Какво не харесах от изявлението на харесвания от мнозинството българи президент Радев

 

 

 

 

 

Две политически чудеса се случват днес у нас. Едното беше очаквано – Кирил Петков обяви навлизането си в политиката.

Другото, по-малко, но забележимо, беше първото важно публично изказване на президента с елементи на анализ, в което той видимо импровизираше на моменти. Дали е нарочно или е плод на развитието му, но това не беше вече новобранецът, който декламираше или четеше гладко от листче. И този път надничаше в него, но си личеше, че търси точните думи в паузите между четенето и заучените фрази. Внимаваше да не засегне прекалено дори враговете си.

И все пак най-големите си гафове Радев допусна, загледан през очилата си в опорните точки. Нямам предвид лапсуса, при който обяви един министър ( Гълъб Донев) за “служебен министър-председател”. Гаф номер едно, според мен, той допусна като приписа на изпълнителната власт заслугата за новите плащания за пенсионерите, гласувани от парламента и то по предизборна инициатива на партиите на старото статукво.  Предстои да видим дали инициаторите на реверанса към пенсионерите от БСП ще използват възможността да се разграничат от Радев и така да прикрият истинската причина: създаването на проекта на Кирил Петков, който уж нямало да ги засегне много според едни ( в БСП), но иначе щял да “къса живо месо” от партията, според …същите.

За мен е гаф също Радев да застава в позата на критик на партиите с обобщаващото определение за тях като “политическа класа”, която не е била на висотата на действията на правителството му.  Така дава хляб на тезата, че се държи като цар, за когото партиите са непослушни и дори непотребни деца на демокрацията, олицетворявана от него. Може да ги критикува и има защо, но без да дава за пример и единица мярка собственото си политическо творение. Защото по този показател постъпва като главозамаяната от себе си Ива Митева след две кратки царувания в парламента, казвайки за себе си, че усещала как хората я харесват.

Като стана дума за хляб, има още една чужда пита – при това доста клисава, с която Радев направи помен в днешното си изявление при (пре)назначаването на служебния кабинет. Обяви, че се е състояло възстановяване на държавността, което би могло да е истина само в случай, че критикуваните от него партии бяха постигнали такъв успех в парламента. Така че двете му тези се изключват взаимно. 

Истината е, че при цялото епизодично безумство в поведението на някои от депутатите, в последните два парламента се случи нещо важно и рекреативно за българската демокрация, смачкано от слонските крака та ГЕРБ под едноличната тежест на  водача на “стадото”. В тези два парламента се завърна Н.В. политическия спор и неговата навиквана, но неизбежна за демокрацията “слугиня” – непредсказуемостта, изключваща диктата и авторитаризма на  предходните десетина години. Тя говори за автентичност, макар да се изразява в невъзможност за постигане на съгласие на правителство, но поне оборва предположения на мнозина гласоподаватели, че всичко е предрешено и гласуването е не променя нищо. 

Повече коментатори вероятно ще посочат като главен недостатък на Радевото правителство чисто фактологическата истина ( подмината в изказването му) , че кабинетът на назчаниия от него Стефан Янев не успя да овладее наследството от катастрофално мудната ваксинационна кампания. Щеше да е плюс за Радев да каже нещо повече за това тежко наследство, вместо да го споменава само бегло на бегом от темата, съзнавайки явно уязвимостта на аргументацията си. Защото по своето изоставане спрямо Европа и много страни в света в това отношение България гони световния шампион по смъртност Русия. И колкото повече време минава в режим на продължаваща подобна тенденция, толкова по-трудно ще бъде да бъде обосновавано това изоставане с управлението на бившия режим. 

 

Възстановяването на държавността също няма как да се е случило с участието на партиите на статуквото от близкото минало, които показаха способност да натриват носа на протестните партии, вкл. като не им позволиха да осъществят съдебната реформа. И въпреки това Радев прокламира такова възстановяване като заслуга на своите хора в правителството, макар и с уговорката, че това е трудна работа, каквато още предстои.

Възстановяването беше споменато от Радев и в друг контекст, но също на бегом от темата. Той съобщи, че Планът за възстановява, изискван от Брюксел като основание за отпускане на средства, е готов, но …не е изпратен там. Защо? По-добре щеше е да отговори на този въпрос с риск да не се хареса на публиката, отколкото да го замита под президентския килим със строените на него стари-нови избраници. 

А сега за финал: парадоксалният извод от (гафовете ли въпреки тях) в изявлението на Радев е, че то ще се възприеме положително от преобладаващата част от аудиторията на медиите, които го излъчваха пряко. Но ще се хареса не заради конкретното съдържание на казаното от него, а поради инерцията на харесването, на което се радва служебният му кабинет. Предстои да видим дали тази инерция ще продължи нагоре или ще дръпне надолу второто издание на неговата политическа проекция в управлението на държавата.

Посочих кривиците с пълното съзнание, че мога да бъда оприличен на бесните реваншисти от все по-старото статукво, на което Радев се домогва до статута на едноличен противник и антагонист, постигайки успех засега на това поприще не без помощта на хиперболизиране на ролята му от страна на въпросните реваншисти. Правата линия на Партията, оставям да изправят правоверните й агитатори.