Кръгла 60 годишнина от победата на съветския комунизъм над ( Източна) Германия. Парадът на победата на съветския комунизъм над България дефилира и днес у нас

Путин и режимът му много обичат да парадират с паради на победата, за която нямат заслуги и върху която паразитират в търсене на съвременен авторитет, катерейки се по трибуните върху костите на предците си, жертвани с милиони в името на тази победа, постигната солидарно и от съюзниците, но с десетки пъти по-малки жертви.

Днес се навършват 60 години от друга победа – победата на съветската насилствена комунизация на източната част от Германия, ознаменувана от необходимостта да бъде издигната стена, за да спира милионите германци, желаещи да избягат от съветската окупация. От 1945 година до 13 август 1961 г., когато внезапно посред нощ ( както се полага на всяка разбойническа операция) започва изграждането на Берлинската стена, на Запад успяват да избягат три милиона германци. Цели селища остават без лекари. Източногерманските васали се оплакват на Москва, че трябва да се направи нещо, преди съветската окупационна зона да опустее напълно. 

 

 

 

 

 

Поучени от древния китайски пример евразийските господари (раз)решават да се вдигне подобие на Китайската стена. С тази разлика, че китайците са я изградили, за да се предпазят от външна заплаха от страна на нашественици, привлечени от богатствата на далеч по-напредналата им цивилизация. Съветските другари и техните германски поданици правят същото, но за да не допуснат по-нататъшно обезлюдяване  на своите владения заради бягащите милиони хора по свое желание от фалшивия комунистически “рай” към цивилизования свят.

Сред “любимите” ми паралели е двойният стандарт на нашистките борци за запазване на съветската символика у нас, които наричат вандализъм всеки опит да се оспори легитимността на съветското монументално наследство у нас. Цял свят аплодира(ше) източногерманците, когато грабнаха чуковете и започнаха да унищожават най-буквално тяхната стена.

 

 

 

 

Нашата обаче си стърчи ту под формата на разделителна монументална граница между носталгиците по съветската епоха и нейните противници. “Намекнах” лично с националния ни трибагреник, който положих върху позорния надпис с благодарността за окупацията, но не постигнах никаква чуваемост от страна на глухите за самата идея да се отървем от най-големия си срам. Те, за съжаление, не само сред съветофилите. Виреят и сред онези, които се оправдават с “това ли е сега най-важното”.

 

 

 

 

 

Подшушнах и в ухото на Брежнев, прерисуван от една знаменита снимка как се целува със своето протеже Хонекер. Но и това не помогна.

 

 

 

 

 

Сега използвам кръглата 60 годишнина от победата на съветския комунизъм над ( Източна ) Германия с надежда да обърна внимание върху дълбоко погребания под плитки амбиции е еднодневни страсти въпрос от върховна национална важност. Но…

Властите у нас, сред които доминират пристрастията на петата московска колона, обявяват за нецивилизовано  да бъдат оспорвани, какво остава да бъдат разрушени истинските съветски темели на комунизма, върху които се крепеше неговото българско подобие. То се срина, но пазителите на основите му явно се надяват те да послужат пак.

Не е случайно, че в приетия по времето на управлението на ГЕРБ закон за декомунизацията никъде не се спомена съветският произход на комунизма и необходимостта да бъде предизвикана поне неговата легитимност, все така необезпокоявана в най -централните части на българските градове.

Тъкмо това премълчаване се възприема като практическо ръководство за отношението на държавата и нейните институции към съветското натрапничество. И докато то не бъде оспорено и преместено в музеите, няма да можем да претендираме да сме държава, която се е еманципирала от тъжното си минало на най-покорен съветски сателит.