Израел и Украйна днес сдържат злото, с което друг не желае да се сблъска за своя сметка

Лесно е да бъдат заклеймявани индивиди, че не проявявали (достатъчно) съчувствие към жетвите сред населението в Газа, които, са абсолютен акцент и приоритет на международното внимание, усилвано от дейността на репортерите от западни и арабски държави на мястото на събитията в Газа. Далеч по-трудно е обаче да се обясни на “световната общественост” защо съчувствието на самите арабски държави си кротува само на вербално ниво.

Ако има държава в региона, която да е най-пряко застрашена от войната в Газа като страничен ефект от нея, това е Египет. На думи там също проявяват загриженост, голяма дори. Но на практика строят огромна стена, непреодолима преграда пред евентуално нахлуване на палестинци (не на израелци, на палестинци). 

Като казвам огромна, изобщо не преувеличавам. Могат да й завидят дори републиканците в най-могъщата страна в света, за които е водеща политическа кауза построяването на подобна преграда за пришълци от Мексико.  Сред тях, впрочем, все повече се открояват бегълците от московията, правейки почти околосветско пътешествие до Мексико ( отнемайки първото място на китайците и индийците по този показател). Формират напоследък най-голямата група чужденци сред напиращите през мексиканската граница да се преселят в САЩ.

Ориентът има вековни традиции в прикриването на истината със съответното фередже. В случая става дума за факта, че палестинците не ги искат никъде в “братския арабски свят”. Самите палестинци отлично го знаят и си дават сметка за това, но се надяват притокът на милиарди долари от гузните братя да не секва-особено пък към джобовете и касите на онези, които командват палестинския парад и разпределят “помощите” (строейки плетеница от тунели под Газа за водена на война на унищожение на Израел, вместо да ги вложат в инфраструктура над земята).

Това арабско отблъскване е по-голяма драма за палестинците, отколкото конфликтът им с Израел, където живеят 2 милиона натурализирани араби, т.е. палестинци, с всички права на граждани на държавата.

Малко ми е неудобно да обяснявам от чуждо име защо това е така, но ще се опитам да съм деликатен и да не правя сравнения с нашата (европейската действителност) по отношение един “проблемен етнос”. Испания днес се оказа единствената европейска държава, която чрез съответните закони и образователни програми е на път да реши вековният конфликт с въпросния нежелан етнос. 

Исторически виновните за унищожаването на цели цивилизации в Южна Америка и за прогонването на евреите през средновековието испанци днес дават цивилизационен пример на света. Дано примерът им да се окаже  поучително заразителен.

Понятието “палестинци” е свързано с първата война на арабите срещу Израел от 1948 г., т.е. с първия опит току що-възникналата по решение на ООН еврейска държава да бъде унищожена. В резултат на военния провал на този опит стотици хиляди местни араби, т.е. палестинци, се оказват бездомни, натикани в палаткови ( първоначално) лагери. Грижите за тях поема ООН. И тук настъпва първият парадокс: децата на бездомните получават системно образование както ничии други арабски деца в региона. Порастват, поемат по света, приемат ги в арабски и западни университети и се превръщат постепенно във влиятелна прослойки по върховете на арабските държави като просветен елит в икономиката, банковото дели и т.н.

Гласът им се чува и усилва от чувството за несправедливост спрямо тях лично и близките им в лагерите, които постепенно обрастват с паянтови сгради, а в наши дни- и със съвременни такива.

Палестинските лагери се превръщат в това, което евреите много добре познават от собствената си трагична история: развъдник на гняв. В Йордания специално, която на практика е Палестина, без да бъде наричана така, радикализираните и добре организирани палестинци на практика се опитват да вземат властта с въоръжена сили. През 1971 г. получават пълномащабен военен отпор но суша и по въздуха от най-добре обучената по британски стандарти арабска армия, единствената, оказала реална съпротива на израелците в две предишни войни.

Не е пресилено да се каже, че в тази операция по прогонването на палестинците, техните палестински, пардон, йордански братя, избиват повече палестинци, отколко Израел когато и да било. За протокола: другите арабски държави, разсъждавайки с категориите на аналогиите (дали самите те биха допуснали палестинските бежанци да им превзимат държавите отвътре?), наблюдават без да се намесват.Чакат йорданският крал да свърши “мръсната работа”. 

Да ви напомня на нещо подобно в наши дни във връзка с очакванията Израел да свърши мръсната работа по ликвидирането на терористична организация, каквато никоя арабска държава не желае да види на своя територия?

Арабският вакуум спрямо палестинската кауза беше добре дошъл за новодошлия за пръв път в историята на върха на отделна държава шиитски клон на исляма под формата на шиитска теокрация. И не къде да е, а в твърде голямата, за да бъде пренебрегвана, бивша персийска империя, една от двете в света, оцеляла през вековете ( другата е Китай). Случва се вече след ексодуса на палестинците в Ливан, най-слабото звено от арабската обсада на Израел, където расте и набира сила като най-многобройна част от населението тъкмо шиитската общност. Но “арабската солидарност” я оседлава, а шиитския радикализъм на днешните перси, хилядолетни врагове на арабите.

Но и там възниква парадокс. Радикалния шиизъм под въоръжената палка на новия хегемон в Техеран,също не е във възторг от съжителството с палестинците. Двете му остриета Амал (под предимно сирийско влияние) и новосъздадената по ирански образец партия на Бога Хизбуллах избиха пред очите ми като кореспондент там ( 1983-1987 г.) толкова палестинци в Ливан, колкото израелците вероятно не успяха да умървят във войната си срещу ООП на ливанска земя през 1982 г.

През целия период на моята работа в Ливан от 4 години палестинските лагери в Бейрут и на юг бяха практически под непрекъсната обсада и обстрел от милициите, командвани от Дамаск и Техеран. 

Християните  на Изток в Ливан, които мразеха всичко, свързано с комунизма заради съветската подкрепа за палестинците и левите им съюзници, на два пъти са ме арестували като представител на омразна за тях държава. Но никога не са се държали толкова брутално и заплашително срещу мен, както сирийско-иранските милиционери. От тях съм получавал дуло в устата, изстрели без предупреждение директно в колата и заплаха за разстрел (тъкмо заради опита ми да видя какво причиняват на палестинците в лагера Шатила с булдозерите и БТРите си), от който се измъкнах след моя обвинителна тирада на арабски, с която ги изненадах. Беше истинско чудо, че не ме догониха, докато се разправяха как точно да ме ликвидират.

Влизал съм по време на обстрел в Айн ал Хилуе в Южен Ливан. Пътят се прострелваше от артилерията на Амал. Държах да видя с очите си палестинската трагедия на обсадените от месеци семейства. Приютявал съм у дома в Бейрут младо палестинско семейство, бягащо от пожарищата на палестинския лагер “Бурж ал Бражне”, държан на мушка от Шеста бригада на армията, съставена от шиите и на подчинение на Дамаск.  Подкрепих и интифадата им с лични свидетелства през 1988 г., за което Израел не ме спря и с нищо не ми даде да разбера, че съм нежелан-напротив, акредитираха ме като български репортер без забележки (точно както и американците в Бейрут ме изненадаха със същото през октомври 1983 г.).

Днес заявявам открито с името и биографията си, че с нищо не съм по-лош от Амал, Хизбуллах и прочее системни и дългогодишни арабски убийци на палестинци, а ги превъзхождам с факта, че не лицемернича, подкрепяйки правото на Израел да се защити от тероризма и да не позволи повече да се повтори ужаса от 7 октомври миналата година. Казвам също, че това е в интерес на същото онова палестинско население, което страда под диктатурата на фанатизирани терористи.

Египет, споменат тук в началото като повод за този текст, за пръв път се присъедини към подобна позиция. На конференцията по сигурността в Мюнхен външният министър на страната Самех Шукри осъди вчера в пряк текст ХАМАС за разкола в палестинските редици. 

Е, не можем да очакваме пълен отказ на Ориента от обичайното за него двуличие ( не, че и на Запад го няма, но говорим в случая за държавна политика, а не за обществени нагласи). Кайро отрича, че се готви да отблъсне голяма палестинска бежанска вълна, но в същото време строи в близост до Газа гигантски палатков лагер с обща площ от 20 квадратни километра . Може да побере още сега 50 000 бежанци, а при завършването му капацитетът му ще достигне възможността да бъдат настанени 100 000 души.

Да, Египет все така призовава публично Израел към сдържаност в Газа, но се готви да сдържа евентуалното нахлуване на палестинци в своите градове независимо от факта, че това е най-голямата по население арабска държава ( само в гробищата на Кайро живеят милиони, които са повече от населението на Газа в момента).Още някой милион не би се усетил кой знае колко от египетските агломерации, но въпреки това палестинците не са добре дошли там.

 

Защо? Ами помнят какво стана в Йордания и Ливан и правят всичко възможно, да не допуснат нещо подобно на своя територия. И трудно могат да бъдат обвинявани в друго, освен в лицемерие, каквото можете да откриете къде ли не в световната политика.

За чест на Европа, все пак да отбележа, тя прие милиони украински бежанци. Но примерът определено не е заразителен за арабския свят.

Колкото до Израел, той върши днес работата, която никой друг в региона не иска да започне дори ( и да продължи, по примера на йорданския крал). И по това, при цялата условност на сравнението, прилича на Украйна, която сдържа злото с цената на живота на хиляди свои войници и цивилни.