Мандатовръщателите удържаха на думата си. Върнаха отново мандата – този път в качеството на политическа сила, на която количеството гласове не й достигна, за да се хвали отново, че е победител на изборите.
За тези мигове на звездно падение ГЕРБ се готвеше дълго, упорито и самодоволно. Сега бере плодовете на своя успех на попрището на отблъскването на останалите политически играчи с парламентарен сертификат. Но вместо да си посипе главата с пепелта на остатъците от техния управленски пожар партията на Пожарникаря пръска злъч на всички страни като че ли е голямо постижение отново да не управляваш, но да обвиняваш другите наред за това.
Гербаджийското задоволство от политическия запек на България след лакомото преяждане с корупция, делегитимацията на институциите, натиска върху медиите и демонстративната подигравка със здравия разум ( “защо да не си изберем единствения наш кандидат за главен прокурор”?) е уродлива форма на посткомунистическия триумф на радостта от завещаната разруха. “Така ви се пада, щом не ни искате да ви яздим повече”, казват гражданите за европейско разграбване на България. Точно както хълцаха отмъстително едни другари и другарки в началото на 90-те години на миналия век, лъжейки, че след себе си са оставили една развита, едва ли не просперираща държава.
Истината е, че комунизмът остави в блатото на изоставащите европейски народи България, полегнала на континентално дъното по БВП, пресметнато на глава от населението. Първата статистика на сравнима европейска основа, която НРБ най-после предоставя за публична употреба, е от 1980 година. Тя веднага ни нарежда като най-бедната държава на континента. Преди НРБ да се появи на тази статистическа карта, дълги години злополучното последно място по жизнен стандарт се пада на Кипър.
Последната статистика от времето на “развития социализъм” е от 1989 година. Там НРБ се придвижва само с три места нагоре благодарение на още по-големия по онова време колапс на Албания, на ( взривената в Чернобил) Украйна и на ( оглозганата от манията на Чаушеско да изплати залпово външния си дълг) Румъния.
Сега вождът на ГЕРБ, който твърди, че ни е оставил държавата в чудесно състояние ( но така и не обяснява защо България не се отлепи под мъдрото му ръководство от европейското дъно в ЕС ) злорадства, че пак се надига опасността от мигрантска криза, с каквато той ни плашеше и на чиято вълна се качи за трети път на власт в една лодка със специалистите по антимигрантски писъци от ВМРО и техните присъдружни глашатаи, размахващи плашилото на несбъдналия се ужас от многомилионна мигрантска вълна.
Защо, след като предлага себе си така “самоотвержено” да ни спасява отново от призрака, който броди из Азия и заплашва да пристигне в Европа, не се жертва за благото на народа и не прие управленския мандат?
Не беше ли това обещано спасяване достатъчно основание за един толкова отдаден на народа вожд да загърби обидата, че не случи на народ напоследък, да запретне ръкави както си знае и да се захване за мандата, пък каквото Сарая покаже?
Нищо не се е променило в едно отношение: волята на този човек беше над всичко ( über alles) в България, а сега – само в неговата партия. Безволевите му спътници по нанадолнището знаят, че пак могат да се покатерят нагоре само ако той благоволи да ги натовари на каруцата си. Те пак му услужиха със себе си със съгласието си да бъдат включени в списък с предложение за министерски кабинет. Слугуват на неговия реваншизъм и в задгробния му живот. Новите имена на готовите да легнат в неговата царска погребална могила са само на заместители на изхвърлените от парламента политически покойници.
Как пък не се намери един да (от)каже : и аз съм човек, не е човешко да ме закопават политически заедно с царя ( бившия пъдар на царя), за да му слугувам и в отвъдното опозиционно пространство!
За (бившите) министри и депутати ( някои с подновени мандати) явно е естествено да продължат да бъдат никой без Някой да решава вместо тях. Толкова години търпяха да бъдат наричани от господаря си “моите депутати”, “моите министри”, че явно напълно са загубили усещането си за човешка уникалност. Почти като онази публика у нас, която се умилява да слуша съветско-руските звезди на кичозната естрада да повтарят тук любимото им двусмислие “Моя страна, моя България”. Уж пеят песен на Емил Димитров, но подтекстът е по стихове на Георги Димитров.
Може ли да възкръсне от сегашния си мавзолей полегналият във формалина на опозиционността политически труп на сърдития ни бивш премиер? Формалното на този формалин е, че днес той все още му дава възможност за реинкарнация, за разлика от отдавна изхвърления от него Георги Димитров. Дали наистина шофьорът на джипката иска това е друг въпрос.
Дори и да се върне на бял (Фал)кон нищо добро не го чака. А той е свикнал на добрини от търпеливите българи, европейци и американци, преди вкупом да му откажат почести при закопаването му в мавзолея на опозиционното величие. Злините ги оставя за онези, на които така им постла, че не могат да се измъкнал лесно от тресавището на неговото наследство.
В споменатата му каруца не се вижда съдия-изпълнител. Нашият Андрешко предпочита да си седи в нея. Предстои да видим колко още ще издържи това шило в торбата на злорадството от бедите, които завеща за създаването на “хоаса”, на който толкова много се наслаждава сега.
днес, г-н Дончев пред микрофон, не се знае дали под налягане, сифон, на глас спомена, сигурно в защита на ПП ГЕРБ, положението клони към абсурд , може и да е така, за 12 години, лично шефа му, положи доста труд, за да се стигне дотук, днес от всички отречени , едва ли и почитатели, нему най вречени, ще се зарекат, г-н Борисов, дали изпитал зов, подбутнат от съдбата, прескочил ров, качил се по стъпалата, вероятно със зор, се отнася към тази държава с любов, спасява като задушава, какво заслужава, плът прът, да каже съдът, засега крив прав, това е то, нрав, има възможността, какво показа, къде замаза, стана каквото стана, управлява, забърка, човърка, едва ли е вина, рана, откога ли я няма, двама човека не може да се съберат без да дойде трети и да се попита, тия защо се разбират, щели реалността да променят, да бе, абе я стига, ще ги върна към действителността , ще го покажа, с малко омраза
Aко слушаме главния прокурор, който нищо не може, няма никакви права и отговорности, нито от него нещо зависи, изниква същественият въпрос – за какво изобщо ни е главен прокурор?
Имам свой отговор на въпроса – Гешев се явява като НСО за Борисов, ако той падне, изгаря и Пожарникаря.
Малко сметки: Изборите на 4 април са били на стойност 65,7 млн лева. И уж това е всичкото. А хората? За времето, което губят, за да гласуват, те трупат пропуснати ползи и нереализирани печалби. Това защо не се отчита? Ето, да кажем, че човек има надница 40 лв в делничен ден, което не е много. На час по 5 лв. В неделя заплащането е двойно, т.е. 10 лв/час. Гласуването губи, примерно 2 часа – човек да си облече дрехите, да отиде до секцията, да чака, като се върне пак да си смени дрехите. Събраха се поне по 20 лв на калпак, не включвам транспортни разходи – кола или градски транспорт. Примерно 2 000 000 гласоподаватели (не знам колко са) – ето ви 40 милиона лева, с които хората трябва да се бръкнат лично, но мандатовръщателите това въобще не ги интересува. Събраха се 100 милиона на избор. 2 излишни избора – ето ви 200 милиона. Ей, кога станахме чак такива богаташи?