Имита(р)торът

 

 

 

 

 

 

Най-абсурдното от фактологическа гледна точка изявление на залязващия Методиевич беше твърдението за построените от него половин милиард километра магистрали, но най-нахалното печели първото място в тази категория с твърдението му, че неговата партията е единствената демократична такава в България. 

Не че казвам нещо ново, но на попрището на задочния разговор в обществото се налага да се открояват и очевидностите. Те не винаги са такива за т.н. широка аудитория, голяма част от която живее с широко затворени очи за въпросните очевидности и това има пагубен ефект върху същата тази демокрация у нас, на която ГЕРБ претендира да бъде единствен носител. 

Поводът да се върна към темата е проучване на Борис Митов, публикувано в сайта на “Свободна Европа”. В него подробно се описват данните от изборите на 11 март, които показват загубата на ГЕРБ не просто сумарно, което класира тази корпорация на второ място, но и отливът от гласувалите за нея НАВСЯКЪДЕ – с леко куриозното изключение на лекото увеличение на подкрепата за ГЕРБ в чужбина. А е куриозно ( също и леко, заради незначителният все пак брой гласове в повече в сравнение с 4 април), тъй като собственикът на партията се гневи на българите в чужбина, че не му гласуват  и дори внушава, че бил победител в България, но е загубил “само” ( и с много малко) извън нея. 

https://www.svobodnaevropa.bg/a/31358620.html

Както можеше да се очаква от притежателя на толкова “гъвкаво” политическо туловище, той отново се опитва да извърти истината и да я тръшне на пехливанския си тепих. По този показател е следовник на Лукашенко, когото иначе даде като негативен пример, сравнявайки своите опоненти в България с него.

В една демократична държава и от страна на една демократична партия условието за партиите да се наричат демократични – освен да не бъдат нечие частно притежание – е да бъдат част ( part ) от плуралистичната система, базирана на избори между конкуриращи се политически представителства на различни групи от избирателите. Досега притежателят на ГЕРБ се хвалеше, че е водач на най-голямото такова представителство и не може да преживее факта, че този път не може да го докаже с конкретика. Но верен на претенцията си за изключителност и непобедимост той предвидимо отказва да се признае за победен, какво остава да признае постижението на победителите.

Като споменах сравнението с Лукашенко нека обърна внимание на една от основните хитрости на Методиевич, използвани от него за политическото му оцеляване чрез  имитацията на чужди образци. От тях той взаимства удобните за автократизма му практики, но никога не доближава напълно “оригинала”.

С Лукашенко си прилича поради непристойното си Лукашенковско отношение към реалния изборен резултат, но и поради факта, че подложи на репресии протестиращите в България срещу собственото си управление. Е, репресиите му не са чак толкова масови и жестоки, колкото на Лукашенко в Беларус…Тук протестиращите, включително и журналисти, “само” ги “ побийваха” и подритваха, влачеха и охлузваха, а побойниците бяха прикривани и оправдавани като добри служители на реда от началниците им, подчинени на Лукашенко от Банкя. 

 

С Орбан неговото нашенско подобие се съизмерва с отричането на факта, че мачка разделението на властите, извънпарламентарната опозиция и медиите. Дори го надскочи по обгрижване на руските енергийни интереси с прокопаването на Банкянския поток за целите на руския питон, зинал да задуши Украйна, докато Орбан изостана в заиграването  си с руски енергийни проекти. Но все пак нашият Орбан много внимава да не дразни Брюксел до степен, че да попречи на един друг поток – на паричния, с който господарски се разпореждаше повече от десетилетие.  

 

С Ердоган си мяза по конспиративните теории за опити да бъде отстранен с преврат и по употребата на подчинените му институции за разправа с политическите му опоненти. Е, делата срещу въпросните политически противници, шити с бели конци, като правило се провалят у нас, но пък ги влачат по съдилища години наред. Не чак както в Турция, където без много церемонии ги хвърлят в зандана, но пак е “полезно” за нашенския Ердоган да бъдат сплашвани и мачкани бизнесмени и политици или да бъдат унижавани и уволнявани журналисти от курника с “мисирки”.

С Путин нашият новороден “русофоб” се родее по обграждането с олигарси и награждаването им с пари от нашия джоб за каквото му скимне и без обяснения пред някакви си тулупи, за каквито обявява несъгласните с това българи. И по своята т.н. харизма мяза на Путин нашият самодържец – заплашва, ругае,надсмива се и винаги е готов да срита слабите и падналите. За системното лъготене- малко по мащаб в балканската ни Путландия в сравнение с руския, но сравнимо като манталитет, да не говорим…  

С Тръмп, на когото нашият препънат властник също е малко копие, случаят е малко по-особен. Защото популизмът на популиста тук предхожда по време тръмпизма на Тръмп, но това не значи, че американският му аналог не окрили нашия балкански ветеран, който направи чудеса да се добере до легитимиращо ( и извън протокола) ръкостискане с американския си съмишленик. И в този случай, както с Путин, домораслият ни популист не може да се мери по своята значимост с чуждия колос, но поне си изпроси снимка в Белия дом, получавайки от путинолюбивия си домакин поощрение да не дразни Путин с американска база на българското черноморие.

С останалите чужди лидери, с които обичаше да се снима и да се перчи като близък, аналогиите са по-скоро формални и предимно по партиен признак. Банкянският народняк си умираше да се отърка в Берлускони ( преди да го подгони италианското правосъдие) и други съпартийци от Европейската народна партия. В момента те му останаха едничката утеха, доколкото все пак е снесъл в тяхната европейска кошница своите народняшки яйца. Те лоялно ги мътят до изтичането на срока им за годност без да  придирят на балканската си кукувица за простотиите, които върши в най-бедната и най-корумпираната държава от ЕС. А “лоялността” им към него се изразява единствено в това, че го щадят по инерция и все още не са го подпукали с критични доклади и изявления към неговото управление, както направиха американците. 

Имитиращият продукт не се продаде на българския електорален пазар, но имита(р)торът е тук и не се е отказал да се завърне при първа възможност през главния вход, след като с толкова усилия беше изхвърлен най-сетне през прозореца на общия ни дом. Ето защо трябва да помним номерата му.