Гордите британци и пречупените балканци

Във Великобритания готвят законов регламент за премахване на статуи след като миналото лято през страната премина вълна от спонтанни акции по събаряне на паметници на исторически фигури, свързани с робството и расизма, под въздействие на емоцията от убийството на афроамериканец от полицаи в САЩ. https://www.ploshtadslaveikov.com/velikobritaniya-gotvi-zakon-za-opazvane-na-statuite-na-istoricheski-lichnosti/

На онези, които още при споменаването на това британско намерение ще възтържествуват, че така се прави в цивилизования свят, където противодействат на вандализма, бързам да отговоря: точно така. Трябва регламент и аналогиите с България в това отношение са твърде неуместни.

В София беше създаден регламент още през 1993 година за премахването на главния монумент, възхваляващ съветската ни окупация на България. Но приемниците на тази окупация удариха по българската маса и регламентът беше погазен от постколониалната ни администрация, уплашена от руските заплахи. 

Монументът на окупационната червена армия МОЧА продължава да стърчи предизвикателно и до днес в самия център на столицата. Той е доказателство, че съветското колониално владичество в България може да е видоизменено, например чрез запазване на енергийното ни руско робство, но не е приключило.

Особено арогантна по своята мимикрия е “дясната” му защита от страна властта, която се прави на евроатлантическа, но на практика играе в отбора на съветската монументална пропагандна срещу българското национално достойнство.  

Още от времето на древния Рим империите са маркирали своите граници със статуи на своите императори.Такъв е и смисълът и на знаците, оставени от съветските завоеватели по нашите земи. Дори и след законовото заклеймяване на комунизма у нас, властите не виждат нищо противозаконно в натрапничеството на чисто комунистическата съветска пропаганда чрез паметниците, които интерпретират окупацията ни като “освобождение” и обилно рекламират болшевизма чрез своите орелефи, онагледяващи сцени от болшевишката история и начин на живот в покойния СССР. 

Ако във Великобритания се опитват да решат един вътрешен проблем с разделението на мненията относно собственото й имперско минало и свързаните с него исторически личности, в България (не) става дума за прославата на брутална чужда имперска окупация. 

Все едно във Великобритания да бяха издигнали мемориали в чест на херцога на Нормандия Гийом II, единственият и до днес чужд нашественик успял да покори гордия Албион след римляните и управлявал с огън и меч като чужденец под името Уйлям Завоевателя ( 1066-1087 ). Нима победата му над англичаните при Хейстингс не е факт? Както е факт също, че тя променя завинаги английската история и дори английския език чрез налагането на френския? Защо да не му посветят поне една статуя с надпис “На Уйлям Освободителя от благодарния британски народ” – в името на прочита на историята, такава каквато (не) е!

Защото са горди британци, а не пречупени балканци.

Тук се е развихрила напоследък цяла псевдоантикомунистическа кампания ( в защита на др. Борисов) срещу вдигнатия юмрук на проруския ни президент Радев, макар точно тази символика далеч да не е комунистически патент. Участниците в тази кампания обаче подминават с наведени глави вдигнатия автомат на червеноармейския солдат. Не им пречи. Някои дори се умиляват от него.  

Великобритания, както и другите западноевропейски държави, които наистина са освободени с решаващата американска помощ от мобилизираната за целта близо 14 милиона американска армия, отказват да се кланят монументално на своите реални освободители от нацизма. В името на френското достойнство френския лидер Де Гол дори довежда до абсурдна крайност отрицанието на англо-американската освободителна роля и издига в култ символичното военно участие на една френска дивизия в освобождаването на Париж като главен акцент от войната за прогонване на германските окупатори от страната.

В България се случва обратното. Тук, 10 години след края на Втората световна война, е наложено утвърждаване на “окончателно” победилия болшевизъм чрез масово издигане на монументи в прослава на Червената армия, на която се дължи изцяло тази победа на диктатурата. Въпреки действащият ( на хартия) закон за декомунизация на България, въпреки безкръвната за окупаторите и много кървавата като последица за окупираните съветска окупация, тази прослава на победоносния болшевизъм не среща никакво противодействие тук, освен от шепа граждани, обявявани за “вандали” от руските власти и от българските им васали. 

Вероятно британците ще си решат законово въпроса със статуите. За разлика от испанците, които със специален закон премахнаха статуите на диктатора Франко, британците не са изправени пред необходимостта да заличават символиката на местна диктатура, нито като нас са принудени да зяпат безпомощно доминирането на монументи в чест на чужди окупатори.

Тук проблемът е особено болезнен ( за българите, които не са лишени от свободолюбие и достойнство), във връзка с обстоятелството, че у нас цари пълна  управленска апатия и дори симпатия по въпроса за съветското монументално наследство, унизително за покорената през 1944 -та година и покорна днешна България. 

Страната ни в наши дни е член на НАТО. Няма опасност да пострада от руска въоръжена отмъстителност в случай, че се осмели да се разпореди с отстраняването на монументалния спомен за чуждото изнасилване. Днешните русофили, овластените и в сред тяхната т.н. опозиция, виждат в него проява на “любов” към нас  напълно в духа на циничния израз, че битият си е бит, а е…И че този щръкнал по волята на изнасилвачите факт трябва да си остане стърчащ, за да ни напомня за историята на изнасилването- такова, каквото е.

Който не прави разлика между любовния акт и изнасилването, е обречен да бъде насилван отново от всеки, позовавал се на правото на по-силния.