В тихата свята нощ в тих столичен квартал един малък, но шумен “битов” инцидент развали настроението на един сърцат българин и неговото семейство, завърнали се наскоро от дългогодишно пребиваване в Дубай, където са израснали трите им деца. Някой хулиган, предполагаемо по почерка на престъплението, счупил стъклото на автомобила им, паркиран пред входа на жилището им, за да открадне едно …самолетче.
Валерий си направил сам самолетчето в месеците, когато напрегнато очакваше съдбата си на пилот на “Еърбъс”. В крайна сметка се оказва между съкратените от компанията чужденци. Семейството поема обратния път към България, където отново трябва да се приспособи към условията на живот, чийто “особености” са позабравили, а децата познават само от кратките си ваканции.
Като става дума за особености, нищо особено. На пръв поглед. Едно счупено стъкло на колата е “малкият дявол”. Можеше да бъде и по-зле като щета. Макар за Валерий самолетчето да има сантиментална стойност , а и в бързината крадците успяват да задигнат само стойката му от стиропор. Следва обаче общуването на нашите възвращенци с любезната ни полиция.
Няма ирония тук. От полицията реагирали бързо на сигнала за произшествието. Вероятно е бил изпратен патрул, преминаващ наблизо. Полицаите били любезни. Снели показанията на домакинята и си затръгвали. Тя обаче ги подсетила да вземат отпечатъци, но се оказало, че това може да направи друг екип. Дошъл. И тези полицаи били наистина любезни. Домакинята ги подсетила на свой ред да вземат наличните ( все още, защото компютърът ги трие след денонощие и половина) видеозаписи от камерата за наблюдение пред жилищния блок.
Това пък трябвало да направи трети екип. Ето защо екип от съседи свършил все пак работата и съхранил записа. Сега се чака разследване. Кой знае, може и да завърши успешно с помощта на разследващата домакиня Златка, също сърцата българка, която е известна в Дубай сред българската общност като борец за патриотичното възпитание на пребиваващите там българчета, благодарение на което собствените й деца се адаптираха бързо в българско училище в новите за тях условия.
Защо ви разказвам тази не толкова “страшна” история? Не е, за да сравнявам живота в Дубай, където Валерий и Златка живееха в напълно безопасен жилищен комплекс. Там не заключваха дори къщата си, какво остава за автомобила.
Просто си помислих за горчилката, които изпитват тези хора, с които се сприятелих най-напред виртуално като с читатели на блога ми. Вероятно те не са изключение сред българите, чието патриотично чувство се изостря в чужбина. Но съм свидетел как си бяха изградили един идиличен български оазис буквално насред пустинята.
НА СНИМКАТА: Капитанът на “Еърбъс с “Измамата “Сан Стефано” в ръка”
Цялото ми семейство им гостува през 2018 година насред един студен в България ноември. Бяхме се виждали само веднъж в София, но това не им попречи да ни поканят вкупом. Изтърсихме се. Благодарение на тяхното гостоприемство, се запознахме и с Дубай, вероятно най-луксозната туристическа дестинация на света.
На снимката: Семейството ми на брега на персийския залив и на фона на дубайски хотелски лукс. Фотограф: Валерий
А как Родината посреща тези благородни българи? Не особено “гостоприемно”. Да не кажа враждебно – в държавата, в която е мода се вайкаме за демографската криза и за липсата на специалисти, отишли на гурбет.
Е, кризата, предизвикана от пандемията, принуди някои от тях да се завърнат. Но вместо приветствени фанфари, тук ги чака ходене по административните мъки и някои устойчиви на промените “изненади” от битово-манталитетен характер в България.
Не знам дали по света има много българи, които са си извоювали позицията да бъдат командири на пътнически лайнери в големи авиокомпании и да отговарят за живота на стотици и хиляди хора от всякакви раси и нации. Но Валери, който заслужава вниманието и на държавата ни, го е постигнал. Ето по тази причина ми се прииска да ви запозная.
На снимките: Аз черпя в България (срещу стотинки)
Валерий черпи в Дубай (срещу сума за чаша бира, която е неприлично да споменавам пред българска публика). Това се казва “взаимоизгодно (за мен) сътрудничество.
Във ФБ разправят, че Бойко бил сложил в питката кюлче злато. И пак на него се паднало.
Пък други викат, че от баницата с късметите му се паднало „доживотна без замяна“…
Трети викат, че Дядо Коледа не оставил нищо на Борисов. Отворил чекмеджето на нощното шкафче и като видял какво има, си рекъл: Ми той на мен трябва да дава, не аз на него…
Повече от Доктора за Бай Х.. в битността МУ на крадльо. ПИНОКИО и страхопъзльо по-долу
https://offnews.bg/nashite-avtori/iz-delnitcite-na-edin-lud-21-25-dekemvri-743054.html
Сега, заобиколно, по темата. Само мислено де, то другояче как да стане, сменете местата на нашите полицаи с тези на отвъд морските им колеги. Па дет редя в аналогични случаи, кой разбрал-разбрал.
https://twitter.com/natbes/status/1335986099768840192
на тулупа на Коледа пак му се падна баницата..!!!
Цитат: “Това пък трябвало да направи трети екип. Ето защо екип от съседи свършил все пак работата и …” Много добре, супер е, но все ми се
натрапва продължението:
Е-е-е-е-х. Де да беше само един екип, но от целия народ, пък и да свърши работата, и да възцари що-годе демокрация. (Мечти-и-и…)
С тази статия поставяте един наистина важен проблем. Много българи, живеещи в чужбина от години, които са на престижни професии, може да поискат да си изградят луксозен курортен имот на територията на България. Тъй като в страната още от тоталитаризма е наследено много умни и много прости хора да живеят в непосредствена близост едни до други в панелните блокове, трябва да се мисли за създадане на жилищни и рекреационни зони, които да бъдат защитени с ценова и гейт бариери срещу простащината. И това не само за живеене, а и постепенно изолиране на простаците от властта, индустрията, бизнеса , услугите и прочие. България тепърва ще се оформя като преден страж на НАТО и Пентагона след безпрецедентното ототалитаряване на Турция, надигащата се заплаха от РФ и изграждането на новия Източен Фронт на Трите Морета.
Не ни се получават спонтанните топли човешки реакции на съпричастност и подкрепа. По-скоро гротескно копираме нещо видяно отвън. Искаме да подкрепим достойните лекари, но те са предадени от своите колеги с отказ да изпълнят клетвата очевидно дадена формално. Светли празници господин Инджев.
@ sAROIAn
Бога ми, никога не можах да разбера любовта на българина към панелните блокове…към блоковете изобщо…и към градовете изобщо.
Откакто се научих да чета, се влюбих в английската литература и в английския манталитет и начин на живот – в именията и сред природата. Като отидох да уча в града, ме обиждаха на селянка. Само че аз бях влязла с най-висок бал в английската гимназия, без частни учители, с подготовката си от село, и не се впечатлявах. Също така, можех да плувам, да яздя кон и да карам колело, ски и кънки – всичко това само от село – неща, което много мои съученички не умееха.
От години инвестирам в къщата си на село – къщата на баба ми и дядо ми, която откупих от роднините – за да я превърна в имение. Имам наоколо земя, река, която граничи с имота, и частна гора. Имам парно и пелетна машина. Имам пречиствателна станция, а скоро и слънчеви панели. Садя паркови дървета. В селото, благодарение на развития социализъм, от 3000 останаха 150 души, но всичките ги познавам лично. Имам интернет, какъвто няма никъде в Европа – без обвързващ договор – плащаш-има; не плащаш-няма.
Като се прибера за постоянно, живот и здраве, смятам да си купя кон, за да не ходя пеша до магазина. Едно време, с моята приятелка, която сега живее там, ходехме на плаж с техния кон. Яздехме го двете заедно. Нейният дядо и даваше коня си, а моят дядо не ми го даваше извън селото.
Сега познавам хора, които ходят да търсят духовно просветление в Индия, живеят в ашрами, копаят градини и си произвеждат храната, и т. н., вместо да отидат на село да окопаят градината на баба си и дядо си.
Но неее, за българина “село” е срамна дума.
Той винаги се възмущава като го пращат на село.
Ами, ходете тогава в Индия, да ви дойде акъла, казвам аз…
Наскоро приютих едно българско дете на мои близки ( дете на към 30 г. ) което беше дошло да работи тук в една банка по един проект. Гаджето и беше англичанин. Като свърши проекта, получи други две много привлекателни предложения, едното от които беше за Лондон. Тя много искаше да отиде да работи в Лондон, защото и било мечта. Тогава приятелят и я разубеди с думите: “”Как може Лондон да ти е мечта – там е за бедни хора. Я не се излагай, ами избери другото, то е по-добро”.
И те, така.
Весели празници!
Статията ми припомни за открадната лека кола на наши приятели в София една нощ и неадекватната българска милиция, която на сутринта идва и дори не взима показания от потърпевшите, както си му е редът. След което им казва да не се надяват да си видят отново колата, защото или е закарана вече зад граница, или в някакъв нелегален автосервиз в пернишко, откъдето щяла да бъде разпродадена на части. С това българската милиция смята “работата” си по случая за приключена. На тези търтеи падишаха всяка година увеличава бюджетa.
Г-жо Иванка, струва ми се, че доста сте се отдалечила манталитетно от българите, ако мислите, че обичат панелките. Феноменът “столичани заминават по родните си места по празници” май не ви е познат. Тази закачка визира предимно пришълците от провинцията, но де факто се отнася например и за кореняк-софиянци като г-н Инджев, които се радват на селската си къща винаги, когато им е възможно. Има много такива хора в София и сигурно щеше да има много повече ако можеха да си го позволят финансово.
Не разбрах връзката между уменията ви в плуването, колоезденето, фигурното пързаляне и язденето с останалото, но да знаете, че тези неща и ние от София ги можем. А възпитаниците на “Априлов” сме много добри и на волейбол, народна топка и джитбол 😉
@ Симпатизантка на ДСБ
Връзката между спортните ми умения и селото е удоволствието, което никога не изпитах в големия град. Там или таргетираха – да употребя тази “хубава” дума – децата да стават състезатели, или беше непосилно скъпо и сложно за обикновен човек да практикува някакъв спорт.
Аз никога не можах да си позволя да карам ски на Витоша докато работех в София – беше ми скъпо. Затова пък сега карам ски в Алпите, и не ми е скъпо. От едновремешните ски с кожени каишки, които карах на село, стъпих на модерни ски с автомати и нямах проблем.
Не смятам, че съм се отдалечила манталитетно, ами че никога не съм се приближавала към масовата лудост, разделяща България на София и “провинция”. Откакто се помня, българина говори за селото с отвращение. Може и да не “обича” панелите, но мрази селото. Срещам това отношение непрекъснато, защото аз, където и да отида се представям като Иванка от село еди кое си – по мой избор. Бих могла да избера и друго – защото едните ми баба и дядо са от един много голям български град – не от София, но достатъчно голям, за да има опера в него. Но моите родители са избрали да живеят на село, както и аз.
Това натъпкване по панелите е част от съветския план за обезродяване и откъсване на народа от корените му. И е много тъжно, че аз, дето се боря до последно да садя дървета в двора на дядо си, като някакъв дон Кихот, продължавам да срещам неразбиране и подигравателно отношение.
Дядо ми, който едно време ми каза: “ Няма да ги бъде тези комунисти, помни ми думата!”
“Защо бе, дядо”
“”Защото на работливите взеха имота, а на простите дадоха власт”.
В последния абзац, който сте написала, сама сте си отговорила на въпроса защо българите са се струпали в няколко големи града, принудени да вегетират в панелките. Останалото ще се въздържа да коментирам, защото представлява субективните ви детски спомени и настоящи наблюдения върху хора, с които общувате. Моите наблюдения са съвсем различни, но няма да влизам в детайли. “Българинът мрази селото” е точно толкова нелепо клише колкото “българинът обича Русия”. Позволете на българите да имат все пак някакви разновидности в предпочитанията.