Разлаяхме дучетата на Москва с един личен призив за демонтиране на МОЧА

“Сега е момента за монумента”!

Видя се от едно малко усилие на шепа българи, които поискахме отново да бъде демонтиран Монументът на окупационната червена армия МОЧА. Няколко българи, говорейки от свое име, предизвикахме чрез една скромна пресконференция в БТА вой на умряло от московската пета колона у нас. Както и отзвук от воя в проправителствена руска медия- за първи път със споменаване на имената на някои от нас, посочени като врагове на Русия. 

Връщам се към коментираната вече в два предишни мои текстове тема, за да обърна внимание на асиметричния ефект от нашето малко усилие. Болен мазол сме настъпили.

Ако с такъв фанатизъм слугите на Кремъл у нас бранеха своя Тодор Живков, той щеше да управлява още поне толкова години, колкото живя след 10 ноември 1989 -та. Тогава обаче и една пушка не гръмна срещу наредената пак от Москва смяна на върха в България.

Вяла, ако не и нулева съпротива, срещна взривяването през август 1999 -та на мавзолея на Георги Димитров ( точно година след смъртта на Живков), забит в самия център на българската столица, подобно на МОЧА.

Повтарям мавзореят беше най-буквално взривен, но това не взриви никак протестите на БСП. Но когато настоявме за демонтиране на МОЧА избухва веднага руската мина у нас, че и в Русия се дочува тътена й.

Не слачайно давам за сравнение примера с липсата на истерична болшевишка реакция при взривяването на мавзолея и при отстраняването на Живков. Обяснението е във факта, че и в двата случая Москва не свика под знамената си в България своето войнство – например да брани трупа на съветския гражданин на служба при Сталин или политическия труп на амортизарния Живков. 

Слугите на Москва у нас бяха приели оттеглянето си от тези идеологически “рубежи”, подготвено от тяхното управление при Андрей Луканов, десакрализирал ( например с премахването на почетната стража на гвардейците през разрисувания с антикомунистичски лозунги мавзолей) мястото за поклонение пред останките от българския комунизъм, погребан по съветски азиатски образец (  където свободно се разиграваха антикомунистически сцени по време на управлението на БСП, видно от авторската ми снимка). 

 

 

 

 

 

Другарите и другарките отстъпиха тактически от самия 9 септември като “национален” съветски празник в България , но само за да се окопаят стратегически в преоткрития от тях бункер на руското влияние 3 март. Сега и пратеничката на Кремъл в София Митрофанова възприема тази позиция – нищо не казва за 9 септември, но залага всичко на 3 март.

Напомням, че освен на 100 годишнината от 3 март през 1978 година, никога по времето на комунизма тази дата не е била отбелязвана като “почивен ден”, т.е. като бонус на властта за населението.

Но когато става дума за чисто съветския по своето внушение ( макар и чисто български като собственост и изпълнение) МОЧА, Альоша направо моча от злоба ( в Русия има монументи, свързани с войната, които също се наричат Альоша, но за разлика от “оригинала” в България имат пълното основание да съществуват там ). 

Посегнали сме с нашия призив за демонтиране на най-милото му наследство на СССР в България. Альоша ръмжи, заплашва и се кълне, че няма да отстъпи и крачка назад от този последен бастион на съветския комунизъм у нас. Нищо не озверява гнездото на оси в реваншисткия кошер у нас както посегателството спрямо съветските му корени. 

Не е ли време това да бъде разбрано, осмислено и превърнато в повод за ( противо)действие  срещу този реваншизъм?

Въпросът ми е адресиран не към многобройните съмишленици, които нямат нужда от агитация. Отправен е към малкото партии, чиито представители са доказали на лично ниво, че не страхуват да поискат да изхвърлим от националното си европейско гнездо яйцето на съветската кукувица. 

Едно е отделни българи да подкрепят каузата за освобождаването от фалшификацията на историята относно “освобождението” на България от Червената армия. Съвсем друго е тази задача да бъде поета от партии, организации и институции в България.

Нима ще (до)чакаме несъстоялата се след 1944 година западна помощ, за да се освободим от съветската окупация – този път “само” по отношение на арогантната й днешна проекция, която е тук да ни напомня досието за червеноармейското изнасилване на страната ни и позорното примирение с белязаните с позора на това насилие чеда от още едно поколение?

Котилото на съветската глутница у нас налита срещу демонтирането на МОЧА с лични обиди, лъжи и клевети срещу неколцина българи. Крайно нетипично за нея е обаче, че по изключение, тя се въздържа да ни вменява вина, че го правим под диктата на Запада и особено на САЩ. Защо?  

Защото си дава сметка, че глутницата няма да удържи агресивната си позиция, когато Западът ни подкрепи и отвори Втори фронт срещу наследството на Сталин, на когото сме дадени за системна гавра с българския дух. Страхуват се страхливците, че с могъщ противник не могат да се държат господарски, както с шепа българи.

Не се съмнявам, че все някога ще получим сигнал от западните столици в полза на нашето освобождение от лъжата за съветското “освобождение” от червеноармейските ни окупатори. Но тогава, когато това най-сетне се случи, ще бъде късно да си запазим достойнството. Ще ни натякват подигравателно от Москва, че пак са ни “наредили” – този път да се освободим от имперските им топоними. 

Не търся за подкрепа президента Радев. Нали е проекция на руската селекция, какво да очаквам от него в това отношение?

Питам обаче неговия конкурент в битката за сърцата на българския избирател, когото с “мисъл в гащите” защитават демонстранти, за които Радев е “пу..та” на Путин. Написали са го английски на плакатите си с надеждата си, че така ще се впишат в тенденцията на противопоставянето на Русия. Само че червените бранители на наследството на окупационната Червена армия у нас не се репчат срещу тази вулгарност, а налитат срещу няколко българи, призоваващи за демонтиране на жалоните на робството – както проф. Любомир Далчев нарече въпросните монументи.

Бутафорният банкянски ловец на руски шпиони намеква нещо за намеса на чужди служби в отстраняването му от властта. Вярно, тези лакардии ги разправя в L’europeo, издавано тук от неговия несъстоял се министър Любен Дилов, за да заблуди, че го търсят за интервю в “западна” медия. Но да го попитам тогава – защо не заеме позиция срещу съветското монументално наследство, след като толкова държи да се прави напоследък на жертва на Москва?   

Ако “случайно” въпросните служби, за които намеква, са същите, срещу чиито шпиони той се опита в края на автократурата си да демонстрира непослушание, за да умилостиви западните съюзници, нека поне сега да покаже нещо като храброст и нещо като последователност с позиция срещу родилните петна на Империята на злото в България. 

Само че крепителят на статуквото и пазител на съветските светини от близо 15 години насам – откакто е в политиката в разни превъплъщения, по нищо не се различава от  червените клеветници по темата за съветските монументи и дори ги превъзхожда по важност като техен охранител на институционално ниво цели три петилетки.