Едно е да въведеш еднолично и публицистично понятието МОЧА, друго е да злоупотребяваш с властта да налагаш просташка езикова МОДА

 

 

 

Имам честта да съм въвел в публичното пространство чрез свята публицистика някои понятия, възприети от мнозина българи. Сред тях е истинското название на т.н. паметник на съветската армия (пса). Той не може да бъдe паметник по силата на истината, че не съхранява паметта за исторически факт, а възвеличава лъжата за окупацията ни от армията, която дори не се е наричала съветска към септември 1944 година, та чак до февруари 1946 г. 

Ето защо предложих в своя статия през 2011 г. в ivp.bg пса да се нарича най-сетне Монумент на окупационната червена армия МОЧА.

Съкращението постепенно придоби популярност. Днес българските европейски патриоти го използват вместо фалшивата емблема пса с изтекъл от десетилетия срок на годност. 

Припомням този казус, за да кажа още нещо за това кой как създава и лансира в публичното пространство названия и етикети чрез злоупотреба с властовата си позиция.

При някои, като Симеон М ( беше Мадридски, но се обозначи вече окончателно като Московски), това се случи без да е преднамерено. Той просто толкова си можеше, когато произведе универсалното си отлагане на отговорите с фразата “ когато му дойде времето”.

Пак поради руско подсъзнание Сергей Станишев разсмя публиката с неговото “един симбиоз”. Разписа се на езиково ниво в правенето на история по недоразумение.

Преди тях в пантеона на незабравимите лапсуси остана компромисният премиер Димитър Попов с неговото “не купувайте братя” – уникална перифраза на “пролетарии от всички страни…” (не купувайте, за да им е зле на капиталистите). 

Доган и неговото “раздаване на порциите” е извън класацията по нахалство. Голямо е като егото му, родило и заплахата за “депесарски шут” срещу първото демократично правителство на Филип Димитров.

На Иван Костов му извадиха от контекста моментното ли(ри)чно отклонение за теменужката на прозореца, която обича да наблюдава. Превърнаха желанието му да покаже човешкото си лице извън създадения му образ на злодей в подигравка срещу самия него. Повече дори отколкото в случая с репликата му, че в България “всички сме братовчеди”. 

Президентът Петър Стоянов изстреля приятелския си огън срещу него с “ Иване, кажи си”. За привържениците на стрелеца срещу някогашното синьо единство остана утехата, че той се помни с “ обичам Русия ( как звучи само с днешна дата!), но повече обичам България”. Не е малко като обозначаване в рамките на общата картина на низостите, демонстрирани ( или скривани) спрямо върховете на подмазвачеството към  Кремъл в онези години ( че и днес).

Дойде ред след това на най-зле образования и най-малко цивилизования от всички споменати по-горе овластени словослагатели да даде своя принос чрез откровено сквернословие във формирането на понятия за публична употреба като в публичен дом. То не бяха “шменти и капели”, “ таралеж с голо дупе да мачкаш”, “тулупи” и “мисирки” по отношение на критиците му в политиката и в медиите! 

В студиото на “В десетката” обяви пред моя милост като водещ на предаването и определението за вътрешната политика като “екскремент в целофан”. За изтеклите с неговия глас псувни и прочее мръсотийки дори няма да връщам аудиолентата…

Врагът на този примитив уж трябваше да бъде антипод на властелина на “простите” от Банкя. Такава беше заявката на Румен Радев с “мутри вън”. Беше подета по площадите и дори се превърна в лого на една партия. И ето че на финала стигам, обратно на логиката на сглобяването на подобен текст, до повода за него: обидната фраза, с която главнокоментиращият главнокомандващ Румен Радев етикетира най-новите си врагове, наричайки ги “шарлатани”.

Фразата беше подета веднага от клакьорите и папагалите. Сред тях бързо се открои  самият автор на определението за “екскремента в целофан”.  Припяват и видни законодатели от ДПС, като Хамид Хамид. Днес той заяви пред БНР по отношение на опитите за съставяне на кабинет с втория мандат:  “виждам опит да ни се наложат същите шарлатани да управляват България”.

Едно е да си самотен блогър с твърде ограничен достъп до големи медийни трибуни, за да не кажа с дълго и системно запушвана уста ( вкл. в БНР), но въпреки това да успееш да предложиш ( а не да наложиш) ново понятие за стара лъжа, като пса. Голяма награда е да получиш в това качество обществена чуваемост. Повече е от орден “Стара планина”, раздаван на мултаци от бенефициенти, превърнати в президенти.

Друго е да си държавен глава и да канализираш баналните си обиди срещу опоненти за консумация в медийната канализация, отворена денонощно за това калташко занимание.

И съвсем отделно е от всичко това да се правиш на противник на Радев, но да се качваш на неговия самолет в мига, в който властно те покани да постреляш езиково срещу общия враг. Срамно е, но само за хора, които са в състояние да изпитват това чувство, което явно са събули като изцапани гащи от целофан със скъсан ластик при влизането си в политиката.