Досиетата на прихода, опаричването на опричниците и тричането на опърничавите

 

 

 

 

 

 

Впечатлен съм от политическата битка за “повторното огласяване” на досиетата от времето на тайните служби на НРБ на хора, които отдавна са дискредитирани, но продължават се натискат за държавна заплата. https://clubz.bg/108805-otboj_ot_vlastta_zakonyt_za_dosietata_nqma_da_se_pipa_predi_izborite

Впрочем, първото огласяване не е ли достатъчно? Нали става дума за морален акт и за заклеймяване – при положение, че няма правни последици за “огласените”? Колко пъти можеш да сриташ един паднал, за да изглеждаш все по – възвишен?

Не се кандидатирам за нищо. Лустрирал съм се сам отдавна и пазя социална дистанция от постове и службици по собствено желание. Но все пак питам и заради досието ми, което сам огласих изпреварващо през 2007 – ма, преди да бъда “разкрит” ( повторно, та затова зачеквам темата повторно за повторното огласяване) тържествено годината по-късно. Надявах се с инициативата си да запуша устите на зложелателите, но явно съм подценил техния хъс да измерват “величието си” по скалата на моето омаскаряване.

Възползвах се от първата законова възможност да видя как точно са ме “водили”  началниците от ДС. Установих, че са изписали куп закодирани за собствена консумация страници. И доста лъжи. 

Само един пример: бил съм обучаван преди да бъда изпратен в Бейрут, където им трябвах толкова спешно да запуша една кадрова дупка (  в която другарите с пагоните не пожелаха да се напъхат заедно с булките и домочадието си, за разлика от мен, ощастливения с кореспондентски пост ), че дори не ми позволиха да си изкарам платените от джоба шофьорски курсове в България. В резултат извърших серия от катастрофи в разнебитения от войната Бейрут докато се самообучавах зад волана, понеже не ми стигаха престрелките, артилерийските обстрели и атентатите като част от приключението в дупката.

  Ръководните другари от ДС са си писали и чели помежду някакви сведения по мой адрес, неразбираеми за лаици като мен. За няколкото часа прелистване, когато попадах на прав текст, успях да науча все пак частично кога какво съм бил казал, къде съм ходил и кога съм се върнал. Този “документ” обаче се признава за свещения Граал за “истинската ми същност” от всеки, който желае да се изгаври с името ми. Не се намира желаещ Шамполион, който да разчете Розетския камък на тяхното шпионско писмо и така да разкрие какво наистина крият зад своите йероглифи в засекретената част на своя папирус.

Излиза обаче, че другарите началници са си правили труда да ме следят и “цитират” – направо се почувствах като “класик”. Отделно, че ми бяха внедрили в семейството истински доносник с артистичен талант, изпратен за целта от България, който трайно се залепи към нас и ни влезе под кожата. Превърна се в постоянно присъствие на трапезата ни и след завръщането ми в България, за да бъде разобличен ( пред мен ) от наистина осведомен източник едва през 1990-та година.

Но за доносника досие не открих(а). Защото там щеше да пише, че съм разказвал често вицове за Тодор Живков, за което редовно ме подтикваше, а това вече се смяташе за комплимент след 10 ноември 1989 година, когато не пожелах да сътруднича на остатъците от ДС за целите на техните актуални манипулации и съответно трябваше да бъде представян в негативна светлина в рамките на новите критерии за правилен морален облик, т.е. да бъда представян като един от многото послушни инструменти на стария режим.

На тези ръководни другари от ДС никой не търси никаква отговорност и до ден днешен. Дори и под формата на медийно любопитство. Какво остава за нещо повече, като степенуване на вината за взимането на решенията кой, как, кога, по какъв начин да бъде впрегнат с досие в каруцата, която се прекатури с краха на комунизма, без нейните кочияши да понесат и грам възмездие за ролята си за катастрофата, завлякла  тежко хиляди съдби не само сред жертвите на ДС, но и сред част от впримчените в тази талига българи с “конвертируеми” професии. Защото по време на комунистическата пандемия пътят към чужбина, така мечтан от всеки гражданин на НРБ,  минаваше през задължителната ваксинация с печата на ДС. 

Онези, които удряха печатите, бяха офицери. Но за (ре)публиката днес само техните пешки се оказаха  за мезе на трапезата на зрелището, предназначено за заблуда на тълпите, на които демонстрират единствено грешниците сред набедените гладиатори от долните етажи на комунистическата арена. За тях пак кукловодите са преценили, че трябва да бъдат хвърлени на лъвовете и хиените. С което не искам да кажа, че грешниците с досиетата са праведници, заслужаващи канонизиране като мъченици.

Разправата с пешките е къде, къде по-лесна на шахматната дъска на посткомунизма у нас, от разобличаването на офицерите, троянските коне на КГБ и техните високопоставени ездачи, положили основата на комунистическия преход към капитализъм с тайно лице. Шефовете от тайните служби на комунистическа Българя се превърнаха в явни раздавачи на порциите на верните си слуги, а на опърничавите отредиха ролята на гръмоотвод.

Нещо повече, най-всеотдайните разобличители на пешките, волно или по инерция вече, също участват в тази абсурдна кампания да бъдат оповестявани само обектите на вербуването от страна на офицерите. При това на всяко досие си пише кои са били съставителите му. Но това някак си не е “интересно”. Друго си е да бъде закопан някой  известен писател, воден на отчет срещу солидно заплащане от недосегаемото и досега началство под пагон.

Резултатът е: опаричване на опричниците и тричане на опърничавите.