Уязвимият генерал Луков и маршът на неуязвимите съветски мо(ну)менти в България

ОБНОВЕНА НА 15 ФЕВРУАРИ 2021 Г.

Горещият дебат на деня отново извади пред строя на коментиращите в българската публичност личността ( и делото) на бившия военен министър в Царство България генерал Христо Луков. Не мислех да се хвърлям в жегата от полярни мнения. Но след статия в по(пу)лярен по темата сайт, написана от колега, с когото сме с различни убеждения, но това не ми пречи да харесвам неговата независимост, взимам думата също в лично качество без претенция да говоря от ничие друго име. 

Имена колегата не споменава и ще постъпя реципрочно в това отношение. Обикновено избягвам обобщенията, но в неговата статия той прави точно това. Което е основна причина да наруша мълчанието си и да му опонирам – не заради личността на Луков, който по предсмъртно признание на майка ми е брат на моя прадядо Петър Луков ( на снимката), колкото заради внушенията на обобщенията и “неточностите” във въпросната статия, някои от които са доста “едри”.

 

 

 

 

 

 

За да затворя тази страница с роднинството и да не оставя място и за недомлъвки, ще го го кажа ясно: с нищо не ме задължава кръвната връзка, ако приема, че наистина има такава, каквато разкри майка ми без да има основание да си измисля такова нещо. Дори напротив, ако трябва да формирам личната си позиция по тази линия, тя трябва да е силно негативна. Защото любимата ми прабаба Елисавета, съпруга на прадядо ми Петър Луков, разказваше, че неговите роднини са й отнели огромното наследство след ранната смърт на мъжа й . Не споменаваше имена, явно е била предупредена да не издава страшната по времето на комунизма тайна. Но с горчивина, която се предаде и на нас, децата, казваше само, че като чужденка ( чехкиня по произход) е била измамена при подписване на документи от близките в семейството и превърната от наследница на едно от най-големите богатства в недвижима собственост в София в бедна майка на три деца ( след като 5 други, родени от нея, са починали). 

След откритието за роднинството ми с Христо Луков се опитах да открия и факти от биографията му, които да ми изяснят неговия образ. Попаднах на негови речи в качеството му на председател на Съюза на българските национални легиони, които наистина са отправяли антисемитски послания, макар и далеч от националсоциалистическата истерия. Поканен е бил да ги оглави през 1942 година след смъртта на генерал Никола Жеков, почетен председател на тази невиждана по своя мащаб в България организация. Генерал Жеков беше зачетен като храбър български патриот преди няколко дни със специално предаване по БНТ, в което изцяло беше представен като герой от войните, какъвто е бил и Христо Луков, макар неговите днешни критици да изразяват съмнение в неговата храброст, тъй като бил получил само един орден за храброст. И то само четвърта степен, както намеква не много достойно в статията си колегата. 

Чудя се защо за предшественика на Луков на върха на тази организация генерал Жеков може да има почит днес без да се споменава председателството му на същите тези легиони, а за Луков да не може да се говори иначе, освен в антагонистични категории? Да не би да е заради факта, че Жеков си отива от света мирно и по естествени причини, а Луков го убиват бъдещите управляващи на България по причини, които и днес се опипват да нагодят към съвестта си с оприличаване на това убийство на геройствата на съпротивата срещу националсоциализма в окупираните от Германия държави?

Може да се спори също и за споменатия в статията брой на членската маса на легионите. Чел съм твърдения, че е била в пъти по-голяма от посочените от колегата 75 хиляди души и едва при комунизма БКП чупи този рекорд по масовост. Но и “само” 75 хиляди също е впечатляващо като членска сама. Което говори за истинска популярност на опозиционните легиони, в които не е било изгодно да членуваш и да си в немилост пред тогавашната власт. И всичките тези българи вкупом са били антисемити или повечето от тях са били типичните за времето си националисти, симпатизиращи на държавата, която е подкрепила националния блян за обединение на България? 

Дали връзките на генерал Луков с националсоциалистическа Германия ( защото това е точният термин и е симптоматично той да бъде избягван, колега!) могат да бъда оправдани?

Не. Еднозначно е, според мен, че те не могат да бъдат извинени- особено от днешна гледна точка. Но могат да бъдат разбрани в контекста на историческото време. Защото генералът е бил негова доста типична за България рожба.

Това е било времето на продължаващата пагубна илюзия сред нашите сънародници за възможността всички земи, населени с българи, да бъдат присъединени към Майка България. Този самоубийствен мираж е създаден от Русия напълно съзнателно с цел българите да бъдат измамени, че Русия е добра и дарява територии ( в някои от които не е стъпвал руски ботуш). Идеята е била след това българите да бъдат настроени срещу Запада на конгреса в Берлин, много преди който ( и още преди войната с османците) Русия се е договорила тайно с европейските сили да няма голяма и единна България. Тази подлост с далечно мерене изстрелва отровен куршум срещу бъдещето на българите в Сан Стефано не друг, а яростният антисемит Николай Игнатиев, автор на първото антисемитско законодателство в човешката история. От неговите Майски закони за установяване на държавен терор над евреите през 1882 година са се учили националсоциалистите в Германия половин век по-късно. 

Макар Русия да посява в умовете и сърцата на българите мита за възможността на тяхното обединение за сметка на съседите, Германия е тази, която на два пъти се възползва от тази пагубна за българите надежда за решаване на националния въпрос със силата на оръжието. Ето защо българите посрещат германските войски на българска земя като съюзници с френетични овации. Цялата елитна за времето си търговска гимназия в София, в която е учила майка ми, се е изсипала да ги приветства с цветя, спомняше си тя. 

Разликата между руската интрига и германското й използване е във факта, че днешна Германия няма проблем да си признае и да се разкае, докато Русия и нейните слуги у нас продължават да залага на заложения капан за български наивници и продажници за целите на съвременната руска имперска доктрина да ни разделя, за да ни владее чрез подставените си лица във властта и опозицията.

Руският антисемитизъм е табу в днешна Българи, но е бил известен на българите в далеч по-свободната ( в сравнение с времето на НРБ)  “фашистка” България. Нещо повече, първите български социалисти, начело с Димитър Благоев, са били последователни противници на русофилщината, която си е измислила “русофобията” на изповядвания от болшевиките принцип “който не е с нас, е против нас”. И е фашист на по-късен етап, разбира се, когато др. Сталин разваля приятелството си Хитлер след като вече е подменил междувременно на терминологично ниво националсоциализма с италианското понятие “фашизъм”, употребявано като прикритие за социалистическите корени на кафявата германска диктатура.

Да декларирам ли отново тук, преди да продължа, че категорично не подкрепям връзките на ген. Христо Луков с германския националсоциализъм, който той използва за възраждането на практически унищожената от  договора във Версай българска армия като министър на отбраната? Нямам проблем, макар да е вярно ( колега, който иронизираш това обстоятелство), че не намерих антисемитски изказвания в неговите речи, това не го оправдава за приятелството му с Гьоринг, втория човек в райха, на който искрено се възхищават твърде много българи по националистическа, но не непременно по антисемитска линия. 

Но да попитам пак, ако Христо Луков е бил косвено доказан антисемит по “съребрена линия” с хитлеристите, то какви са българските русофили, които се правят на умрели лисици относно основополагащия руски антисемитизъм, макар че се опитах да ги събудя с подробни документи за този факт в книгата си “Измамата “Сан Стефано”? Надявам се уважаването от мен евреи и техните организации да не се подведат и да ме причислят към враговете си. А също така се надявам някой ден, в името на справедливостта, те да преодолеят задръжките си и да прогледнат за антисемитизма на Игнатиев, представян в България като баща на нацията, горда иначе със спасяването на (по-голямата част от) евреите в пределите на териториите под царски български контрол в условията на германски натиск.

Щом ще сравняваме, хайде да сравним тогава и Мюнхенската капитулация на Великобритания и Франция пред Германия – капитулация,  която колегата слага на кантара на твърденията си с тежест, колкото и сговора – уж за ненападение ( а всъщност за подстрекаване на Хитлер към война на Запад) – “Молотов – Рибентроп”. Авторът на това твърдение заявява, че за Мюнхен от септември 1938 г. привържениците на Луков у нас мълчат.

Не знам за привържениците на Луков и за участниците в провокативния марш в негова чест. Не познавам такива. Но моя милост, както и огромен брой критици на позора от Мюнхен, поднесъл на Хитлер Чехословакия тепсия, се пише и говори свободно от всеки обективен коментатор на Запад. Путин е този, който в съветски стил се върна напоследък към знака на равенство между двата договора, за да оневини СССР за помощта, която реално оказва на Хитлер, за да разпали войната срещу Европа, докато Сталин  граби в съгласие с него в нейния източен край земи от Полша, балтийските републики, Румъния, Финландия…

В Западна Европа е върлувал пацифизмът на поколението, преживяло ужаса на Първата световна война. Западните политици са се опитвали да угодят на тези настроения и на реваншиста  Хитлер, изкласил с тяхната косвена подкрепа до фюрер на вълната на масовото германско разочарование от прекомерното наказване, наложено на Германия от победителите й в предишната война. Хранили са в Европа илюзията, че могат да нахранят чудовището. Били са болни от глупавата заблуда, че така осигуряват мира на континента, който искрено желаят.

В СССР по същото време се случва обратното: там марширува пълната милитаризация на огромната държава , чийто национален химн е Интернационалът, призоваващ открито светът да бъде хвърлен в пламъци, разрушен и покорен от съветския комунизъм. 

Не, не са били прави западняците страхливо да сервират Чехословакия на Шикългрубер и бандата му, но мотивацията им е била право противоположна на пъкления замисъл на Сталин да подпомага и подстрекава с огромни суровинни доставки германската военна машина и дори  да й предостави полигоните и просторите си за военни маневри ( Гьоринг се обучава да лети в СССР и за малко да стане съветски зет). Уж го бил направил, за да спечели време да се подготви за война, а не за да укрепи със стоманената си материална и (не)морална подкрепа националсоциалистическия си побратим по диктатура за войната му в Европа, лъжат вдъхновено и днес апологетите на съветския режим.

Злополучен от фактологична точка е и опитът на колегата да отговори в статията си еднозначно кой е бил наистина Христо Луков чрез паралели с холивудски филми, макар да прекалявали някои ( като Тарантино), показващи зверства, извършвани  срещу нацисти. Той и Оливър стоун, любимецът на Путин, явно лъже по тази логика чрез онази сцена в един от филмите си, в която американски войници разстрелват до един предали се германци. За такова нещо в американската армия са съдени военни като военопрестъпници, но Стоун не замазва грозната истина от великоамерикански чувства.

Още по-неадекватен е примерът с Меркел, поднесла цветя на лобното място на германските атентатори, опитали да убият Хитлер. Факт. Само че той доказва противоположното: че в Германия един бивш полковник, началник на хитлеристката Резервна армия и доверен офицер от най-близкото обкръжение на Хитлер, какъвто е бил ръководителят на заговора Щауфенберг, както и останалите униформени участници в атентата от 20 юли 1944 година, могат да получат патриотична индулгенция за националсоциалистическото си минало, когато на везните се поставят плюсовете и минусите на техните биографии. Но на Луков не му се признава патриотизмът като мотивация за позицията му, която го е тласнала към колаборация с нацистите в Германия. 

НА СНИМКАТА( личен архив): Авторът в средата на групата поканени чужденци за отбелязване на годишнината от атентата на Щауфенберг. Бон, юли 1994 година.

 

 

 

 

 

Бях на 20 юли 1994 година на 50 годишнината от този атентат в качеството на единствен българин, поканен от кабинета на канцлера Хелмут Кол на тържествата в чест на Щауфенберг и съм си задавал горния въпрос още тогава. Каня се да го развия тепърва “когато му дойде времето” в български и международен контекст.

Левичарската интерпретация на историята със силен русофилско-съветски уклон не отива на един автор, който иначе е доказал многократно с публикациите в своя сайт, че не е путинист и с това се откроява от масата русофили днес. Отгоре на всичко този начин на преобръщане на фактите, особено що се отнася до исторически контекст, налива вода в мелницата тъкмо на заслепените антикомунисти, които не са в състояние да признаят, че може да има бивш комунист- не че има връзка с личността на Луков, а по принцип. Те също не желаят да признаят многообразието в образа на врага, нито, че от правилото може да има изключения.

Хубаво и храбро е да се заема позиция. Но само ако тя е обоснована (факто)логично. Ако човек не знае или не признава разликата между въоръжените опити за сваляне на българската власт у нас от комунисти, които до 1941 година следват указанията на Сталин да прославят съюзника Хитлер – от една страна, а от друга страна ги приравнява към  националната съпротива срещу чуждата окупация в други европейски държави, е по-добре да не се захваща да обяснява каква  е спецификата на българската история от онзи период.

Тя е демонстративно поругана от продължаващото и днес престъпление, което вършат стърчащите над главите ни агресивни монументи на идеологическата прослава на съветската окупация на отказалата съпротива, невоювалата срещу СССР България, която в  това отношение е изключение от чер(ве)но-бялата история на Европа, заразена с кафявата чума в предварителна колаборация с червената холера. Така че битката срещу образа на покойния от толкова много години генерал Луков звучи твърде фалшиво на фона на търпимостта към триумфа на символиката на нашите чужди колонизатори, която се радва на закрилата и на днешната “дясна-патриотична” власт. Защото ориентирът в тази грозна картина не е дясното и лявото пристрастие. Не е и патриотарството. Фарът в това море от лъжи, в тази съзнателно поддържана мъгла е привързаността към истината.