Фокусът с отсъствието на вербуващите офицери от ДС минава от десетилетия, но вече са на фокус

Най-после някой е обърнал внимание на въпроса за изкривяването на фокуса в разследването що е това ДС, довел почти изцяло до остракирането на вербуваните, докато вербуващите офицери така и си останаха в сянката на своята публична неизвестност, макар да е известно, че тъкмо те са били активната страна в цялата система, меко казано. И не просто “някой”, а проф. Момчил Методиев от НБУ си е направил труда да потърси и внесе малко справедливост по темата, макар да не прави изрично горното разграничение и съответното степенуване на вината.https://www.dnevnik.bg/analizi/2022/09/08/4388214_demoralizirashtata_rolia_na_durjavna_sigurnost/

Не твърдя, че вербуващите са останали “целите в бяло”, а само, че избегнаха общественото бичуване, на което вербуваните от тях бяха подложени. Оказа се, че да си вербувал е по-малко осъдително. Никак дори, от гледна точка на осветяването и бичуването на вербуващите.

Беше им спестено въргалянето в катрана и търкалянето в бъчва по нанадолнището на заклеймяването ( каквото са практикували “народните закрилници” най-буквално срещу “народните врагове” след 9 септември 1944 г. в някои села, например във Врачанско, както лично ми е споделял синът на един от инквизиторите).

Дали е случайно, че на вербуващите им беше спестено “тричането” пред публиката? Да, бе, толкова ще да е случайно, колкото “най-случайно” на останалите верни на ДС, вербувани от тях българи бяха раздадени престижни позиции в медиите, политиката и бизнеса.

Алъш-верижна й казват  в ДПС на тази зависимост по веригата на ДС. Като правило на “правилните” им унищожиха досиетата. На “непослушните” ги оставиха за наказание в новите времена, когато старите провинения спрямо новото време бяха употребени перфидно тъкмо от старите кукловоди за клепане на кривналите към демокрацията герои от техните доноси.

 

Досиетата се оказаха любим донос по “доказателствата”, събирани и складирани тъкмо от вербуващите, чието авторитетно авторство и достоверност в оценките в нито един случай не беше оспорено. Поне на мен не ми е известно. Но знам, че най-бесните ми “десни” хрътки се позовават на досието ми, писано от въпросните офицери, като ортодоксални евреи на Катехизиса. Нищо, че то прилича на сборник с цитати какво съм казал, кога и къде съм ходил, т.е. прилича на следене на каишката.

Като казвам, че не ми е известно, наистина не ми стана известно след доста часове, прекарани в комисията по досиетата ( както я наричам за краткост). Наивно си мислех, че в собственото ми досие ще бъдат отразени мои “вражески прояви”, като поисканата от мен на публичен форум в НДК оставка на Тодор Живков, подкрепата ми в БТА за арестувания поет и дисидент Петър Манолов, подписа ми в петицията на еколозите от октомври 1989 г., участието ми в демонстрацията от 3 ноември същата година, искането ми на заседание на Клуба на младия журналист да декларираме подкрепа за смазания продемократичен бунт на китайските на младежи в Пекин, честите ми изказвания на Общи събрания в БТА срещу практиката на секретните бюлетини, за чието разсекретяване пледирах и п.р. прояви на непослушание ( не ги наричам дисидентски от уважение към репресираните, какъвто не бях, ако не се брои дреболията, че забраниха да ме канят за коментари в радиото и телевизията).

Нито дума за всичко това няма в досието ми, което моите преследвачи обичат да цитират като своя Библия, черпейки от там “доказателства” за моята “истинска същност” . Не ги обезкуражи фактът, че сам обявих този епизод от няколко години от живота ми с изпреварващ ход без да чакам да бъде “разкриван” от комисията по досиетата. За сметка на това с изненада открих на финала на този “документ”, че съм бил близък с …реформаторите от БКП. Никога не съм познавал такива, нито съм бил близък с тях. 

Може би това обобщение ( очернящо за мен вече в днешно време, смятано тогава за “комплимент”) се дължи вероятно на факта, че колегата П.Ц., който ме наблюдаваше отстрани как добавям името и подписа си под онази дисидентска подписка  в градинката пред “Кристал” ( но самият той остана да зяпа, лъжейки, че вече се бил подписал), ми “препоръча” да отида на една среща в дома на Анжел Вагенщайн в първите дни след преврата срещу Живков. Там щяло  да има и други като мен, каза провокаторът.

Отидох и видях лица, като Андрей Рачев, младият Рамон Вагенщайн, няколко професори, партийни опоненти на Живков. Но най-вече видях и чух как домакинът звъни няколко пъти на неназовано началство ( най-вероятно Петко Симеонов, ако не и самия Луканов – Вагенщайн така и не сподели), за да му чете теста на декларация от името на събралите се. Инициативата и изпълнението за нея бяха мои. Изнендах присъстващите. За броени минути натраках собственоръчно на пишещата машина на Вагенщайн текст. Есенцията в него беше искането за разпускането на партийните организации в предприятията, свободни избори, медии и т.н. Събеседникът от друга страна на линията явно беше бесен. Виждаше се по изражението на лицето на Вагенщайн всеки път, когато получаваше указания за поправки по текста. 

Криво ляво се стигна до някакъв смекчен вариант и аз побързах да отида в БТА, за да бъде разпространен. От Главна редакция вътрешна информация отказаха да го публикуват, но от Информация за чужбина го преведоха на няколко езика. Така текстът “видя свят”. Остана си за сведение на света в духа и традицията на времето от преди преврата, когато подобни декларации се разпространяваха за чужбина и от чужбина, но не и в българските средства за масова дезинформация.

(Не) видях и друго сред досиетата, които прехвърлих. Имаше по чудо оцелели папки за лоялни и към момента офицери ДС, маскирани като журналисти. Някои бяха снимани с офицерските униформи. Прочетох как един от тях донася за съпругата си, че била морално пропаднала. Молеше началството да му бъде разрешено да се разведе с нея. Същият направи началническа реваншистка кариера в БТА след като бях прогонен от там през лятото на 1993 г.

Видях развенчана лъжата, че високопоставени другари или техните близки не били вербувани. Лъсна в досието на Боян Трайков, член на ЦК на БКП, Директор на БТА, шеф на СБЖ, но най-вече син на разединителя на БЗНС в полза на БКП Георги Трайков, комуто бяха нарекли за благодарност цял град в България. За такива другари разкритието за принадлежността им към няколко управления на ДС не беше позорно обстоятелство и в новото демократично време. Напротив, горди бяха с миналото си, а мен ме заклейми(ха), че съм се бил пребоядисал, както се изрази Трайков в едно услужливо интервю. Не искам да задълбавам с преразказ на доносите му, които документирах.

Най-вече не открих писмени следи от доносите срещу самия мен. Чудя с дали не са си там в досието, където има много закодирани писания, които могат да бъдат разчетени сам с шифър. Познайте кой държи ключът…

Имах доста устни доказателства за тези доноси.  Споделиха ми ги офицери от ДС, изплашени от поврата след преврата, желаещи да ми се харесат в периода, когато бях избран от колегите в БТА да изпълнявам длъжността директор. Изглеждаше като да ми предстои бляскава кариера при нови обстоятелства заради старите ми изяви. За някои от доносите научих и от други източници, които не желаеха да се афишират като “демократи”. Ето защо знам, че никой не е бил напълно извън обсега на доносите по линията на ДС.  Оказа се, че дори и за следене на семейството ми от правоверни комунисти, каквито бяха моите родители, е бил внедрен по “приятелска линия” мой връстник с амбицията да прави кариера в партията и държавата въпреки “нечистото минало” на баща му като бивш царски офицер. Рязко прекрати отношенията си с мен след 10 ноември 1989 г. Изчезна безвъзвратно в чужбина.

Не всички изчезнаха. Главен мой “биограф” е бил актьорът от Сатиричния театър Николай Калчев. Изпратили са го чак в Бейрут, за да се запознае и внедри в семейството ми. Версията му беше, че е дошъл на гости на свое гадже ливанец. Представяте ли си? Бил е “обратен”, ако се изразя с езика на хомофобите. Било е публична тайна, която ми проблесна по-късно. Но пък е следвал правата линия, която са му задали да ме шпионира изкъсо. 

НА СНИМКАТА: ( личен архив): Николай Калчев на трапезата (ми) в компанията на трите ми деца в една арменска кръчма в Бейрут близо до “зелената” разделителна линия в момент на затихнали престрелки между източната и западната му част.

 

 

 

 

Вършеше си делото перфектно по отношение на запознанството. Сладкодумецът, който се “оказа” мой съсед по блок в кв. “Младост” 2 при завръщането ми в София през есента на 1987, беше буквално всяка вечер гост на семейната ни трапеза. Но първата му работа още на вратата беше да ме помоли през артистичен смях да му разкажа някой нов виц за Тодор Живков ( защото съм бил по-добърт актьор и от него в разказването на вицове) или да обясня защото толкова мразя заместник-директора на БТА Ненчо Хранов ( отговарящ за всички служби в БТА, както се изясни при разкритията години по-късно). 

Споменавам отделно на покойния вече Калчев защото става дума за уникат. Той не само оцеля като доносник, но и претърпя голямо развитие на това поприще след ноември 1989-та. Оказа се изключително близък с Ахмед Доган. Сблъскахме се през 1993 г. в една дискотека в кв. “Иван Вазов”, когато се появи през някакъв служебен вход с Доган и телохранителя му Ерол по късна доба. Имаха запазено сепаре, където Калчев специално дойде да ме покани ( въпреки всичко  – той не знаеше, че аз вече знам). Доган, по някаква неясна за мен причина, беше облечен от главата до кокалчетата с бойна униформа от армията. А казвам “до кокалчетата” защото беше с маратонки.

По – късно Калчев блесна и в най-близкото обкръжение Симеон Сакскобургготски. Пътува с него до Ню Йорк, за да изиграе пред българска публика моноспектакъл, платен от Августин Пейчинов за местна българска публика ( предполагаемо, част от нея ще да са били стари политически емигранти). 

Излиза, че съм бил оценен като “голяма опасност” за самата ДС, щом са ми закачили толкова талантлива своя кука. Срещал съм я преди до почине по улиците на София и всеки път ме питаше тревожно защо не искам да разговаряме. Опитваше се да разбере, дали съм научил. Оставих го да се пържи в догадките си. 

Въпреки горното, долнопробните обобщаващи обвинения и до днешен ме варят в общия казан. За “гяволите” с офицерските пагони край него, които злорадо се наслаждават на адовите мъки на някои от вербуваните от тях,  никой нищо не знае в публичността. Нещо повече, тъкмо тези съставители и пазители на скрижалите на ДС посочваха през годините кой да се пържи в (не съвсем) собствен SOS и кой да се облажи. В зависимост от тяхната преценка за лоялност, с каквато лоясалите бяха обраснали, за да намажат от останките от глозгането на тлъстите мръвки, наследени от социалистическата кочина.