Държавата, в която истината се прошепва, е завладяна от врагове-важи за смълчаването ни за московския геноцид над волжските българи

 

Писал съм и съм питал (в книгите си също) защо нашата България проявява (уни)кална незаинтересованост към съдбата на волжките българи- древните и съвременните им наследници. Да не би да е заради факта, че са приели исляма и това ни прави “различни”, дори несъвместими по мерките на московските слуги у нас, за които е важно да сме единствените пострадали на Балканите от османците, самоопределящи се като техни роби (за нуждите на освободителите ни от робството и вечното ни покорство  спрямо тях)?

Уви, неглижирането е 99 процента заради все така подчиненото положение на Дунавска България спрямо унищожителите на прародината на българите от поречието на Волга, унищожена от тогавашната червена армия.

Волжките българи са първите, победили непобедимите (наистина) през 13 век монголи.

Част от чингисидите, както историците наричат наследниците на Чингис Хан,  също се ислямизират. Успяват да отмъстят на своите български победители. Подчиняват ги на своята Златната орда-любима на Лавров според негова статия, в която направо благодари на Златната орда, че е обогатила генофонда на страната му (а самият той е половин арменец).

Все пак волсжките българи оцеляват като факт(ор), централен при това в региона, чак до геноцида, извършен от Иван Грозни. 

Монголите не успяват докрай в това черно дело, но техните  московски наследници буквално разрушават цивилизацията на волжките българи. Унищожават техните каменни градове (докато москва е дървено село през онази 1552 г.). 

Иван Грозни гордо добавя към титлата си по този повод “цар на българите” (изклани по етнически признак, каквато е дефиницията на геноцида).

Дори и да не отиваме чак толкова назад във времето, имам въпрос: защо в днешни дни милионите “татари”, желаещите да се зоват българи, не са част от отношенията на нашата Дунавска България с наследниците на душманите на Волжка България, които не позволяват да възкръсне българското самосъзнание край Волга?

НА КАРТАТА ( дело на лингвисти в Татарстан, където, според тях, на последните избори 18 милиона души са пожелали да се обявят за българи): Така изглежда другата България карай Българско море( Каспийско), за която у нас днес не се говори, за да не дразним руската мечка.

 

 

 

 

 

 

 

Поради что се срамим  да ги наречем болгари? Що за юроди командват днес България?

Някой ще зададе ли този неудобен въпрос на супер, хипер, мега патриотарите от ВМРО, въzраждане и прочее спекуланти на сергията на националистическия фронт за продажба на патриотизъм за обогатяване на продавачите (където се бута и Нинова)- да не говорим за готовите да яхнат всеки казус гербаджии, възседнали България с широко затворени очи за горните факти?

За пръв път разбрах за съществуването на наши събратя край Волга в далечната 1976 г. през лятната си ваканция като студент. Опитах да си уредя почивка на нашето черноморие като преводач с руски език и…успях. Просто отидох в комсомолската централа на бул. “Стамболийски” в София, където сега се помещава щабът на ДПС. Почуках и “ми се отвори”.

Знам, че това откровение също ще бъде употребено срещу мен от преследвачите, които кълват всяка моя дума и я използват като думеранг. Ще намерят начин да извратят всяка моя позиция. Но който се е опитвал да се оправя в живота с “подръчни средства” ще ме разбере.

В групата съветски туристи, на която превеждах, имаше млада жена, която ми се довери. Сподели шепнешком, че е българка по произход. Каза ми го в момент на стрес, когато се погрижих за нея. Извиках линейка заради оплакването й от остри стомашни болки. 

Тайнствено ми прошепна, че имало и други като нея в групата. Не бивало да си признава българското самосъзнание като “татарка”. Показа ми съветския си паспорт. Не помня как това доказваше каквото и да било.

Към днешна дата доказва само, че държавата, в която истината може да се казва единствено шепнешком, означава, че е завладяна от врагове.

Щеше ми се да съм автор на това простичко на пръв поглед, но многопластово съждение. То е на един друг противник на Путлер.

Жалкото в случая е, че тази мисъл важи по смисъла на горния текст и за днешна България, която не излъчва лидери, готови да се опълчат на вековните поробители на българите. 

П.С. Благодаря на коментатора в ivo.bg Веселин Димов, че провокира написването на този текст, препращайки ми връзка към публикация по темата. 

Интересно е, че авторът на публикацията не е българин, а е п(р)огледнал като страничен откривател на нещо толкова важно за българите, които често търсят бивше величие в погрешна посока, но така и не познават истината за предците си, похлупена със задушаващата ушанка на нашите многократни “освободители”.