Журналистическото интервю е табу за наш’те димократи

Покрай другите прилики между двамата водещи политически конкуренти за върха на личните рейтинги все повече се натрапва упоритото им бягство от стандартния ангажимент в една демокрация избраниците на народа да се отчитат пред него под формата на журналистическо интервю.  

Бягат паралелно от тази форма и Радэв, и орденоносецът от Банкя. Заложили са твърдо на формата “ stand up”, характерен всъщност за соловите изяви на комиците. Но не е смешно.

И двамата са генерали от резерва. Единият все пак е реален военен от кариерата, а другият е от “същия род войски” в качеството си на парашутист, катапултиран на върха на професионалното ръководство на МВР с парашута на посткомунистическото статукво. Състезават се паралелно и задочно без пряк контакт помежду си на тепиха на популизма. Едно от главните им оръжия е пълния контрол над микрофоните, които услужливо ги причакват навсякъде по разни тротоари и кулоари.

Състезателите в този двубой  не благоволяват да уважат публиката чрез присъствието си в студиата на медиите, където се предполага да има поне равнопоставеност между питащия и отговарящия. Не че няма да се намери достатъчно “гостоприемен” журналист като за тях. Например в “Панорама” или в козметичния салон за четки на Георги Любенов. Медийни лъскатели на образа на началството да искаш днес у нас. Има ги (пре)достатъчно.

Само че такава сделка би била твърде прозрачна за бившите генерали, свикнали да командват медийния парад и да се възползвал от липсата на опоненти. Не желаят да се подложат дори на спазарен, какво остава на истински журналистически “разпит”.

Любимият похват на този уж скаран тандем е “изявлението”. Практикуват го в стила на старшината от казармата пред строя, който нарежда “ще мълчиш, когато говориш с мен”. 

Намислят  си “едно желание” и го сервират като имитация на импровизация пред репортерите, винаги готовите да им дадат думата на крак. И обикновено бързат да сложат край на досадата в общуването с “досадниците”, някои от които понякога отчаяно се опитват и нещичко друго да подпитват.

Трябва да се признае на милиционерския генерал от резерва, че той е водещият офицер по време в налагането на този господарски стил на общуване с общество. Конкурентът му го е признал в това отношение. Вижда, че тази тактика носи дивиденти и я имитира без свян.

Партийният вожд има и допълнителната възможност да изсипва самосвала със самохвалствата си в контролирана партийна среда. Не че Радэв не се възползва да си каже, каквото си е намислил без насрещна критика. Редовно го прави при разни чествания, награждавания и прочее церемонии под командването на главния церемониал майстор на републиката. Но друго си е да си организираш  ентусиазирано партийно събрание, да ти станат на крака, да ти ръкопляскат и да ти скандират малкото име, след което да започнеш да остроумничиш по адрес на врага пред послушната аудитория и да обираш овациите за всяка изречена простотия от вожда на простите.

Двамата са ученици в това отношение на Сакскобургготски. Той въведе този “царствен” стил на общуване с медиите. Персоналът му го обясняваше полуофициално с притеснения относно качеството на българския му език, който не по негова вина не е усъвършенствал в рамките на живота си в изгнание ( също днес не се признава като извинение за един Кирил Петков, живял и учил повече в чужбина преди завръщането си в България).

Достатъчно е да си припомним едно негово древно интервю за Кеворкян. Не го притискаше Кеворкян. Напротив, най-доброжелателно му вдигна топката да каже дали има претенции към имотите на царското семейство в България. Кобургът взе, че отрече. 

Това му “изяде главата” в годините на премиерстването. Видя се, че истината е точно обратната. Не че българинът не е свикнал да го лъжат, но точно в тази ситуация беше настъпан по-най-болния мазол: завистта, която за благозвучие наричаме “чувство за справедливост”. Дори и спрямо (почти) обожествявания за известно време представител на монархията българинът прояви абсолютната си неприязън в духа на уравнивиловката ( чудна съветска дума, много подходяща!)  под мотото “с какво е повече от мен, че да ме прережда на опашката на реституцията”.

И двамата милиционерски генерали са правили подобни гафове- кой с прогноза, че Киев ще бъде превзет до дни, кой с обещанието да не влиза в политиката. За разлика от кобурга това не им струва нищо. Някак си се очаква от тях като “простосмъртни” в случая да си послъгват, а народът ни, нали е добър – и също толкова грешен- прощава. Но за всеки случай двамцата предпочитат да не не рискуват с нежелани откровения и се рекламират само със солови изпълнения.

Докато медиите си мълчат и се съгласяват да ги подритват по този начин, няма да има промяна. Генералите не са луди да се откажат от кефа на шефа. То е като договора с “Боташ”. Никой вече не отрича, че е вреден за България, но веднъж сключен, печелившата страна няма изгода да го ревизира. 

И в двата случая губи нещото, което наричаме демокрация въпреки димната завеса, но си е направо димокрация.

НА КОЛАЖА: Водещият офицер води с едни гърди в популисткото съревнование в конкурса “Искам да съм потник на гърба на млад работник”.

 

 

 

 

 

 

Колажът напомня н паметника в едно българско село, изобразяващ Георги Димитров заедно с Ленин. Не са заставали редом никога, но пък авторът на монументалното им побратимяване отлично е отразил достоверността на измислицата.