Поради биографични причини не на всеки Иво е позволено да (контра)атакува някои устойчиво насаждани несправедливости на личностна основа по темата за ДС. Иво Беров е сред именитите български коментатори, които могат да си го позволят без да бъдат заподозрени в корист или “гузна съвест”.
Няма да си кривя душата, зарадвах се на споменаването ми от адаша в позитивен план като антитеза на стандартните обобщения във връзка с ДС. Но още повече ме зарадва тезата (му), която от години загатвам риторично: защо съставителите на досиета си добруват и другаруват с медиите, които не ги търсят и заклеймяват, а обектите на тяхното съставителство на досиета са на “топа на устата”?
През 2016 г. Константин Мишев написа от Ню Йорк подобна статия. В нея също съм посочен позитивно в такъв контекст. Макар по (друг повод) моят стар познайник от началото на неравностойната битка с посткомунизма да ме обяви напоследък за враг, обявявайки ми “война” (ни повече, ни по-малко!), написаното от него остава.
Ако политиците, заети с техните битки и сметки, бяха възприели подобен подход на анализ и изводи какво е справедливо и какво не е при обсъждането на конкретни личности по линията на ДС, дясното и антикомунизмът у нас щяха да си спестят много гърчове и приятелски огън. За съжаление това не се случи.
Не е от малоумие, а от малодушие- за да не загубят подкрепа в своите редици, ако се изкажат справедливо по болезнения въпрос. Калкулацията, че ще спечелят уважението на едно мислещо малцинство явно олеква на кантара на преценката, че могат да загубят повече сред мнозинството, което самите те си отглеждат.
В личен план мога само да добавя, че не чакам нито “милост”, нито “милостиня” под каквато и да било форма, нито “милване” по грешната глава, а още по-малко пък “помилване” за нещо, за което съм произнесъл категорична присъда. Произнесъл съм я и съм я привел в действие по собствено убеждение, а не с позоваване на елементи от биографията си, в която, като всеки сънародник, също мога да изровя удобни аргументи със задна дата по роднинска линия като противоотрова срещу комунистическата родова нишка, ползвана обикновено като примка на шията ми с надежда да ми бъде запушена устата.
Постъпил съм публично и категорично по този начин без да съм целял някакви облаги. Доказал съм това с факта, че нито съм се домогвал до постове, нито съм приемал предложения да бъда номиниран или назначен на някаква изгодна ръководна позиция.
Например за Главен директор на БТА бях избран от колегите си без алтернатива. За Главен редактор на “Демокрация” бях предложен от Евгений Михайлов. За коментатор в “Свободна Европа” бях приет по препоръка на тогавашния шеф на софийското бюро Константин Мишев (който при съставянето на правителството на Филип Димитров дойде у дома в кв. “Младост” да ми предлага да съм заместник на премиера като външен министър, който да съвместява двата поста, но му отказах с аргумента, че току-що съм станал директор на БТА по волята на подписка на огромното мнозинство от бетеанците). В нито един от случаите не съм се самопредлагал.
Нямаше да припомням тези известни на мнозина факти, ако статията на Иво Беров не ми беше дала повод. Не че се “оправдавам”, но за мен е по-важното да оправдавам доверието на съмишлениците без оглед на тяхната партийност или биография, които ме съдят по делата- и по думите също, доколкото думите са моето средство за производство на дела.
Честният разговор за ДС на личностна основа не се е състоял в самато дясно пространство между съмишлениците, а искаме “обществото” да го проведе в някакъв друг, по-широк формат. Няма да стане така. На “обществото” не му пука, както се видя и на изборите в София – за ужас на онези, които очакваха едва ли не революционен обществен гняв да избухне и да помете “детето на ДС”.
Поуките остават за мислещите. Така си мисля отдавна. Мисля да предложа тази мисъл и на желаещите да се замислят над нея.
Има и смяна на поколенията. Най-младите гласуващи днес са 2005-ти набор, но дори за 25 години по-младите от тях понятия като БКП/ДС са някакви абстракции, защото някои истини за соц-миналото на България старателно се премълчават. Разчитам на хора като вас, г-н Инджев, на които имам доверие, да разказват в биографичните си книги какво са преживели в комунистическата диктатура. Чест прави на Васил Терзиев, че не се идентифицира с нея, с което е голямо изключение, защото типично в манталитета на хора с неговото потекло е да са вкопчени в принадлежността си към тази секта като удавници за сламка.
Към симпатизант/ка на ДСБ:
Тези, за които пишете, не само са вкопчени, но и се гордеят. Те са герои в очите на техните партии, но същевременно говорители на тези партии нагло нападат “ченгетата”, които си позволяват да им се опълчат. когато го правят с квалификации като “предатели”, това е комплимент от техните уста. Но те разбират “тънката разлика” и обикновено нападките им са от рода на “никой не обича предателите” или ” преди си живееха добре, а после се обърнаха, за да си живеят добре”. А най-гадното е, че последното е вярно за мнозина, но не и за всички. Изключенията от тези “всички” минават под ножа на оплюването от страна на гаднярите, които много добре разбират какво правят, като оприличават на себе си хора, които им се противопоставят.
И не, не споря по такива теми с действително пострадали от репресиите на комунизма, които, като правило са много по-толерантни. Но с гаднярите имам сметки за уреждане.
Вашата „автобиография“ господин Инджев, ще я започна от идеята или молбата към Вас от Константин Мишев, да станете един вид заместник на тогавашният премиер.
Тук ползвам данните дадени от Вас, а относно направеното (от Вас), аз и Вашите почитатели наистина Ви оценяваме първо по думите, след което и по делата. И най–важното е, че това Вие го доказвате постоянно!
И както сега установявам, това впечатление сте го направили още тогава, всред съмишлениците на Константин Мишев.
И ако тук бих могъл да дам моята преценка, загубата на България е тази, че тогава току-що сте станали директор на БТА и за съжаление не сте могли да станете Неин спасител.
Да, думите са Вашето средство да комуникирате с обществото, което хич не е най–малкото, но както се вижда и за съжаление, този акт далеч не е бил достатъчен за да може България да излезе от комунистическото тресавище.
След разстрели и терор, както и след половинвековни репресии и промиване на мозъците, е останало малко от това, което някои успяха да предадат по родствена линия на наследниците си.
Това се вижда при всички избори и действията на политическите ни личности, които така или не искат или не могат да се справят с комунистическите нагласи.
Влиянието на Москва е голямо, при това вредно, на световно ниво. Това може да се преустанови само от хора и партия, която не е продиктувана, а дошла на дневен ред посредством един обществен подбор, който да е бил задействан в дълбочина от хора, които многократно са доказали това с качествата си, както конкретно и с действията си.
Поне аз така го виждам, че не само Константин Мишев тогава, а и много други читави личности са искали и са се надявали Вие да станете нещо като заместник на премиера…
Понеже Вие заговорихте за биографията си, аз си позволявам пак и отново, да помоля да короновате тази прекрасна Ваша биография ОЩЕ с нещо подобно на тогавашната оферта.
Не като действащ политик, а като организатор, създател и като първи съветник на една НОВА НЕОПЕТНЕНА партия, съставена от личности които многократно да са се доказали с правотата и чистотата си.
Тогава, може би бавно, но със сигурност България ще получи един истински положителен тласък в европейската посока.
Радвам се, че преди няколко дни бях опроверган в прогнозите си. По някое време се чудех дори, какъв народ ще сме като психологическа автохарактеристика, ако всеки път една и съща лукава, но несръчна пропаганда с подмятания по “кадесарска или роднинска линия” ще минава, без оглед на човека и неговите постижения и убеждения. Хейтъри винаги ще има, да се ровят и да търсят калта. Оказва се обаче, че и черната пропаганда все пак дори да бъде възприета от иначе самостоятелно мислещи хора, или отравяща частично избора им, си има пак златни правила на златната среда, които трябва да се спазят, иначе се обръщат като бумеранг срещу аматьора, който се заиграва с тях. И тук, можете да изтъкнете аргументи в противната посока, но това с “ДС-издънката” си беше аматьорско от самото начало, понеже стана ясно на всички, че други аргументи няма и ще се повтаря до безкрай едно и също.
И троловете този път се провалиха много. Дали заданието им беше поставено погрешно, дали те вършеха мръсната си работа механично на принципа на повторението, или напротив прекалено се престараха с лайтмотива “всички сме грешни” и това с “бабата, която била сестра на …”, но постигнаха не този обрат в нагласите, който искаха. Вместо това отвратиха повече заблудените и мрънкалата, които така или иначе нямаше да подкрепят този кандидат по други причини, но не отвратиха, а само мотивираха самостоятелните.
Но понеже много се изписа навред, че кампанията на Терзиев за кмет била лошо подредена, кандидатът изглеждал симпатичен и подготвен, но скучен, нямало я прословутата харизма, кампанията била “посредствена” и други, аз ще кажа, че беше мъдро да бъде толкова отдавна представена тази кандидатура, точно заради това с очернянето, което се очакваше да последва. Макар всички кампанийни буквари да казват обратното, изненадай избирателя, бави до последно, пази свежестта на новината, кой ли ще е – в случая дори предъвкването на етикета за “детето на ДС” беше полезно понеже освен омръзване трябва да има и време за осмисляне. Нестандартно решение, от полза.
Темата за влиянието на ДС върху живота на българите, обаче не е само “замерване с досиета”, или намръшени чичковци от екрана да ни четат морал, сочейки с пръст, а много по-сериозна. И тя е неотделима от анализа на цялостната тоталитарна система, която често ползваше репресивния апарат не само като нож, но и като “байпас” на други явления в уж хармоничното соцобщество, където нищо не беше хармонично, и нищо не изглеждаше каквото се представя от люлката до гроба. И затова, понеже системата все пак рухна преди няколко десетилетия, днес от дистанцията на времето имаме възможност да преценяваме хората много повече по действията и позициите им, а не по роднини и по “справки”. Нямаме нужда чужди рупори да ни привнасят в ушите нездрави емоции. Това не е наивност, а самостоятелност. Или се залъгвам и представям желаното за действително?
Навремето беше лесно, едни вярваха сляпо на държавната пропаганда, други не вярваха, а повечето се правеха, че вярват и криеха мислите си в съвършен кетман, но нямаше алтернативни мнения или преценка между две мнения. Днес е по-сложно и всеки сам търси и сравнява, понякога трябва време да се преодоляват някои заблуди или предразсъдъци. Някои успяват да ги преодолеят, други – не. Поради интерес към политологията съм чел биографиите на много политици, и там роднините или произхода доста често не дават никакви отговори. Благородници по произход стават просветители, някои мъченици за справедливостта, хора от “простолюдието” велики изследователи, а обикновени “момчета от народа” – кървави палачи.
Васил Терзиев каза нещо много важно накрая когато стана ясно че пропагандата се провали, че вярва в меритокрацията.
Това е важно за мен, и държа да го отбележа, не само защото съм доволен от развръзката, а понеже определя и винаги е определяло отношението ми към политиците и към журналистите, включително и към автора на блога, макар да ви изглежда, че ми харесва да оспорвам, или да се заяждам.
И за мен е 1001 пъти била по-важна позицията и смелостта да бъде изразена, отколкото произход, роднина, “досие”, биография, понеже всеки има с какво да се гордее, или да не харесва в биографията си.
Мисля, че “синя София” тепърва ще търси и иска отговорите #KOЙ разпореди вася терзиЭвич да бъде номиниран. И поне в търсенето на този отговор не бива да има малодушие. Инак зле. Много зле даже…