Филм за паметниците на раздора наруши поредната предизборна омерта около статуквото на съветското ни минало

 

 

 

 

Темата за съветските паметници у нас отново отсъства “знаково” от предизборната кампания на която и да е партия в България. Господарят с размаханото съветско оръжие над главите ни е на път да получи поредното потвърждение от преклонената българска главица за своя господарски статут. За това статукво никой не говори.

Освен…

Например освен Карина Манолова и Айван Стоянов от “Арт колеж” , които се осмелиха да нарушат омертата. Тя е режисьор и сценарист, а той- оператор и монтажист на  филма “Паметниците на раздора”. За двамата млади хора филмът е дипломна работа. 

 

 

Филмът показва на пръв поглед стандартно двете гледни точки за и против паметниците на раздора, но самото им назоваване по този начин още в заглавието красноречиво говори за отношението им.

Няма нужда да преразказвам съдържанието, нито да добавям нещо от дългото интервю, което двамата автори заснеха с мен и не може да се вмести в кратките 14 минути на филма. Но на лъжите и абсурдите, които звучат от устите на защитниците на съветската окупационна символика в България, все пак ще отвърна с опакото на ръката си.

Всъщност отдавна съм отговорил в аванс на безсилните “аргументи” на тези колаборационисти с нашите окупатори. Като главно действащо лице като техен противник във филма, научих от един от тях нещо ново за себе си: че съм потомък на онези “фашисти”, от които червената армия ни била освободила. Тъкмо тези потомци искали сега да разрушат любимите им съветски монументи.

Лъжата им за “многобройните” съветски жертви в България е толкова тлъста, че не искам да я смествам в пестеливата ми размер реакция. Стандартно за тези лъжци е и вкопчването им в специфичните примери с Германия и Австрия, където  наистина са загинали стотици хиляди червеноармейци и съответните монументи отразяват там действителността, залегнала и в съответните двустранни споразумения, обвързващи изтеглянето на съветските войски с условието да бъде съхранено монументалното наследство на победителите във войната. Нищо подобно няма като аналогия с безкръвно окупираната без съпротива България. Австрия дори превръща изтеглянето на съветските войски в свой национален празник. Формулира го през 1955 година “дипломатично” като Ден на неутралитета.

Да не говорим, че във Виена редовно заливат с червена боя паметника на мародера, както наричат виенчани натрапения им съветски монумент – сам по себе си доста по-малък (  и разположен между доминиращи около него архитектурни наследства от имперското величие на страната), както и без агресивно излъчване с позата си на войник, скърбящ мирно за реално дадени огромни жертви. Властите във Виена отказват както да го осветяват нощем, какъвто е случаят в София, така и да го чистят след всяко заливане с боя. Казват, че трябва да си го чисти собственикът Русия днес – още една разлика със съветските монументи  у нас,  притежание на покорната покорена днешна България и вдигнати далеч по-късно като чисто идеологически маркери в чест на наложения тук съветски комунизъм.

Освен върху софийския абсурд с доминиращия над столицата Монумент на окупационната червена армия МОЧА, не веднъж съм акцентирал и върху особения случай с каменния съветски надзирател над древния Пловдив. Моят приятел Георги Чунчуков направи снимка на миниатюрния паметник на Левски в нозете на съветското чудовище, която многократно съм публикувал. Ето че и в “Паметниците на раздора” авторите са уловили  този ярък контраст и анонсират филма си с тази илюстрация на унижението на българската нация. 

 

 

 

 

Поздравления! 

 

ОЩЕ ПО ТЕМАТА: https://faktor.bg/bg/articles/kultura-art-faktor-premiera-na-filma-vtoroto-osvobozhdenie-istinata-za-okupatsiyata-na-balgariya-ot-chervenata-armiya