Понякога интересът към даден (мой) текст (ме) изненадва. В случая с публикацията на откъса от книгата на Мая Плисецкая “ Аз, Мая Плисецкая”, по-скоро не съм учуден от хилядите прочитания в ivo.bg, макар да бях публикувал само резюме, а целият разказ на авторката оставих на руски език с препоръка нашите рожби на матушката да се запознаят с корените на сегашния рашизъм в оригинал.
Не се съмнявам, че българите от моето поколение, че и по-млади, са открили много познати щрихи от собственото ни минало на “роби на труда”, с които режимът се отнасяше именно като с роби. Темата е много голяма и включва много компоненти. В случая провокацията (в добрия смисъл на думата) се свежда само до униженията, които търпеше в масовия случая българинът, командирован да върши някаква работа в чужбина.
“Само”? А да не е малко?
Да започнем от самия факт, че имаше истинска уж тиха, но доста яростна война кой както може да се докопа до мечтаните командировки. Този факт се използваше от “партийното и държавното ръководство” за поощряване на подмазвачеството и покорството на трудещите се. Който слушка, папка командировки независимо от това дали е най-способният да свърши работата, заради която е изпратен в чужбина (а дори и в страната-защото и за вътрешните пътувания се плащаха командировчни, макар и не по-малко мизерни от валутните).
В моя случай мога да кажа, че явно не съм слушкал достатъчно, за да заслужа като журналист в БТА нещо повече от едно посещение на т.н. разменни начала в Сирия като гост на тамошната информационна агенция САНА и последвало екзотично за мен посещение на Сахара на сметката на алжирските другари. И в двата случая: практически без право на командировъчни, снабден с общо 20 долара. Запад не бях помирисвал.
Въпреки това най-изненадващо за мен получих предложение за кореспондент в Ливан-. Установих после, че е истински “запад” спрямо Сирия не само географски, но от гледна точка на достъпа до вносните западни потребителски стоки ( със заплата малко над 400 долара, която ми гарантираше “просешка тояга” спрямо местния стандарт преди ливанската лира да се обезцени силно спрямо долара).
Причината за тази неочаквана оферта към мен? Споменавал съм я, но да я припомня в този контекст.
Моят предшественик на поста Васил Василев си беше уредил “вкусно” кореспондентско място в Париж като пратеник на БТ, но според правилата пунктът в Бейрут не е трябвало да бъде оставен без да му бъде намерен заместник. Така, след неуспешни увещания, на които никой мераклия за работа в чужбина не се е навил поради особеностите на живота (и смъртта) в бомбардираната в най-буквалния смисъл ливанска действителност, другарите началници решили да пробват дали пък да не ме употребят за тази цел. Все пак бях и арабист, отгоре на всичко.
Случи се въпреки черния печат в досието ми, в което пише, че съм се оженил за чужденка (въпреки предупрежденията да не го правя), поради което НИКОГА не мога да работя в органите на МВР. Това означаваше, че не можех да се надявам да бъда изпратен кореспондент в чужбина, за което практически всеки новопостъпил на работа в БТА сънуваше блажено с надеждата мечтата му да се сбъдне наяве.
Ще изненадам мнозина, но в едно отношение за мен този период от живота ми беше истинско блаженство: извоювах си пълна свобода на действие без каквото и да било началство над главата ми.
От посолството се опитваха да ме впрегнат за целите на докладите, писани след седмичните сбирки за обмен на информация при посланика, но аз упорито ги бойкотирах. Посланик Калайджиев отначало пращаше шофьора си да ме вика лично, но аз просто не му отварях вратата.
Вече след 10 ноември 1989 г. срещнах на улицата изпадналия преди в немилост Калайджиев, тъй като синът му избяга от Ливан на Запад, който ми обясни, че се е примирил и отказал да се опитва да ме ползва за докладите си, тъй като решил, че трябва да имам някакви големи връзки, за да си позволявам такова фриволно поведение (или пък съм си нещо много близък със съветските другари!).
Сам решавах къде да ходя, с кого да се срещам и какво да пиша. Единственото ми задължение беше да спазвам “нормата” от една кореспонденция на ден и да снабдявам периодично т.н. “специален бюлетин на БТА” с истината, която не можех да напиша в официалните си кореспонденции ( напр. за безчинствата на сирийски, ирански и прочее наши другари по нещо като социализъм, но най-вече по антиамериканизъм). Твърдя, че никой мой колега в София, независимо от позицията си в йерархията си, не можеше да се похвали с подобна свобода на действие.
При първото ми качване зад волана на връщане от летището в Бейрут, където моят предшественик на поста отлетя и ме остави като “сираче” да се оправям с трафика, веднага катастрофирах. Толкова бързаха да ме изстрелят от София на бойното поле в Бейрут (да си троша главата, но да запълня кадровата дупка), че не ми дадоха време да взема повече от 5 урока по кормуване, за които си платих, разбира се. Последваха още 3 инцидента. Но въпреки, че я бях смачкал, набързо ми откраднаха колата, спортна Алфа ромео, която моят предшественик не само си беше уредил незнайно (за мен) как, но и си беше издействал дипломатически номера.
Спазих препоръката да купя на старо някакво евтино возило, без каквото просто не можех да свърша каквото и да било в разнебитената държава, включително като транспортна инфраструктура, при все така бушуващата война на всеки срещу всеки. Но и миниатюрната Фиат Уно, купена на старо, ми откраднаха-отново при въоръжено нападение.
Този път от София ми заповядаха да купя автомобил направо без пари, защото, както се вижда, пак ще ми го откраднат. Изпълних задачата. Сдобих се с толкова разнебитена Фиат 132, че дори и не особено гнусливите местни въоръжени банди не я пожелаха. Но възникна друг проблем: непрекъснато искаха да ме застрелят превантивно по пропускателните пунктове. Приближавах се към тях в кълба от дим и пара с ръмжене и скърцане. Явно им изглеждах като самоубиец с кола-бомба.
За да съкратя разказа ще добавя само, че наследството ми в кореспондентския пункт включване уцелена от шрапнели квартира. Дупката в стената над главата ми беше залепена с “тиксо” с разрязан на две пластмасов плик. Можех да наблюдавам като един наблюдател на събитията в Близкия изток войната на улицата без да ставам от леглото, но междувременно в тази ниша се настина семейство врабчета. Будеше ме точно в 6 сутринта за първите новини по радиото ( основен източник на информация за човек, който разбира арабски).
Живях така една година. Началството в София не отпускаше средства за ремонт с железния аргумент, че като похарча валутата пак ще падне бомба и средствата ще отидат на вятъра, както се изрази икономическият директор на БТА. Накрая се смилиха и ми разрешиха.
Разминах се през останалите три години само с по някоя дупка от куршуми по фасадата и балконския парапет откъм улицата. Нямаше тежки щети, макар да живеех на последния етаж и къщата се тресеше редовно от артилерийските дуели между Изтока и Запада в града. Едно от трасетата на тези престрелки минаваше точно над покрива ми. Бойци на Прогресивната социалистическа партия на Уалид Думблат бяха монтирали цеви на реактивна артилерия на отсрещния недостроен жилищен блок и редовно обстрелваха християнската част на града, откъдето им отвръщаха със същото…
Добрата новина е, че тази дълга 4 годишна “командировка” приключи за мен достатъчно добре, за да мога днес да споделя горните преживявания. Имаше учудени в София, че ми се е разминало. А днес въпросната “командировка” непрекъснато ми я навират разни злобари, според които съм си поживял прекрасно при предишния режим.
НА СНИМКАТА(авторска): Тук съм на снимката с майор Боб Джордън (усмихнато позиращият за снимка с мен ), говорител на американските части край летището в Бейрут. Едно от първите ми изумления като “новобранец” в Ливан беше, че американците се отнасяха абсолютно равнопоставено с кореспондентите, без разлика дали идват от приятелска или от вражеска комунистическа държава. В резултат получих пропуск за тяхната база, унищожена броени дни по-късно от проирански терорист с камион-бомба, при което майорът няма как да е оцелял. Загинали бяха почти всички близо 300 военни в най-смъртоносния за американската армия удар след Втората световна война.
Само си представете как американски кореспондент би бил допуснат до българска казарма, какво остава и пропуска да му дадат да я навестява, когато си поиска!
Но…да се върна на Мая Плисецкая, от която взех повод.
Коментаторът в блога Павел Тинков е превел на български нейният текст, който, както споменах, бях публикувал само в резюме и в цялост-на руски.
ОТ КНИГАТА „ АЗ, МАЯ ПРИСЕЦКАЯ”
Глава 33. КАК НИ ПЛАЩАХА
В Америка, в 1959-та получавах на спектакъл по 40 долара. В дните, когато не танцувах – нищо. Нищо. На кордебалета даваха по 5 долара на ден. „Дневни”. Или „майтапчийски”, както се кодошеха.
А когато, по-късно танцувах в Щатите „Дамата с кученцето”, на американското кученце, с което се появявах на ялтенския кей, плащаха по 700 долара за спектакъл. Но това ей така, между другото.
Платежните разчети с артистите в съветската държава винаги бяха тайна, заключена със седем печата. Забраняваше се, не се препоръчваше, настоятелно съветстваха да не се водят с никого разговори на тази деликатна тема. И особено, както разбирате, с чужденците.
Прозрачно намекваха, че заработените от нас суми отиват в хазната, за покриване неотложните нужди на социалистическата държава.
Да се изхранва Кастро? Да се купува пшеница? Да се вербуват шпиони?
По-късно се прокрадна на яве, къде са изтичали валутните парички.. Примерно, синът на Кириленко – два пъти Герой на Социалистическия Труд, бивш секретар на ЦК и член на Политбюро – с разхайтената си компания от от приятелчета-мръсници регулярно посещавали африканската савана, за да ловуват. Слонове, носорози, диви биволи и друг подобен африкански дивеч. За да се забавляват отрочетата на партийните величия, лишаваха артистите от заработеното с пот на чело, продаваха на безценица самурени кожи, древна скитска утвар, живопис.Прибираха и хонорарите на спортсмените.
Как да просъществуваш с пет долара на ден? Да удовлетвориш семейните си потребности? Да купиш подаръчета за приятелите? Ребус.
Започнаха да стават обичайни припадъците от глад. Даже на сцената, по време на спектаклите. /Станахме театър на сенките – шегуваха се артистите./
Хитрягата Юрка бързо осъзна – така артистите до края на спектакъла няма да издържат. Започна да храни трупата с безплатни обяди. Работата веднага тръгна на оправяне. Бузите порозовяха, скулите се поизпънаха, всички бодро затанцуваха. Успех!
Когато гастролите зад граница станаха напълно обичайни, а такива пресметливи импресариа като Юра повече не се намираха, артистите от Големия балет започнаха да тъпчат пътническите си чанти с дълготрайно лапане. Занапред. Консерви, пушени колбаси, топено сирене, ядки. Да помръднеш от място такъв багажник не беше по силите на простосмъртен. Ще му се скъсат сухожилията. Но натренираните в поддръжките танцьори лесно се справяха с непомерните тежести.
На пътя на пестеливите се изпречваше митницата. А там – на когото попаднеш. Понякога конфискуваха, понякога се разминаваше…
Всичко това добре се помни от всички, така че се колебая – да пиша ли? За бъдещите поколения ще го напиша. Нека да узнаят за униженията ни.
Хотелските ни стаи в Америка и Англия се превръщаха в кухни. Кипеше готвене, варене. По коридорите на модерните хотели се носеше сладка миризма на готвено. Уханието на супа от консервиран грах настигаше навсякъде напарфюмираните с „Шанел” и „Диор” тамошни лейди и джентълмени.
Пристигнали са съветските артисти!…
Към края на пребиваването, когато московските запаси се изчерпваха, танцьорите преминаваха на местни полуфабрикати. С особен успех се ползваше котешката и кучешка храна. Евтина и богата на витамини. Сили след животинската храна – колкото щеш… Между две притиснати обикновени хотелски ютии апетитно изпичахме кучешки пържоли. Във ваната с бързовар варяхме кренвирши. Изпод вратите ни по коридорите се процеждаше пара. Запотяваха се прозорците. Началството на хотела изпадаше в паническо объркване. От дружно включените бързовари гърмяха бушоните, спираха асансьорите. Молбите не помагаха. Ние – по английски, мадмоазел, донт андестан. Ферщейн-зи?…
Някъде Лесков беше казал, че руският човек винаги е проявявял чудеса от находчивост, особено в моментите, когато е силно притиснат. / Цитирам само смисъла – по памет/. Ето това е, моля ви се.
Всеки долар от „дневните” беше под най-строг отчет. Един от моите партньори, на предложението ми да прескочим до кафето, да похапнем, с обезкуражаваща откровеност ми каза: – Не мога. Залъкът ми засяда. Ям салата, а чувствам как дояждам ботинките на сина си.
Вакханалия на саранча се сгромолясваше над хотелите, в които предлагаха шведска маса. В течение на минути се изяждаше, изблизваше и изпиваше всичко без остатък. До дъно. Поколебалите се, проспалите, се нахвърляха страшно на персонала, хващаха го за яката, искаха допълнително, призоваваха към съвестта му…
Позор. Срамотия.
Аз обрисувам това, на което сама съм била свидетел. Своя роден Болшой театър. Но съвсем същото произтичаше и в другите гастролиращи групи. Разлика би могло да има само в незначителни отсенки. Например: в Грузинския ансамбъл за народни танци дневните бяха три долара.
Кой носи вина за срамотиите?
Принудените да мизерстват артисти – или тези, които изобретяваха и пишеха безнравствените закони? Докато артистите печаха кучешки пържоли на хотелските ютии, нашите вождове – членове и кандидат-членове на Политбюро на ЦК на КПСС се отлъчваха от домовете си само с осигурена персонална храна. Спецпродоволствието беше в пломбирани, поцинковани кутии / несигурни времена, ще вземат да отровят верния ленинец, да му разстроят стомаха/ Специална охрана в специални автомобили съпровождаше навсякъде велможата – ами ако изведнъж вземе та огладнее?…
Офтопик, но не мога да не го споделя:
Байдън пред ООН: Ако позволим Украйна да бъде разчленена, независимостта на никоя нация няма да е сигурна.
Никакви долари, никакви “капиталистически” глезотии! Ние сме роби на труда, нали! А не ТЕ!
Няма как другарите да допуснат “социалистическите” им роби да “робуват” на “прогнилия” запад, те трябва да си РОБУВАТ , и да продължат да си робуват, само, на “пролетарската” ДИКТАТУРА на “прогресивният” им източен болшевишки марксизъм !
Макар че дори марксизЪма им не “източенЬ”! НЕ Е! Одите на хуйло ви!
ДОЛУ МОЧИ-те, одите на хуйло си!