от противоборството на руската и османската империи. Персийските походи на създателя на държавата с наименованието Русия владетел Петър Първи през 1722 – 1723 г. слагат началото на този имперски евразийски конфликт за контрол над региона. Погледнато назад, Русия го загуби в крайна сметка именно чрез продължението на Турция в лицето на Азербайджан. Доколко целта на вековната руска политика е била да не допусне разпростирането на турците до Каспийско море,  днес то е факт и арменското препятствие за неговото окончателно затвърждаване е финален акорд в това руско-турско съперничество.

Чудно изглежда на този фон, а и като се знае колко лакома е Русия за нови териториални придобивки ( справка : Южна Осетия и Крим, при цялата им миниатюрност, но оказали се “вкусни хапки” за неутолимия имперски апетит на Кремъл), една малко известна подборност от отношенията между Баку и Москва. През 2011 година Русия отстъпи на Азербайджан малък граничен анклав, включващ две села, населени с лезигнско малцинство.  Крайно нетипичен за стиснатия Путин жест, който обаче не доведе до промяна в последвалата ориентация на Алиев към все по-тясно сътрудничество с Турция и до конкуриране на руския износ на газ.

Нещо повече, международните наблюдатели очакваха размразяването на уж замразения нагорнокарабахски конфликт в момент, когато Баку и нейния”голям брат” в Анкара решат, че е настъпил подходящият момент. 

Защо дипломатическите усилия на влиятелните държави не го предотвратиха е въпрос, на който не може да се даде еднозначен отговор дори и да имаше начин да се свика специална научна конференция с участието на външните министри на воюващите държави, техните исторически покровители Русия и Турция, както и на регионалната сила Иран, зад който днес стои Китай, наблюдаван внимателно какви ги върши от САЩ.   

Видим е в момента реваншът на Азербайджан. Той се наблюдава в чисто военно отношение в оспорваната от Армения, макар и международно призната като азербайджанска територия в Нагорни Карабах, наричана от арменците с историческото й име от древността Арцах. Видимо е също териториалното и  икономическото азерско надмощие, реализира на бойното поле чрез многократно по-голям военен бюджет в рамките една военна машина, развивана и снабдявана от съседна натовска Турция срещу Армения, която е застинала на нивото на своите съветско- руски оръжия.

Какво обаче не се вижда толкова лесно с невъоръжено око под повърхността на конфликта? И защо Русия, при положение, че не само има претенцията да бъде историческо покровител на християнска Армения срещу враждебния за нея заобикалящ я тюркски океан, играе ролята на посредник, вместо на закрилник на Ереван?

Официалните руски власти продължават да мълчат по този въпрос, който е оставен за тълкуване и разгласяване ( включително с конспиративни теории) на медиите в самата Русия.  А те, както е известно, в голямото си мнозинство пеят в хора на Кремъл. Ето защо е показателно, че руската пасивност се обяснява в тях като негласна форма на отмъщение срещу “предателството” на Армения. Смяната на властта в Ереван доведе на власт там патриоти, които, въпреки наличието на пряко руско военно присъствие в страната, се одързостиха да спрат излъчването на руските телевизионни канали, да заговорят за членство в НАТО,  да канят опозиционера Навални и да “дърпат за опашката дявола”  Ердоган, заедно аятоласите в Техеран ( друг исторически покровител на Армения от османците), като открият посолство на Армения в Израел, където аналогиите между холокоста и арменския геноцид са много популярни. 

Правителството на Никол Пашинян не е спирало да говори за необходимостта от приятелски отношения с Русия, където обаче не вярват на арменските “сълзи”.  Гледат на тях като на проява на лицемерие насред “русфобския” завой в арменската политика през последните няколко години. 

Ако си позволя един свободен прочит на историческия паралел,  бих казал, че Армения се намира днес в позицията на България спрямо Русия от края на 19 век, когато българите избират проевропейския път на развитие въпреки почти пълното руско имперско опекунство над делата на българите от първите 7 години на тяхното прохождане като борци за собствена независима държава след руско-турската война. Онези българи, повечето от които боготворели Русия като антипод на Турция, бързо осъзнали, че тя се опитва просто да я замести и да смени османския ятаган с руска нагайка над главата им. Вероятно и арменците днес споделят подобно “прозрение”.

Руски коментатори отбелязват също, че правителството на Пашинян е отхвърлил през 2018 година руското предложение за изграждане на обща противовъздушна отбрана на арменското небе  ( познайте под чие фактическо командване) в името на запазване на арменския суверенитет. Хак ви е сега, “братя” арменци да ви бомбардират турските дронове на азерско въоръжение – щяха ли да посмеят, ако бяхте приели предложението ни, тържествуват злобно някои руски познавачи на кремълските настроения. Макар че е паралелно с това известни руски екстремни шовинисти в медиите, като прословутия телевизионен водещ Кисельов, играят контра на тази вълна и се застъпват за християнска Армения.

Кремъл не може да си позволи да загуби напълно граденото от 300 години руско влияние в Армения. Пълен разгром на страната би делегитимирал окончателно и без това силно намалялото влияние на Русия в региона. Ето защо единственият въздушен коридор за снабдяване на малката кавказка държава в условията на бойните действия в Нагорни Карабах продължава да е руско благодеяние, осъществявано с иранско сътрудничество. 

Особено злобно реагират руските медии на приглушения тон, с който арменските им медийни посестрими реагират на руското дипломатическо посредничество, но славят западни дипломатически ходове, като декларациите на френския президент Макрон за солидарност с изпадналата в беда кавказка държавица. Че и на САЩ, чиито президент Тръмп се изказа в полза на Армения, се радват арменските медии, възкликват възмутено руски наблюдатели.

Руската игра спрямо Армения е като в притчата за кучето и кокала, който не яде, но и другиму не дава. Но да се отрече руската значимост е невъзможно. Любопитно е, че тъкмо президентът Илхан Алиев е по-активната страна в декларирането на надежда, че именно Русия ще помогне за спирането на конфликта, докато в Ереван изобщо не надуха фанфарите на благодарността за постигнатото с руска намеса примиерието от 10 октомври ( вече нарушено, впрочем), отдавайки предпочитания в пропагандно отношение на ясно изразената на арменска страна френска позиция.

Само в Анкара като че ли поемат риска да се конфронтират и по този праграф в отношенията си с Москва, които и без това се търкалят низходящо  след явното бягство на Ердоган от предишната турска зависимост от руския и газ и подозренията, че той е предал Москва на Запада, съобщавайки на американците параметрите на купените от нея руски зенитно-ракетни комплекси С-400.

Идната седмица в Баку предстои среща на високо ниво представители на 7 тюркски държави. Очаква се та да обсъдят идеи от рода на създаването на “туранска армия”, което е откровена заявка на Ердоган за нова стъпка в осъществяването на идеята за реанимиране на Османската империя под негово лидерство. Канонадата на азерските оръдия в Нагорни Карабах е подходящ символичен фон за озвучаване на тези претенции на форума в азерската столица.

Русия, която г(р)ък не каза ( въпреки призивите на Гърция) срещу завръщането на “Света София” в Инстанбул в лоното на исляма по волята на днешния турски султан Ердоган, гледа на тези негови армейски мераци с нарастващо раздразнение. То все още не е прераснало в нещо повече,  въпреки поредното потвърждение на Ердоган, че не признава руското анексиране на Крим. Сега турският президент предизвиква хазартно Путин и с категоричната си подкрепа за президента Илхам Алиев, син на подкрепяния от Москва бивш член на политбюро на ЦК на КПСС Гейдар Алиев,  династичният предшественик на Илхам на азерския президентски трон.  

Според теории на руски анализатори Ердоган е схванал опита за преврат в Турция преди 4 години като неуспешна, но предупредителна акция с подкрепата на САЩ във връзка с намеренията му за стратегическо преориентиране не към Русия, както изглеждаше тогава на повърхността, а към Китай. През 2015 година Еродоган даваше знаци, че е готов да обслужи ( в свой интерес) прокарването на пряк транспортен коридор през Турция за превозване на водопада от китайски стоки към Европа и Близкия Изток, чрез който Пекин иска да избегне американската доминираща роля в океаните и моретата.  

Ето защо на Ердоган е изпратено предупредително послание чрез онзи опит за преврат, намекват московски тълкуватели. Уж неуспешен беше превратът, но Ердоган се отказа от китайските си намерения.  Логично е и заради факта, че Турция е яростен конкурент на Китай на пазарите в Европа,  Африка, Средна Азия, Русия и Африка в износа са произведения на леката промишленост. Защо Анкара да не остави китайските търговски кораби “на милостта” могъщия американски флот?

Като стана дума за историческите корени и иранското сътрудничество за въздушния коридор до Армения, ролята на Техеран също не е за пренебрегване в тази мътилка от сблъсък на интереси. Там гледат не по-малко разтревожено на пантюркските планове на Ердоган. Подкрепяйки мюсюлманското уйгурско малцинство в Китай той успява да настрои и Пекин срещу себе си, създавайки мост за сътрудничество между китайските комунисти и аятоласите. Което внася допълнителен нюанс  в разбирането за китайското решение да се ориентира към Иран като заместител на плановете за проправяне на пряк китайски път на коприната, включващ и Армения и самия Нагорни Карабах.

 

Към горещата каша от противоречия може да се прибавят гласовете в американския конгрес, където вече е  внесена за обсъждане резолюция за признаването на независимостта на Нагорни Карабах, получили бърз отзвук в Ереван, че там също могат да признаят анклава като самостоятелен субект на международното право, какъвто в момента той не е. Президент Алиев, търсещ иначе легитимиране на Запад чрез износ на въглеводороди, конкурентни на руските, отговори със заплаха да скъса дипломатическите отношения с всяка държава, признала нагорнокарабахската независимост.  Ако това се случи, макар евентуално американско легитимиране на Нагорни Карабах да не стои реално на дневен ред,  влиятелната арменска общност в САЩ би отворила най-отлежалите си бутилки коняк от марката “Арарат”.

Сега, след този бегъл преглед на карамбола от интереси в региона, стана ли ясно защо Нагорни Карабах не е просто купчина камъни, заради която се бият някакви “племена”?

Едва ли. Ясна е само омразата между двата етноса, въвлечени в историческата си вражда, за преодоляването на която Русия се ограничава с общи призиви за мир, докато конкурента й в региона Турция решително подкрепя своя азербайджански клиент.

Впрочем, не е изключено да се окажат основателни разпространяваните  от руски медии слухове, че Илхан Алиев и Никол Пашинян се изразили готовност да се срещнат на руска земя. Предстои да видим какво би струвало това на застрашената Армения като отстъпки на Москва в името на предотвратяването на ескалация, която, пак според руски медийни публикации, Азербайджан, имайки пълната подкрепа на Турция, не предприема само заради сдържащата задкулисна руска роля. 

Подобна руска роля, ако приемам нейното съществуване за даденост, на недипломатичен език се нарича шантаж, синтезиран в изречението: “ще ви спасим, но ще си платите с отстъпки от суверенитета си, който си въобразихте, че можете да отстоявате без нас”.