И днес ни третират като тревопасни на “Боянските ливади”

Толкова много съм писал и припомнял през годините за “Боянските ливади”, че чак ми е неудобно от читателите да се връщам към онова събитие от 30 август 1992 година, колкото и то да е ключов препъни камък за и без това трудно проходилата българска демокрация. Обяснението на президента Желев за това “мероприятие” вменява(ше) като пасивна вина на пострадалите от него ( бивши) сини съмишленици. Едва ли не сами са си го изпросили и той откликнал като коректив на тяхното управление, за да им направи “дружеска забележка”.

 

 

 

 

Свикването на онази скандална пресконференция в Бояна от Желев беше голям шок, но продължава до днес да се смята за такъв само от онези, които са забравили “артилерийската подготовка” за този разстрел в упор на синьото правителство, обвинено в многобройни грехове от претендента за баща на СДС Желю Желев. Постъпи като Иван Грозни със сина си. Или като Петър Първи по-скоро, защото Иван Грозни си убива наследника в пристъп на гняв и лудост, докато Петър Велики инквизира лично до смърт младежа, който е създал, но решава да унищожи със собствените си ръце заради подозрения в нелоялност. 

“Най-синият от сините “ К. Тренчев и неговата ударна бригада КТ “Покрепа”, в колаборация с “гаранта” за правителството на Филип Димитров, за какъвто се представяше Ахмед Доган, подготвиха почвата за операцията “Боянски ливади” със стачки, протестни демонстрации и буйствания по медиите. Доган обеща “депесарски шут” за съществуващото с гласовете на неговите депутати правителство  и си удържа на думата. И всичко това в щастлив съюз с реваншизма на БСП. 

А днес ни казват, особено най-изпъчените ( да не се бърка с най-изпечените, минали през репресиите на стария режим, те винаги са били много по-трезви и скромни ) антикомунисти трета употреба – най-вече сред мутантите в ГЕРБ, че не можело да има взаимодействие с бившите комунисти. Можеше и още как тогава! 

Цял вицепремиер и министър на отбраната, какъвто беше Димитър Луджев, беше на страната на превратаджиите след като беше уволнен от Филип Димитров. А моята “вина” като директор на БТА, заради която К.Тренчев ме заплаши и ми показа пистолета си за по-убедително под сакото си, се състоеше в бързото съобщаване на новината за уволнението на Луджев. Надявали са се, че такъв факт може да са потули и уволнението му може да се отмени след като Ф. Димитров бъде “обработен” някак си, но им развалих плановете с журналистическата си реакция БТА да съобщи веднага истината.

Какво да й анализираш на онази ситуация, когато бяха мобилизирани силите на “реда” ( стария) в лицето на службите и техните началници да лъжат на последвала пресконференция за измислена “оръжейна сделка” на правителството с Македония. Това си беше жив пълзящ преврат с участието на въпросните служби, завършил с формиране на правителство на мафията. Без преувеличение.

“Боянските ливади” станаха тогава разделителна линия, която обаче беше накъсана от различни окопи. Противникът беше ясен, но съюзниците срещу това вероломство съвсем не бяха единни. Това струваше скъпо на България, превърната в терен за руското мафиотско проникване  в условията на войната в съседна бивша Югославия, последвано от червена реинкарнация във властта и превръщането на страната ни в нарицателно за погубена, провалена държава на прехода от комунизъм към пазарно стопанство. 

Не е чудно, че точно по онова време беше спънат и разговорът за премахването на съветската монументална символика от центъра на София и други български градове. Нещо повече, синият кмет Софиянски нареди на строителни войски за първи път да бъде почистен от графитите Монументът на окупационната червена армия МОЧА в столицата. Да попитам по този повод онези, които защитават този динозавър на съветската окупация  с “аргумента”, че премахването му не било най-важното нещо, с което трябва да се занимаваме: наистина ли беше най-важното обгрижването на съветската светиня в момент на галопиращ червен реваншизъм?

Отговорът е – да, явно е било много важно. Най-важното на символично ниво. И днес е така. Поради което действащият в момента президент Румен Радев включи поклон към тази символика по пътя си към втория мандат.

Втренчили са се в неговия юмрук днешните антикомунисти, мними и доказани дори, но мълчанието им относно този лакмус ги прави солидарни с него и с конкурентите му от Банкя и Учиндол. Вдигнатият му юмрук е набеден за по-важен символ от вдигнатото оръжие на червеноармееца над главите ни. Правят се, че не виждат причинно-следствената връзка в престъплението България да бъде държана в зависимост от бившите си колонизатори.

Докато не прогледнат, сме обречени да ни третират като тревопасни на “Боянските ливади.”

Каквото можах, направих тогова. Включително като написах протестно писмо до президента Желев, че не желая повече да участвам в месечните вечери и  запои с него, на които той инструктираше шефове на медии – голяма част от които заклети червени съзаклятници. После си платих цената с многобройни уволнения. Плащам я и до днес, ако фактът, че съм държан на “безопасно разстояние” от днешните медии, може да бъде свързан с онези събития.

 

Днес просто припомням…