Време е политиците да признаят “опасната” за тях истина, че българите живеят по-добре след членството ни в ЕС

 

 

 

 

 

Борбата срещу популизма е като битката с гризачите и прочее вредители, които не могат бъдат унищожени “веднъж за винаги”. Всеки сезон тази война се подновява. В противен случай ще отпадат нахалост предишните ни стопански усилия.

Недоумявам защо повече автори, че и медии изобщо, не се включат в разгласяването на истината за това колко (не) сме ме бедни на сравнителна основа и в развитие като сравнение с България преди членството в ЕС. Цели три пъти се е повишил БВП на страната ни за тези 17 години. При сегашното темпо на развитие и на продължаващи европейски субсидии ще надхвърли на глава от населението средните стойности за Източна Европа в съвсем скорошната 2025 г.

Това сочат данните на Международния валутен фонд, но малцина са онези у нас, които се осмеляват да кажат добра дума за добрите новини, за да не ги намрази онова все така доминиращо мнозинство, което отказва да признае фактите и предпочита да се оплаква каквито и подобрения в собствения живот да да понася с демонстративна досада на принципа “другите са по-добре от нас”.  

Данните на международната институция, които грамотните хора по света не оспорват, показват самия абсурд на сантиментите на онези българи, за които московията продължава да е умилителен приятел, макар да ни е обявила най-официално и тържествено  за вражеска държава. Поданиците на Путлер определено не се вписват в представата за “другите”, на които можем да завиждаме. 

Не от днес България надминава по жизнен стандарт рожбите на матушката, измерен в заплати и БВП на глава от населението. Но и без тези данни си имаме мерило: няма луди българи, които да искат да заменят българското си битие с руското, па макар и да говорим за достатъчно ненормални нашенци, които споделят налудните нагласи на рашизма. Все така са запленени въпросните ирационални туземци от размера на най-голямата по територия държава, нищо че той наистина няма значение за благоденствието на хората в една държава. Южна Корея е 170 пъти по малка от московията, но има по-голям БВП от нея (да не говорим за разпределянето на южнокорейското богатство на глава от населението, по което пък изобщо не може и да става дума за сравнение).

Имаше кратък период от развитието на бившата ни колониална владетелка, когато по същите тези показатели тя ни изпреварваше. Горделиво, надменно и злобно ни се подиграваха там политици, медии и просто прости путлеристки поданици по този повод, макар временното им забогатяване да се дължеше на високите световни цени на природните й изкопаеми, т.е. нямаше отношение към някаква човешка производителност, трудолюбие и иновативност. 

Този “бум”беше свързан и с големите западни инвестиции. Той не само отмина отдавна, но и в днешно време е заменен с бягство на инвеститорите в мащаб, непознат в историята. Предишният рекорд по бягство на чуждия капитал принадлежеше на Южна Африка, бойкотирана от демократичния свят заради режима на апартейда. 

Шест пъти по-малко западни компании напуснаха страната през 1988 г., сравнено със случващото се в московията днес. Само година-две по-късно тежестта на това олекване прекърши гръбнака на режима, който със своята страховита полицейска машина изглеждаше непоклатим, но се предаде бързо и прие да има избори с право на глас на коренното население. Капитулацията предопредели победителя в лицето на противниците на апартейда сред цветнокожите и дори сред част от белите потомци на европейските заселници.   

От московията вече са избягали в резултат на нейната агресия срещу Украйна 1100 западни компании. Остават все още 400 на терен, но и те разбират, че вървят срещу собствения си интерес, навличайки си презрение в собствените държави и сред съюзниците.

Йелският университет, който има специален сайт за следене на този процес (и обновява данните си непрекъснато, тези са от 12 септември т.г.), отбелязва невиждания феномен световни гиганти да изоставят изгодния си бизнес заради принципни съображения в защита на глобалните ценности. А когато те направиха това веднага след 24  февруари 2020 г., примерът им беше последван от производители на потребителски стоки и услуги. Общо три вълни на закриване на западен бизнес се състояха досега в Московията. На път е четвъртата.

Наш Ганьо обаче не вярва на някакви си учени и световни институции. Не него му дай да въздиша по “освободителите”, нищо че са “освободили” България от възможността да поеме по европейския си път, каквато възможност получиха през 1944-1945 г. наистина освободените от американците и англичаните западно европейци в по-голямата част от окупираната част от континента, на чието благоденствие завиждаме. 

Е, сега най-сетне се отдалечаваме категорично от съветското дъно и можем да се похвалим с положителни новини при излизането от зоната на понятието “най-бедната страна” в ЕС. Такава може и да останем още известно време защото “онези” там не стоят на място и не ни чакат да ги настигнем. Но примерът е пред очите ни, както и положителният резултат.

Той е направо табу за българските политици дори от прозападния сектор.  Много добре си дават сметка, че дълбоко вкорененият навик у нас да се оплакваме, за да не си помисли някой, че сме добре и да ни спре благата, трудно се преодолява.

Само че кой казва, че политиката е лесна работа? Време е да се захванат с “разяснителна дейност” и да се осмелят да заявят на висок глас, че избраният от нас път не означава само възможност за стотици хиляди българи да пътуват където искат и могат да си позволят, нито само сами да избират къде да работят, учат и живеят по света-нещо абсолютно немислимо във времената, по които носталгиците мазохистично въздишат. Означава също, че животът на българите, дори и във десетилетно окайваната възрастова група на пенсионерите, се е подобрил. 

“Опасна” за приносителите на тази добра новина е тази истина, но е време да си…признаем, че живеем по-добре като цяло (с пълното съзнание, че най-бедните и уязвимите няколкостотин хиляди българи имат нужда от подкрепа и разнообразни форми на солидарност).