Ще се намерят ли сапьори за руската мина у нас

В България русофилите се състезават да ни “възраждат”. Най-напред забогатели от привилегированите си позиции в посткомунистическата обстановка другари създадоха клуб “Възраждане”. Над всички там се извисяваше шефът на зиналата да погълне икономиката проруска корпорация “Мултигруп”. Не им беше неудобно да бъдат възприемани като продължители на иначе отречения бивш вожд Живков и неговия “възродителен процес”, посрамил трайно България пред света.

После “възродителните” им амбиции ги накараха да се изпокарат и изпотрепят във вътрешновидова борба. Хората на др. премиер Виденов се изправиха срещу отбора на отстъпилия стар играч на съветското влияние Луканов. Самият Луканов беше убит и за срам на българските “органи” версията им за неговото убийство не успя да убеди обществото в своята правдоподобност. Другата голяма фигура, противопоставила се на Луканов в спора около руските претенции за българската газопреносна система, също падна на руската шахматна дъска. 

Убиха и създателя на “Мултигруп” Илия Павлов.

След това разчистване на сметките започнаха да никнат “възрожденски партии”. Пръв повлече крак още в качеството си на президент Георги Първанов. Пред очите на всички и в нарушение на закона той си създаде с държавен ресурс партията “ Алтернатива за българско възраждане” АБВ. И до днес никой не му е потърсил сметка за това, че обикаляше с кортежа си села и паланки да си създава партийни структури под фалшиви предлози за срещи с трудови колективи, попове, местни избиратели в червени региони – не Методиевич е измислил тази форма на политически пиар у нас.

“Възрожденец” се оказа и политическият номад Костадин Костадинов с неговата партия “Възраждане”. Днес той е наследник на Сидеров, който избегна “възраждането” като етикет, но пък нарече пропутинската си партия на органа на нацистите в Германия Der Angriff ( 1926-1945 г.) от времето на Хитлер. Измествайки на проруската сцена амортизирания атакист, “възрожденецът”  Костадинов продължава делото му с “патриотични” заплахи срещу политическите си противници, които нарича с нацисткия термин  “ подчовеци” . Как да не му се зарадват от руското посолство, където му предоставиха сайта си да обижда сънародници за радост на Кремъл!

Най-новото творение на този “възрожденски” напън е партията “Възраждане на отечеството” на Николай Малинов. Защо точно него решиха да атакуват тук в дните на политическия залез на Методиевич, който дълго и самодоволно си дружеше с “възрожденеца” Г. Първанов, съюзи се с него управленски, както властваше коалиционно заедно и с атакиста Сидеров?

 

Интересното в рамките на този въпрос е, че Малинов е най-малко агресивния по своята реторика “възрожденец” сред афишираните открито политици с властови амбиции. Говори за културно сътрудничество и проповядва някаква форма на “просветено русофилство”, която изглежда като невинна инфантилност ( защото никой никога не е забранявал някому тук да обича Русия и да си дружи с постсъветски другарчета ). За разлика от него Костадинов и Сидеров се надпреварват да сипят обиди към несъгласните с тях и да заплашват с разправа – нещо особено характерно за Костадинов и постоянните му закани какво щял да направи с “майкопродавците”, когато дойде на власт ( не ако, а когато дойде на власт). 

Малинов не просто се провали на изборите на 4 април, но в това отношение остана бледа, направо невзрачна сянка на изборния успех на Сидеров от 2005 година.  С неговите 0,4 на сто от гласовете на избирателите спрямо е далеч от Костадинов, за когото гласуваха цели два процента, че и отгоре.

Но точно Малинов, най-благият от всички партийни проповедници на правата московска вяра, се оказва подсъдим като агент на Русия. Раздава интервюта в това качество в позата на жертва. Нищо чудно тя да му донесе дивиденти сред просълзените русофили. Не чак в рамките на онези 80 на сто русофили в България, каквито му се привиждаха ( по данни на руското посолство), но защо да не си удвои резултата на 0,8 на сто на предстоящите избори?

Ако не бяха толкова прости и предвидими другарите от ГЕРБ, които го избраха за беззъба мишена на русофилството у нас, щях да предположа таен план от тяхна страна, който цели да го виктимизира, за да засили популярността му като орденоносец, награден лично от Путин. Защото самият орден, за ужас на путинистите, по-скоро му подейства като котва на електоралното дъно. 

 

От съотношението на силите в путинофилския лагер на “възрожденците” у нас се вижда, че пасивното русофилство ( ако мога така да нарека проповедите на Малинов за културно сътрудничество с Русия) не се радва на обичта на съмишлениците. Те предпочитат ръмжащата реторика на вождовете си, които и на плакатите си гледат заклеймяващо, за разлика от Малинов с неговото вакло изражение. Всички те обещават да ни “възродят”, но Малинов прави “грешката” да го направи по мирен път, докато цялостното излъчване на визията и посланията на Сидеров и Костадинов говорят за желание да ни спретнат един нов “възродителен процес” в полза на руското влияние. 

Lътрешновидовата борба в путинофилските среди у нас даде знак към избирателите си да се обединяват около платформата на БСП. Направи го орденоносачката Светлана Шаренкова преди изборите от 4 април. Сайтът ПИК, който иначе периодично изригва напоследък срещу ръката на Москва ( в угода на самозащитата на Методиевич чрез бутафорното му прераждане в “русофоб”), популяризира тезата на Шаренкова, че само под знамената на Партията може да има обединение на проруския вот.

Щом се стигна до положението тиражният руски жълт таблоид “Комсомолская газета” да признае катастрофата на местните путинофилски партии, да се възмути от нея и да обърне досегашната московска теза за наличието на 80 процента русофили в България в тревожен сигнал за изчезването им от електоралното поле, значи кризата на този фронт е дълбока.

Истината е, че България преяде с русофилщина, която избуя под крилото на бащицата Методиевич и сега повръща. За съжаление тази диагноза продължава да бъде пренебрегвана от партиите, които са се запътили да ни управляват с ново правителство през задаващите се летни горещини. Ако разчитат на “естествения процес” на отмиране на противоестественото явление за една евроатлантическа държава, ще получат някоя изненада от рода на онази, която ни поднесе посткомунизма с оцеляването на БСП като най-голяма партия в България въпреки всички трусове и обрати в политиката. Предполагаше се, че е въпрос на време столетницата да почине от естествена смърт, но както знаем това не се случи.

Предизборно време е. Време е желаещите да променят статуквото в България да отчетат опасностите от руската мина. Сапьорите ще бъдат възнаградени с благодарностите на поколението.