Незабравимият Васил Станилов

С напредването на годините старите приятели стават все по-малко. Но има и такива, които трябва да помним непременно. Един от тях е Васил Станилов. Не е между нас, но е като в прогнозата времето : “усеща се” като да е с нас повече от мнозина физически присъстващи на този свят.

Коментаторът в ivo.bg Павел Тинков изпраща личен спомен и още…

IN  MEMORIAM

14. 01. 2023

С болка и тъга си спомням онези години, когато двамата с Катя потегляхме от Видин към София, натоварени с 5-6 килограма прясно изпържен дунавски шаран и десетлитрова туба домашно червено вино, подарено от бай Кольо-„Кулака”. В късния следобед пристигахме в „Синият  лъв”, до Народния театър и връчвахме тубата и платото с риба на шубера – дар от Видин, за импровизираното празнуване на Никулден. Такъв беше наложеният от инициаторите регламент – всеки участник да си  носи сам  пиенето и мезето – нямаше средства от партийни каси и спонсори.

Бай Васил тържествено обявяваше пристигането на сините Тинкови от червен Видин. Следваха нестройни възгласи, от страна на събралите се петдесетина „бивши хора”, сред които се открояваха Бай Радой, Васко-Кръпката и четиримата беловласи, попрегърбени, но запазили осанката си бивши царски офицери. А когато сервитьор-доброволец  изнасяше по масите пластмасови чашки, разпределената в няколко чинии риба и тубата, възгласите преминаваха във възторжен аплауз. Всеки искаше да опита хапка от видинския деликатес и глътка от дъхавия на диви ягоди „отел”. Не пропусках да обявя виното като дар от потомствения видински кулак-антикомунист за здравето на всички сини участници. Царските офицери /”генералите”, както ги беше титуловала съпругата ми/ отвличаха Катя, намирайки в нейно лице жаден за истинското минало слушател, а аз окупиран от бай Радой и бай Васил, трябваше да задоволя любопитството им относно обстановката в  Северозападния червен бастион. Следваха сърдечни, кратки, но изпълнени с мисъл и чувство поздравителни изказвания – микрофонът беше на разположение на всички. После Кръпката вадеше китарата и започваха песните. След това – снимки за спомен… Разделяхме се в полунощ. 

Помня, че това честване в „Синият лъв” продължи три години. После …

После нещата тръгнаха накриво и не искам да си спомням!

Днес налъмът на бай Радой все още кисне и чакаме да пусне филизи. А духът , непримиримият и несломим дух на бай Васил Станилов, със сигурност не спи спокойно!

За тях двамата и за царските „генерали” нека бъде светла и вечна паметта!

Поклон!

Спомен за Васил Станилов: И все пак България няма да бъде държава на варварите!

14 JAN2024

Милен Радев

На 14 януари Васил Станилов щеше да навърши 91 години. Той ще остане сред най-забележителните българи: общественик, писател, драмописец, издател, вестникар, родолюбец и просветен патриот, грижовник за чистотата на българския език.

Като че ли извън целия този порой от атрибути най-всеобхватното кратко определение за него би могло да бъде –

работникът Васил Станилов

Работник не в духа на лъжливите марксово-уляново-димитрови постулати, а според смисъла, който едно време влагаше бай Захари Стоянов в думата работник. Или според стария и поизтъркан днес израз – труженик на народната нива.

Затова и издателството на Васил Станилов бе наречено „Работилница за книжнина“, където се изработиха едни от значимите и оставащи завинаги заглавия за миналото на посткомунистическа България.

От безбройната поредица от издания ще спомена хрониката „Без заглавие“ на Нася Кралевска и уникалния цикъл-свидетелство за годините на комунистическия терор „Писахме да се знае“.

А може ли въобще да се оцени по достойнство ролята на вестник АНТИ (Про & Анти), който почти самотно отстояваше у нас позициите на антикомунистическата съпротива и на градивния анализ на миналия и сегашен живот?

Васил е неговият създател, частен финансист, редактор-вдъхновител, организатор на прекрасните пера – журналисти и сътрудници, които вършеха денонощното чудо по издаването на вестника цели 20 години…

Светла му памет с този неувяхващ негов текст!

И КОГАТО СЕ СЪБУЖДАМЕ!

Васил Станилов

Грешката ни се състоеше в нещо много малко. Не бяхме разбрали, че свобода не се дава даром. От деца бяхме научени, че българите правят изключение от това правило. На нас Русия непрекъснато ни подарявала свободата.

Онова, което ни бе подарено през последните две десетилетия: произвол на мутри, организирана и самодейна престъпност, корупция, местни феодали, продажни съдии, подкупни полицаи, се оказа само смяна на наименованията и етикетите.

Яли сме му попарата цели 45 години

 Тогава то се наричаше слабости на растежа. Когато растежът на тези слабости се оказа неудържим, а претоварената държавна каруца се преобърна, ловки хипнотизатори от рода на Кашпировски ни внушиха, че започва промяната. Промяната, която щеше да ни освободи от страха, която трябваше да ни върне човешките права, човешкото достойнство, човешките качества, унищожени от варварска доктрина. Само че, за да се случеше всичко това, бе необходимо да прогоним варварите.

За съжаление се оказа, че  все още сме варвари

И такива ще си останем, защото сред нас няма нито един не молепсан от тази болест, или ако не е молепсан, ще е набеден, че е.

Трябваше да минат много години, за да се усетим.

Че са ни пробутали демокрация менте.

Че така наречените законодателна, изпълнителна и съдебна власт не са нищо друго освен цирк, клоунада, пародия на онова, което сме сънували през дългата непрогледна многогодишна нощ.

Че се оставихме да ни излъжат и ни накараха да повярваме, че е възможно да ни подарят онова, което се добива с кръв и се отстъпва с кръв. Властта!

Че варварите във всяко отношение са се подготвили изпреварващо.

Че начело на новите организации, движения, партии бяха поставени хора, на които, ако не на челата, в биографиите им е написано на какво са способни и какво им е възложено.

Че каквато и добра идея да се пръкне, трима да се съгласят, че има хляб в нея, единият ще е техен човек. И дори да не е, ще го направят. А ако не го направят, ще го обявят за техен.

И все пак България няма да бъде държава на варварите!

С тази мисъл трябва да заспиваме.

И да се събуждаме!