Русия даде знак, че е готова да откаже от 3 март като основна опорна точка на своето влияние у нас

 

В анализ на руско – българските отношения от руска гледна точка, предоставен на проруския левичарски сайт Епицентър, посланичката на Русия в София Елеонора Митрофанова потвърждава най-важният акцент от дългогодишните ми твърдения за проруската политика на предишното българско правителство. Тя нарича “очевиден етап на възход” периода 2018-2019 година, когато фаворитът на Москва у нас Методиевич се извини в Москва на Путин, че не се е старал достатъчно да му се хареса и обеща да се поправи. След което прокопа за рекордно време “Турски поток” на фона на все така блокирания алтернативен път на газа чрез интерконектора с Гърция, за чието изграждане не му стигнаха 12 години.

НА СНИМКАТА: Статията на Митрофанова в компанията на платената реклама на ГЕРБ в левичарския проруски сайт

 

 

 

 

 

Митрофанова недоволства, че този период на възход е бил последван от неблагоприятно развитие на двустранните отношения поради “така наречената” евроатлантическа солидарност, която България си позволява въпреки явното презрително отношение на Кремъл към съюзническите ни задължения.http://epicenter.bg/article/N-Pr—Eleonora-Mitrofanova–Rusiya-i-Balgariya–na-patya-kam-pragmatizam/253772/11/0

Мъмренето и мърморенето в статията е само част от косвеното самопризнание за дяволския прочит на руско-българското евангелие от страна на посланичката, която изброява жалоните на руското влияние като част от историята. Нарича ги “епохални”, защото непоклатими и до днес знаци от епохата на налагането на руско-съветското имперско влияние в България. Сред тях тя откроява откриването в София на монумента на руския цар Александър II и на катедралния храм, наречен на руския васал на ислямизираната монголска Златна орда Александър Невски, канонизиран стотици години след смъртта му от Руската православна църква като светец заради съюза му с ордата срещу западното християнство.   

Подобни са и васалните отношения, които доведоха до трайното и безалтернативно и до днес обвързване на България с руската енергетика, олицетворявано от АЕЦ “Козлодуй”, и до приобщаването на български космонавт към съветската космическа програма – все епохални знаци на “дружбата” от времето на съветския колониализъм у нас. Тази “дружба” се изразяваше в пълно покорство от българска страна спрямо заповедите от Москва.

Първата спирка на композицията от събития с руско участие за Митрофанова не е 3 март 1878 г. ( за това малко по-долу), а връчването на акредитивните писма на руския дипломатически агент Давидов на княз Александър Батенберг и установяването на дипломатическите отношения на 7 юли 1789 година ( като резултат от Берлинския конгрес, отхвърлил по презумпция самото съществуване на предварителния Санстефански договор като несъстоятелен от международно-правна гледна точка документ). И нито дума за прогонването под руски натиск на същия А. Батенберг, на когото сина на Александър II отнема офицерското звание след русофилския преврат и скъсването на отношенията с България от страна на Русия само 7 години по-късно.

 

Още по-интересна е историческата ретроспекция на руската дипломатка, която тя слага в графата с неутралното название “болезнени спадове”, маркирани само по години без обяснение по чия вина са били предизвикани тези “болезнени спадове”. Повтарям, тя споменава като “болезнен спад” 1886 година, но не казва, че тогава Русия скъсва отношенията си с България като наказание за Съединението, което по единодушната воля на българския народ обезсмисля Берлинския договор, сатанизиран от Русия и русофилите у нас като пъклено дело на западните държави, макар да е постигнат в съгласие от тях с Русия и да е бил предизвестен от тайните договорки на империята с европейските сили след Априлското въстание от 1876 година, предизвикало общоевропейската реакция, позволила на Русия да се реваншира на Турция за поражението си в Кримската война ( 1853-1856 ) 20 години по-късно и да се опита ( неуспешно поради изненадващата за Русия проявена воля за истинска независимост от страна на българите по онова време) да замени османците като господар на българите.

Интересното е все пак, че руската дипломация май най-накрая е попрочела някои книги и публикации в България, които разобличават основната опорна точка на руското влияние у нас. Дори е направо забележително, че Митрофанова не е отбелязала 3 март сред “епохалните” събития в историята на руско-българските отношения. Смея да твърдя, че този “пропуск” е новина от първостепенна важност и признание за успеха на усилията на българите да възтържествува истината за истинските цели на руската завоевателна политика спрямо българите и България.

Надявам се българските управленци да се почувстват свободни от принудата да се подмазват по навик на Кремъл за “освобождението”. Или ще продължават да бъдат повече руснаци от руснаците, както отбелязва Симеон Радев за тази характерна черта на българските русофили? Нека най-после забележат, че “освободителите” ги освобождават този път от задължението да пълзят отново и отново пред руската мечка.

Може би най-накрая в Москва са проумели, че русофилското налагане на 3 март като национален празник на България, сътворен от двете евразийски империи, борещи се за контрола над българите като ядро на балканските народи в центъра на полуострова по стратегически съображения, е уязвима от фактоЛОГИЧНА гледна точка и подлежи на свободолюбива патриотична ревизия както другата подобна дата, натрапена на България, каквато беше 9 септември. 

Самият 9 септември направо е обявен от Митрофанова без обяснения като част от моментите на – цитирам-“болезнени спадове, довели до разрив в дипломатическите отношения през 1886 г., 1915 г. и 1944 година”. На Митрофанова и “убягва” фактът, че на 5 септември 1944 година именно СССР скъсва дипломатическите отношения с България и я окупира пряко за 3 години, а след това я подставя под окупационен контрол за още 42 години с помощта на своя режим. Както и  “пропуска” и обстоятелството, че през 1915 година руския флот обстрелва смъртоносно Варна и Балчик, а на следващата година руски дивизии нахлуват в Добруджа и са разбити от българската армия.

Във всеки един от горните примери не България бомбардира, напада, окупира, организира преврати на чужда земя, подстрекава към бунтове срещу законната власт, плаща на своя многобройна агентура за подривни действия и къса отношенията си с Русия, а е тъкмо обратното. Но това не пречи на Митрофанова да твърди, че при цялата тази история на руската убийствена враждебност спрямо България двата народа си запазвали взаимната любов.

Колко е взаимна видяхме от посещението на руския патриарх с пагоните от КГБ, който демонстрира имперска наглост в кабинета на българския президент независимо от неговата благосклонност към Русия. Вицепрезидентът Йотова му се поклони и му целуна ръка, а той я размаха заплашително пред нея и президента. Да не говорим за продължаващата антибългарска кампания в Русия, където руски политици и медии редовно се изказват презрително за България и българите без нито веднъж да им е отговорено от София подобаващо на институционално ниво.

Митрофанова като че ли ( по изключение ) уж не говори този път от името на българите, а “само” прави обобщения за чувствата на двата народа. Но все пак не се е сдържала да заяви от името на България, че за нея било изгодно да сътрудничи с Русия в енергетиката. Това е поредна демонстрация на манталитета на изнасилвача, убеден, че жертвата му, омотана във веригите на съветско-руските зависимости, се кефи да бъде изнасилвана ( например чрез високи монополни цени за природния газ ).

Колкото до насмешливото й отношение относно твърде бутафорната “битка” на българските власти с руския шпионаж, то наистина е заслужено. Но също така говори за имперската надменност, която отрича правото на суверенна България да се защитава, макар и по твърде оперетен начин от руското проникване, за което от години западните медии пишат, че е превърнало страната ни в регионален център на руското шпиониране.