Блогърче да се наричам, втора радост е за мене

  Сайтът  Вellingcat от години приковава световното внимание със своите разследвания, но този път предизвиква интерес със собствената си автобиография.  

 

 

 

https://clubz.bg/109937-da_varzhesh_zvanche_na_kotkata_koy_stoi_zad_razsledvashtiya_sayt_bellingcat

Лъч светлина внася осветяването на дейността на разследващите колеги, които вбесяват на най-високо ниво управниците в държави, като Русия. На фона на тенденцията за профанизиране на разследващата журналистика чрез нейното заместване със забавна, лесно смилаема за масовата публика продукция на медиите по света, усилията на Bellingcat  да държат муцуната на “кучето пазач” на демокрацията над повърхността в мътния новинарско- шоуменски поток са вдъхновяващи за желаещите да плуват срещу течението журналисти.

Вдъхнових се  във връзка с това да споделя едно наблюдение и тенденция от личния си опит . Хрумна ми от следния абзац:

“Държавната руска телевизия на английски език „Русия днес“ (Russia Today) коментира възхода на гражданската журналистика, пример за каквато е „Белингкет“, като „опасна тенденция“. Отговорът на Хигинс беше ясен: „Те са прави. Ние сме опасни за онези, които фалшифицират доказателства“.

С риск да изглежда неадекватно и скучно, ще принизя голямата величина Белингкет, стряскащата съня на руската автокрация,  към дребната тема за личния блог в европейско-българските днешни условия.

Преди 5-6 години бях поканен от Европейския парламент да участвам в Брюксел в международна конференция, посветена на медийните проблеми в постсъветското пространство ( беше формулирано малко по-щадящо постколониалните ми чувства, но смисълът беше този). 

Речено, сторено. Озовах се в Брюксел в командировка, платена с европейски пари. Беше редкият случай, когато по изключение вразите имаха формално основание да ме наричат “платен”. 

Платен, както останалите участници, но не съвсем. От самата Русия имаше внушителна делегация, надъхана да воюва, както предсказуемо се оказа.

Нали съм шило, което и в европейска торба не стои, повдигнах пред многолюдния европейски форум въпросът за неравнопоставеността, с която се третират и на тази конференция журналистите според естеството на тяхната принадлежност към “традиционни медии” или към нови трибуни, не съвсем признати за медии, каквито са блоговете.

Дадох пример: на какво основание журналистите, които са на работа, т.е. плащат им заплати и хонорари за труда си, получават тук от домакините джобни пари, а блогърите- не. Ако блогърите не се признават за пълноценни журналисти ( и хора), защо изобщо са поканени като втора категория професионалисти, за да се пречкат на т.н. “водещи медии”, попитах аз за ужас на организаторите. 

Нещо не особено смислено ми беше отговорена от еврокомисар(ка) от румънската квота, която беше модератор на конференцията. По-късно тя спря да ме “познава”, макар, че предварително си бяхме чуруликали доста приятелски. Но истинският отпор получих от…руската делегация, макар с нищо да не бях засегнал конкретно великата им родина. Явно се разпознаха гузно като храненици на властта, на която блогърите пречат.

Наскачаха едни гневни товаришчи със самочувствие на продукти на прословутата руска свобода на словото  и на говорители на организаторите от самия Европейския парламент. Един през друг ме заклеймиха от своята позиция на представители на традиционните ( руски) медии с надменния аргумент, че на блогърите не може да се вярва, защото не се подават на никаква регулация ( т.н. контрол), поради което те не спазвали високите (им) професионални стандарти.

Откъде да знаят, милите, че един руски блогър ще ги сложи всичките в малкия си джоб и дори от затвора ще струва в очите на хората много повече от всички тях вкупом!

Седнаха си доволни. Аз пък си тръгнах по липса на желаещи да продължат предложената от мен сюжетна линия за дебат. И тази врата си захлопнах. Повече не ме поканиха в Брюксел.

Споменавал съм, че и друг път ми се е случвало да не съм като останалите журналисти от “важните медии”. През 1998 година представях “Свободна Европа” при посещението на президента Петър Стоянов в САЩ. Радиото ми предложи да ме командирова …без командировъчни. Самолетът ми беше безплатен , “президентски”( на снимката от личен архив), но за хотел, храна и други разходи трябваше да си плащам от джоба. В резултат моите български “баровски” колеги се пръснаха в готини хотели, докато моя милост разчиташе на милостта на младежките хостели с по една баня на етажа за всички, която се отключва само по изрично настояване на клиента.

 

 

 

 

 

 

Хонорарите ми за “Свободна Европа”, в размер на двайсетина долара на кореспонденция, общо три-четири за цялото пътуване, се предполагаше да бъдат единствената ми “печалба.” Но се бях съгласил на тези условия предварително, така че нямах претенции ( както в Брюксел ).

За чест на европейските скръндзи, които ядосах с въпроса си, както за оправдание на руските храненици, които ми затвориха самодоволно устата ( нима трябваше да поискам микрофона и да затвърдя впечатлението, че се боря за някакви подаяния?), трябва да кажа, че тяхното отношение съвсем не е уникално. Характерно е и за българските условия, в които виреят същите настроения спрямо соловата дейност на блогърите. 

Не веднъж съм чувал и у нас подобни намеци по разни кръгли маси, на които се търси квадратурата на кръга при лутането към някакъв вълшебен спасителен изход от жалкото състояние на медийната свобода в България. Което е сред причините да спра да се бутам между “величията” по такива форуми. Техните организатори схванаха реципрочния ми намек и май се отказаха да ме “приобщават”.

Мога само да добавя известната истина, че писането в един личен блог, за разлика от говоренето по телевизиите, както и подписването под статии във всякакви медии, е самотно занимание. Точно както при писателите, макар все пак един писател да има зависимост и от издателството, което тепърва трябва да го публикува.

Ето тази  самота в свободата, едновременно презирана, но и обект на тайна завист от някои колеги, не могат да ми простят. “Правя се на важен” в очите на някои, за които това грозде е кисело. Защото те не се правят, направо се смятат за важни.

Както виждате, мога да си позволя лукса на свободното писане в пълно противоречие с подозренията за лакомия спрямо “джобните”. Нямам полза да ядосвам колеги и редакции и да си затварям разни врати. Но пък имам възможност за откровен спрямо читателите монолог. 

Толкова от едно българче и блогърче.