Ржевската битка в сянката на Сталинградската – какво премълчават и преувеличават руските историци

Автор: Георги Каракънев

Само професионалните историци и най-запалените любители на историята на ВСВ по света и у нас са изцяло в час за две гигантски битки на Източният фронт, водени по едно и също време, които си приличат най-вече по броя на гигантските жертви. Иде реч за Сталинградската и Ржевско-Вяземската. 

Още в замисъла им има едно обстоятелство, което е смущаващо, погледнато от дистанцията на годините и знанията, с които разполагаме днес. При Ржев всъщност се води основаната битка. Самият главнокомандващ Сталин е разчитал там още през 1942 г.,  след отблъскването на немските войски под Москва на 100-тина км,  да пречупи гръбнака на Вермахта, да изчисти от окупаторите територията на Съветска Русия. Така се е надявал практически да “затвори” войната на Източният фронт. Там е изпратен маршал Жуков който е имал славата на “Където е той, там Червената армия е в настъпление”. Както се пееше в култовия съветски филм “Беларуската гара”: “За цената няма да се пазарим”. А по-добър “счетоводител”, вършеещ по бойните полета на матушката от Георгий Константинович, не се е намерил. Той бързо си спечелва прозвището Касапин сред подчинените генерали, офицери и войници. 

Ржевската битка продължава с различна интензивност от 5 януари 1942 г. до 31 март 1943г.  Целта е да се разгромят основните сили на групата армии “Център”, да се освободят градовете Ржев, Сичевка и Вязма и така да се ликвидира Ржевско-Вяземският плацдарм. 

Маршал Жуков, верен на себе си ( който по собственото му признание мрази щабистите и избягва да ползва карти ), хвърля огромни маси в челни атаки. Заповядва неподготвени настъпления при изключително лоши атмосферни условия. Народът на СССР нарича Ржевската битка “кланица”. Пьотър Михин пише в книгата си  “Сталин заповяда. Умираме за да победим”: “Ние газехме трупове и имаше много долини и ровове на смъртта”.

В края на краищата немците  отстъпват от Ржев. Изтеглянето им е влязло в учебниците по военно изкуство. Руснаците разбират за него чак на другият ден. Ето и цената на победата, за която началството не се “пазари’:  Загуби; убити, ранени, болни, пленени, безследно изчезнали от руската страна са 1 160 787. Врагът губи 196 939. 

Гьобелсовата пропаганда намира евфемизъм за отстъплението. Ликвидирането на подходящия за ново голямо настъпление към Москва Ржевско-Вяземски плацдарм е наречено в Германия “скъсяване на фронта”. Термин зад който скоро цивилното немско население разбира еднозначно какво се крие. Вермахтът продължава да отстъпва.  

Според всички сериозни историци и в Русия, и в чужбина, мащабната Ржевска битка “спори” по резултат и значение с битката за Москва, Ленинградската блокада и битката за Кавказ.

Сталинградската битка, влязла в историята на Източният фронт, доста се отличава от всичко случило се от 22 юни 1941 г. до самото й приключването на 2 февруари 1943 г. Дори само с безспорният факт, че за пръв път не Вермахтът устройва т.н. чували, при някои от които попадат в плен стотици хиляди червеноармейци ( само под Киев в края на лятото на катастрофалната за СССР 41-ва става дума за рекордните 650 000 войници, офицери и генерали на Червената армия). 

 

 

 

 

 

 

В Сталинград и околностите му, според американския историк Ян Джонсън, се предават 91 000 германски скелети от армията на фелдмаршал Паулус. Това е краят на едно предизвестено поражение. Разрушеният напълно и завладян от настъпващите германски войски на 9/10 град по всички правила на военните канони се приема за превзет. Но и за двамата диктатори той е по-скоро символ отколкото притежаващ реално икономическо и военно значение. ( В същото време в най-новата си книга “Свободен полет” руският писател Виктор Суворов отбелязва, че само десетина германски танка, държейки под постоянен обстрел реката, разположени на бреговете на Волга, биха могли да поставят на колене СССР, ако Хитлер беше успял да прекъсне там единственият път за снабдяване на врага със стратегическата суровина от практически единствения съветски източник по онова време в района на Кавказ – бел. ivo.bg ).

Още Наполеон е въвел формулата, че на война моралният фактор в пропорции е в съотношение три към едно спрямо материалния. Магията на името на града на Волга кара човечеството да притаи дъх. Но това е валидно повече или по-малко за страничните наблюдатели. Докато командващият отбраната маршал Чуйков безжалостно лично разстрелва поддали се на паниката командири от всякакви рангове, членът на Военният съвет Никита Хрущов, фактическият главен комисар, има лично разпореждане от Сталин, че ако в Чуйков долови и най-малко съмнение за капитулация, последният трябва да бъде разстрелян веднага от най-големия  Царевичар на всички времена и народи на планетата ( прозвище, с което Хрушчов се увенчава като наследник на Сталин по-късно) . 

С Паулус се е процедирало “по-цивилизовано”.  Не защото фюрера се е славел с хуманизъм. Той не  е искал да позволи под неговото водачество да бъде създаден прецедент в немската история. Но да следваме хронологията на битката след която става безпощадно ясно, че Германия крачи “уверено” към поражението. Когато става ясно, че опитът за деблокиране от страна на командващия четвърта танкова армия генерал Гот пропада, Хитлер удостоява с маршалско звание командващия обкръжената 6-та армия генерал Паулус. В историята на Германия не е имало до онзи момент пленен маршал. Ново произведеният фелдмаршал по този начин получава ясен намек да не се опозорява, попадайки в аналите като първия с толкова висок военен чин немец, предал се на врага, за когото нацистката пропагандна внушава на немския бюргер и на сражаващите се германци, че се състои изключително от “подчовеци”.

Паулус вижда пълната безизходица срещу враг, проявяващ с всеки изминат ден масово чудеса от героизъм, стигащи до фанатизма на пълното себеотрицание. Срещу многократното превъзходство в тежко въоръжение-танкове, самолети и артилерия Паулус разполага с един “изтънял” от седмици наред въздушен мост и вдига бялото знаме. В Германия за пръв път от началото на войната е обявен траур. На свой ред хиляди черни знамена провисват от прозорци и балкони. 

Победа под Сталинград е безспорна и преломна. Но цената, която плащат защитниците на града с “магическото” име е ужасна. Загиват повече бойци и командири отколкото са жертвите на американската армия по всички фронтове на ВСВ.  Руските днес, подобно на съветските, не правят опит дори да анализират обективно и да извлекат обосновани изводи за Сталинградската битка (17 юли 1942-2 февруари 1943 г). 

При 280 000 численост на германската 6-та армия в СССР се твърдеше десетилетия наред, че само пленените германци са 300 000. Не трябва да забравяме, че около Сталинград се подвизават – при това то с нищожен “принос”- италиански, румънски и хърватски контингенти. Така се ражда легендата, че ако вместо тях там са се били няколко български дивизии, то Вермахтът, заедно с прославилите се чутовна храброст през двете Балкански войни и ПСВ  български съюзници, не само биха “прецапали” Волга, но и биха изпълнили главната цел на тази част от плана “Барбароса “  – да се завоюва излаз на Урал. Но в историята условно наклонение няма. 

Погледнато от съвременен план Сталинградската битка се използва вече близо 80 години от рупорите на кремълската пропаганда главно за вътрешна консумация. В един от най-известните на планетата военни музеи musée de l’Armée в Париж , като победител от съветска  страна е посочен със съответната снимка маршал Жуков. Който, както казахме в началото, няма абсолютно никакво отношение към битката при Волга. Нещо повече, манекен облечен като войн на РККА е с … будьоновка. Която пък отдавна е “пенсионирана”. И как не се намери, толкова години наред, едно руско официално лице да протестира срещу наистина ( и в двата конкретни случая ) срещу  изкривена историческа истина! Независимо от обстоятелство, че явно е продукт на небрежност и непознаване на факти. Факти които при това са лесно достъпни дори за средностатистическия аматьор в познанията си за историята на ВСВ.

Поразително е представянето на войната на Източният фронт в най-големия американски военен музей в Ню Орлеан. Обилно, с много снимков материал и артефакти, плюс великолепни възстановки с помощта на новите технологии, в него е показан едва ли не приносът на всеки американски дом за победата. И стигаме неизбежно до контраста на контрастите.  Отделени са само няколко изречения за участието на болшевишка Русия и то само за първите няколко месеца. За после-тишина. 

“На 22 юни 1941г. Хитлер напада СССР нарушавайки сключения Пакт за ненападение със Сталин. Малцина вярват, че руснаците могат да удържат на тримилионният Вермахт плюс 20 мощни танкови дивизии. Към септември 1941г. немците са убили милиони съветски войни.”

И това е всичко.

С няколко думи, по ред причини, сред които не на последно място са и идеологическите пристрастия, никой не взема на сериозно руснаците и техните пропагандни напъни.  Изразяващи се в две основни тези. Едната е “можехме сами да спечелим войната и в Европа и срещу Япония”. А другата се свежда до доведената до  профанизиране роля на съюзниците. И по фронтовете и при Ленд – лийз програмата. Англо-американците и присламчилите се към към тях французи от своя страна ни най-малко не им остават длъжни.  

За финал.  “Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа”, казвал Аристотел за своя учител Платон. Смущаващо е, че самите руснаци са неспособни да защитят своя прочит на историята – дори онази, която са написали като победители. Явно толкова си могат.