Коварството на Русия роди изнасилената любов на българите към 3 март-извор и последно убежище на днешния рашзъм у нас

“Движение трети март” е регистрирано още на 5 декември 2023 г. като търговска марка от близката до президента Румен Радев бивша спортистка и депутатка от БСП Весела Лечева, но новината за това си проби път едва тези дни.

Както се вижда, идеята на Радев да яхне вълната на съпротивата срещу смяната на сътворения от Русия национален празник не умира заедно с отказа на инициаторите на идеята за тази промяна да залегне в конституцията. Този факт подчертава както нищо друго досега до каква степен за Радев и компания руския компонент в политиката е определящ-толкова, колкото е и в историята, интерпретирана в руска полза, чиито главен символ е тъкмо 3 март.  Вкопчили са се в 3 март като удавници за (собствена) снимка!

Посветил съм книгата си “Измамата “Сан Стефано” на доказателствата, че именно в тази дата се корени тук пагубното влияние на нашата двойна покорителка. Претендира веднъж за това в ролята на победител във войната с османците за това кой да ни владее и контролира и втори път – вече като откровено окупационна съветска сила. 

Книгата ми излезе през 2018 година по същото време, когато историците Константин Косев и Стефан Дойнов, познавачи на тази част от българската история, публикуваха своя труд “От Шипка и Плевен до Сан Стефано и Берлин”.

 

 

 

 

 

 

 

По друго съвпадение двамата учени си отиват от този свят приблизително по едно и също време две години по-късно. Трудът им остава, но се боя, че не получи заслуженото внимание на широката публика. Ето защо ще се опитам поне малко да компенсирам тази несправедливост с цитати, които подкрепят моята теза със силата на авторитета на академик Константин Косев, бивш депутат от Великото народно събрание от БСП и вицепремиер в кабинета на Андрей Луканов, който няма как да бъде обвинен дежурно в “русофобия”. Тежестта на цитатите по-долу се подсилва и от съавторството на проф. Стефан Дойнов.

Ето под какво са се подписали тези учени относно (обобщаващо казано) 3 март в книгата, издадена от доказаното със своята русофилия издателство “Захарий Стоянов” на бившия главен редактор на в. “Дума” Иван Гранитски

Още в предговора оборват любимата лъжа, повтаряна и от Радев до днес, за загинали 200 000 руснаци във войната им с Османската империя, което те определят като “куриоз”:

“Фрапиращ е например случаят с всеизвестното абсурдно твърдение, че броят на руските жертви във войната е 200 хил души. Сиреч излиза, че е била унищожена цялата армия, с която Русия започва бойните действия”. ( “От Шипка и Плевен до Сан Стефано и Берлин”, изд. “Захарий Стоянов”, София, 2018, стр. 9)

Да сте чували ( повечето от вас),уважаеми читатели, че българите са се уповавали на Германия? Точно това пишат двамата автори:

“Активната германска политика в Европа поражда надежди и оптимизъм сред българите. Обективно Германия става съпричастна на българската освободителна кауза” ( пак там, стр. 15)

По-нататък:

“Очакванията им ( на българите-бел. Иво Инджев) в това отношение обаче се натъкват на сериозни препятствия…царското правителство старателно се пази от усложнения по Източния въпрос…Съществуват достатъчно много улики, че германската дипломация има безспорни заслуги за пламналия през лятото на 1875 г. бунтовен пожар в Османската империя…

Руската дипломация незабавно предприема мерки за мирно уреждане на конфликта. Целта на руското правителство е на всяка цена да предотврати военен сблъсък с Османската империя…

Тъкмо в тази напрегната обстановка в Петербург става известно, че българите се готвят за въстание. Руското правителство прави отчаяни опити да го предотврати. Настойчивите внушения в този смисъл на на военния министър Д.Милютин пред българина  на руска служба полковник Иван Кишелски ( главният руски шпионин в българските земи, който се опитва да обуздае въстаническите настроения сред българите – бел. Иво Инджев) не помагат. На 20 април (ст.стил)1876 г. БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД ОБЯВЯВА ВОЙНА НА ЖИВОТ И СМЪРТ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ… ( курсивът мой- Иво Инджев)

…Великите сили са заставени от обстоятелствата, мимо волята си, да се заемат с решаването на българския въпрос, който става централен проблем в международните отношения. Чрез Априлското въстание българите изведнъж се изявяват като важен политически фактор, с който всемогъщите Велики сили са принудени ,така или иначе, да се съобразяват” ( пак там, стр. 16, 17, 18).

Има и още “прогермански” акценти. Слагам ги в кавички, защото на българите днес се вменява от Москва чувство за вина заради историческите им връзки с Германия, а двамата автори по никакъв начин не могат да бъдат обвинявани в “ германофилия”. Просто съобщават фактите. 

“ Вестта за въстанието в България доставя огромно удоволствие на Бисмарк. Той го възприема като дар от небесата, който му дава възможност по-скоро да тласне Русия към война с Турция. Затова неслучайно Железния канцлер с голяма охота присъединява своя глас към световното обществено мнение в защита на българите. В една своя реч пред Райхстага на 5 декември 1876 г. той публично заявява, че “след извършените кръвопролития в България Османската империя не може да има повече място в Европа”. пак там, стр. 19)

Има цяла глава в книгата, озаглавена ИЗТОЧНИЯТ ВЪПРОС ПОД НАПОРА НА ГЕРМАНСКОТО ОБЕДИНЕНИЕ. Авторите, които изтъкват интереса на Германия да сблъска Русия и Турция като част от плана си да отклони вероятността от френско-руски съюз за целите на френския реванш след поражението на Франция във войната с Германия от 1871 г. В същото време рисуват дълбоко непозната на масовата публика в България и днес картина от тогавашните международни отношения. В нея съвпадането на българския и германския интерес буквално принуждава чрез непрекъснатия натиск на Бисмарк върху Русия ( вкл. в многобройни писма до колебаещия се Александър II) в крайна не само да обяви, но и реално да започне ( близо три месеца по-късно) война на султана, когото в своите записки посланик Николай Игнатиев гордо обявява са свой голям приятел.

Именно на Бисмарк България дължи фактът, че османските претенции към София и Варна били провалени на Берлинския конгрес. Има и актуален повод да припомня истината специално за Варна, тъй като наскоро “историкът” К.Костадинов, родом от Варна, излъга, че градът е останал в пределите на България благодарение на любимата му Русия. Да, тя е искала това (по разбираеми за завоевателните й планове причини в региона), но османците били непреклонни. Ето истината, под която са се подписали двамата историци К. Косев и С. Дойнов:

 

“… Шувалов ( руският посланик в Лонодон и представител на Берлинския конгрес-бел. Иво Инджев) се обърнал към Бисмарк за съдействие. На 27 юни късно вечерта немският канцлер неочаквано се явил в резиденцията на турската делегация, облечен в параден мундир, с каска , което придавало официален характер на визитата и го правело още по-внушителен. Той отправил към турските дипломати строг ултиматум: Варненската крепост трябва да бъде предадена на Русия. Това трябва да стане в най-къс срок. Варна е безвъзратно загубена за Турция…”. (пак там, стр. 433)

Има още много, написано от двамата автори по “германската тема” във връзка с българската освободителна кауза, но целта ми не е да я откроя на пиедестал, а само да осветля една от истините, погребани под тоновете благодарности към Русия у нас. Двамата историци пишат в заключение, че България не е обявила своето национално въстание за Национален празник  и дават пример с Гърция и Сърбия. И двете възникват като държави с военната помощ на Русия, но празнуват като национални празници въстанията на своите народи, макар да са били също толкова неуспешни в техния порив да се преборят сами военно с Османската империя, както е било и с Априлското въстание

“Измежду факторите и екстремните обстоятелства, заставили царя ПО НЕВОЛЯ ( курсивът мой-Иво Инджев) да се насочи към военно решение, е и нашето националноосвободително движение. Затова едва ли ще бъде пресилено, ако кажем, че в този смисъл българският народ е извоювал своята Освободителна война”, пишат академик Косев и професор Дойнов. 

Измамените българи обаче не знаели, че “свободителите” са се споразумели в Райхщад през юли 1876 г. с Австро-Унгария, а по-късно и с Англия, на няма нищо подобно на Санстефанска България. 

 

“Българите обаче не могат да знаят, че Санстефанският договор е временен и подлежи на ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията..

Както си вижда, Санстефанският договор има смисъл и значение за царското правителство единствено като тактически ход”…

…царското правителство съвсем съзнателно и целенасочено тръгва по пътя на компромисите за ревизия на Санстефанския договор. С оглед на глобалните руски интереси решенията на Берлинския конгрес се преценяват в Петербург като по-изгодни” (пак там. стр. 447, 448 ).

Въпросната ревизия, съзнателно и лукаво направена от Русия в Берлин, предизвиква недоволството на българите без те да знаят нищо за руската интрига.

“…както прозорливо предвижда княз Горчаков ( ръководителят на руското правителство – бел. Иво Инджев), това недоволство се насочва срещу противниците на Русия в Берлин, от което тя печели очакваните дивиденти. Нейният авторитет сред българите още повече нараства, а РУСОФИЛСТВОТО ПУСКА ЗДРАВИ И ЖИЛАВИ КОРЕНИ ( курсивът мой-бел. Иво Инджев) на българска почва и въпреки превратностите на историческите обстоятелства се запазва десетилетия наред чак до наши дни”. (пак там стр. 449 ).

КРАЙ НА ЦИТАТИТЕ

Ясно ли е сега от какъв съзнателно отровен извор блика българската любов към Русия и какво коварство е в днешно време тази измама да бъде все така тачена под формата на Национален празник в чест на една преднамерена имперска лъжа.

Любов към Русия, отредена за българите и коварство, проявено от Русия. Знаете как се нарича насилственото домогване до любов, която в днешно време е все по-едно(странна) спрямо държава, която официално ни е обявила за враг. 

Накрая обръщам още веднъж внимание върху спецификата на авторството на горните цитати- не е плод на някакво злонамерено “русофилство”. Една “малка подробност” като доказателство : когато става дума за руското лицемерие и коварство спрямо българите, то бива определяно (без изключение) като деяния на ЦАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО, никога на Русия. Стар похват от времето на комунизма е да бъде щаден фалшиво изграденият ореол на Русия чрез избягване на споменаването й в негативен за нас контекст. Но въпреки това почтено споделената от двама историци истина не губи от стойността си.