Колеги обезкостиха Костя, направиха го за две копейки

Като студенти се шегувахме, че Брежнев е изобретил седмото чувство: чувството на “дълбокото удовлетворение”. Пришиваше дълбокото си удовлетворение към всичките си речи без разлика дали става дума за пропагандни тези от външната политика или за вътрешна употреба. Моят състудент Юрий Корчагин го имитираше до съвършенство в тембъра, произношението и мимиката – ведно със съседа ми по стая Леонид Захаров ( днес зам. главен редактор на “Комсомолская правда”, уви). 

Споменавам тези детайли, за да обознача само бегло тезата ( не само моята), че съветският комунизъм беше загубил легитимност много по-рано в очите на самите съветски граждани и тъкмо това беше основната причина той да рухне без съпротива. Предстои същото да се случи и с режима на Путлер, който отвори непочистената рана на руското кървящо чувство за “световно величие”.

Та във връзка с горното да се пошегувам актуално, че изпитвам нещо подобно ( не чак “дълбоко”) от факта, че Костя Копейкин си вкара автогол с фашизоидната си акция срещу журналисти от медии с потенциал да го направят смешен, стига да пожелаят. Но някак си не желаеха досега, вероятно поради гнусливост и преценка, че биха направили на Костя само косТвена реклама на болната му амбиция за популярност на всяка цена, която да оправдае средствата, вложени в този рашистки проект.

Това вече направиха и колегите от FROGnews със същия успех по същата тема.

Радвам се да видя, че моите дългогодишни самотни усилия да разоблича интелектуалната импотентност на агресивния Костя, са получили подкрепа и от страна на “Дневник”. При това по тема, която съм разработил, макар и не толкова подробно ( поради нежеланието ми да обременявам читателите с  дълъг текст ). 

https://www.dnevnik.bg/analizi/2022/10/12/4401780_za_kostia_kopeikin_murtvi_dushi_i_funkcionalnata/?ref=home_layer2

Не се състезавам с “Дневник” , за да се докажа, че първи обърнах внимание върху литературния прототип на Копейкин. А и не знам кой а авторът на прякора му и дали е знаел за героя на Гогол. Но авторите на статията в “Дневник” са доразвили написаното от мен по конкретен повод, доказвайки, че съвременният Копейкин не е чел произведението, но обвинява в неграмотност други. Показали са бумеранговия ефект от безсилието му да обърне в позитив пасивите от неговото масово осмиване.

С други думи, направили са го за две стотинки, както казвахме в ерата на Брежнев, когато в СССР се работеше за жълти копейки.

Добре дошли, колеги, в света на битката с ефрейтора, въобразил си, че нагайката в раницата му е генералски жезъл. Нямам предвид ефрейтор Шикългрубер, на когото подражава. Онзи негов нацистки другар-злобар все пак е бил награждаван за храброст участник в една истинска война и сносен художник преди нея. За разлика от нашия никаквец – сбъркан херой, на какъвто се прави той, когато е сред глутницата си. Тя не може да му помогне в непосилния му опит да се пребори сам с образа си на прекалено самоуверен простак, който си е изпросил на интелектуалния фронт.   

ПП: Живеем в ерата на връзките. Не в онзи смисъл, който влагахме по отношение на масовата корупция. Наричахме я “връзки” в епохата на големия дефицит и борбата за привилегии. Става дума за връзките, които наричаме днес “линкове”. Лесно се намират доказателства за моята борба с кандидата да допише “ Mein Kampf ”.