Кой политик се припозна като заплашен от масовите протести срещу насилието в България

Може да изглеждам прекалено мнителен, но откакто парламентът се разпусна за почивка на народните избраници в медиите се надигна вълна от новини за убийства и страховити насилия. С какво друго да си запълнят новинарските емисии телевизиите, когато омразните на мнозинството от хората по традиция и инерция депутати не произвеждат новини!

Да, да, убийствата и насилията са факт, но се получава някак, че те изведнъж привличат новинарското внимание в извънредни, “конски” дози. Не че се опитвам да “чета конско” на медиите, но все си мисля, че жегите са достатъчно стресиращ фактор и източник на събуждаща пред телевизорите вълна от горещи новини. Дали не може малко да се намали пламъкът на газовия котлон, на който толкова бурно се варят новинарските емисии?

Някои телевизии, като Евронюз България, отказват да участват в “криминализацията на новините”. Направо бойкотират “криминалната хроника”. Явно европейското в тях надделява над “нашенското”.

Гориво в този летен огън на очевидно дълго сдържания обществен гняв наля, разбира се, онзи касапин с макетното ножче. Даде “български” кървав принос в лошата слава на това невзрачно на пръв поглед оръжие, с помощта на което бяха отвлечени самолетите, блъснати в небостъргачите в Ню Йорк и в сградата на Пентагона преди близо 22 години. 

За съжаление тук е така: трябва да се случи нещо извънредно, като назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС, за да прелее обществения гняв, къкрил преди това в котела с новини. Но за радост, доколкото тази дума може да бъде употребена изобщо в контекста на въпросното зверство, се оказа, че гражданското общество съществува. Видя се от болезнената му реакция. Болката, както знаем, е дадена на човешкото тяло като алармена система. Също и на обществения организъм, който напомни с реакцията си, че е жив.

Изригна български вариант на “me too”. Пострадали жени, загубили надежда до неотдавна, че тяхната драма може да предизвика съчувствие в държавата на победилите “традиционни ценности”, събраха кураж да обвинят насилниците- не “просто” някакви случайни нерези, а тъкмо мъже, с които са били близки.

Да видим кой “мълчи” посред това събуждане.

Смълчаха се гузно кресливите доскоро борци срещу Истанбулската конвенция. Няма ги на мегдана глашатаите на тази мазна борба от ВМРО и БСП. Е, някои от тях солово проплакаха все пак, че имат “подозрения” как протестите целели реванш за загубената кауза да бъде призната Истанбулската конвенция. 

Фюрэра също се беше смълчал – уж  защото по същото време е говорил пред фюрэроподобни германци в Магдебург. Но не стърпя. Опита се да обърне ситуацията в полза на своята банда, пълна с патрэотични персонажи с профила на касапина от Стара Загора. Защо нямало протести и срещу убийството на момчето от Цалапица, попита той в обичайната си поза на обвинител.

Толкова може да измисли същият, който има самочувствието, че от всеки негатив може да извлече позитиви. Повтори тъпия си опит да вземе остро завоя, както когато обяви злополучно, че прякорът му бил комплимент за него.  

Колаж на в. “Сега”: Илюстрация с героя на Гогол капитан Копейкин, в когото фюрера се привидя като положителен герой-като “Костя Копейкин” и нещо като “Робин Худ 

 

 

 

 

Този наглец, освен че си присвои терминологично най-романтичната и героичната страница от българската история, наречена възраждане, има нахалството непрекъснато да говори от името на българите, за каквито признава само онези, които вярват на лъжите и клеветите му. 

Сега, когато българите, без разлика между тях ( освен в очите на фюрэра, който се разпозна като застрашен от техните протести), заляха улиците на десетки български селища, вкл. и малки ( а не само “жълтите павета” в София), осъденият за клевета фюрэр се видя в чудо как да се разграничи от опасната за него тенденция да бъде отъждествен от българите с насилието срещу жени като подбудител. Той така и не го осъди. Задоволи се с нападки към протестиращите, на които залепи партиен етикет. Казва го същият, чиято банда единствена и винаги дефилира с партийни знамена на протести, дори и без те да се организирани от собствената партийна централа. 

Една от причините да не участвам нито веднъж в демонстрациите през 2020 г. срещу остро критикуваната от мен власт беше именно тази. Опитах се да обърна внимание върху  партийната злоупотреба с развяването на “възрожденските” знамена, но успехът ми се осъществи (безславно) със задна дата едва напоследък, когато мнозина най-сетне прозряха с голямо закъснение, че кльощавият фюрэр се е превърнал в дебела работа в конкуренцията с Радэв и Ниновна кой да води дружината на матушката у нас. 

Няма как да приложим правилото всяко зло за добро към неговия (клиничен) случай. Би било грозно на гърба на пострадалите жени да се “прави политика”. Но политикани, като фюрэра, които паразитират върху общественото недоволство и си хранят рейтингите от ровене със зурлите в бунището на статуквото, в крайна сметка биват разобличавани именно в такива ситуации на изригнал, дълго трупан обществен гняв, към който той този път не може да се присъедини, а още по-малко да поведе. 

Та се питам: трябва ли лично да те бият, стрижат насилствено, да ти чупят носа и да те кълцат с макетно ножче, за да стане ясно колко гадно е всичко това да се случва другиму?

Отговорът не е много утешителен. Същият е както в случая със симпатиите към Путлер. Трябва ли той да ни нападне, да избие хиляди българи, да разруши цели градове и да прогони някой друг милион от домовете им, както направи в Украйна, за да събуди еднозначно сред българите чисто човешкото чувство на солидарност с жертвите му сред украинците?