Влакът на ревашиzма не иска да се насочим пак към Сибир, а “само” да дерайлираме в “шеста глуха”

Седмицата премина в режим на триумф на хомофобите от голямата им законодателна победа над едно малцинство. Не бих се връщал към темата (на седмицата) ако тя не беше доста по-голяма от онова, което изглежда на пръв и повърхностен поглед.

Как вървеше борбата с “обратните” в НРБ? 

Младите не знаят, а повечето свидетели май не са склонни да се отдават на спомени, особено онези от нас, които имат чувства за срам от преживяното. Не непременно лично, а като подобие на “общество”, в което преследването на малцинствата беше закон и без да бъде разписан в Конституцията.

Може и да греша, но нямам спомен някой да се е позовавал на текстове от закона като основание за преследване на “обратните”, а още по-малко пък на “малцинствата” с различен цвят на кожата от гетата, които властта ограждаше в София с железни панели, за да не се вижда мизерията им от прозореца на минаващия трамвай Номер 3 на път към квартала със сладкото название “Захарна Фабрика”, например. 

Малцинствата просто си ги преследваха. Това се приемаше за даденост, чийто апотеоз на етническата омраза стана “голямата екскурзия”, когато едно “малцинство” от стотици хиляди български турци беше прогонено в Турция.

“Обратните” ги ловяха доброволци в кварталните тоалетни – НРБ вариант на Ку Клукс Клан. Биеха ги безплатно на доброволни начала, така да се каже. Знам от съученик, участник в това забавление, че ги хващали в клозета в “Докторската градина” и ги влачели да ги хвърлят в езерото “Ариана” на “Орлов мост”. Дали всички техни жертви наистина са били хомосексуалисти, няма как да знам. Но че властта поощряваше този “младежки ентусиазъм” за този вид тормоз, знам със сигурност

Публично известните хомосексуалисти, но не и заявени декларативно от самите тях, бяха малко. Такъв беше любимият въпреки “това” на всички актьор Парцалев и още по-любимият на народа изпълнител на “Моя страна, моя България” Емил Димитров. Вирееха и дори богатееха без обичайните репресии за техните простосмъртни братя и сестри поради прекалената им артистична популярност. Някои ги арестуваха и пращаха на съд-тайно, за да не бунят духовете на евентуалната симпатия към по-известните между тях. 

Имаше и такива, които властта използваше за своите цели, защото да си “обратен” беше толкова компрометиращо в онези времена, че с този факт службите шантажираха хора и ги вербуваха под заплахата при отказ да сринат публичния им образ. 

Такъв беше актьорът от “Сатиричния театър” Николай Калчев. Изпратиха ми го чак в Бейрут да се сближи със семейството ми и да пише доноси ( както схванах много по-късно). Явно съм ги карал да се съмняват доста в моята лоялност, за да предприемат спрямо мен тази “специална операция”.  

НА СНИМКАТА (личен архив): Николай Калчев на обяд в бейрутска кръчма със семейството ми.

Прикрепиха го трайно към мен. След като се завърнах в България той се “оказа” мой съсед по жилищен блок в “Младост”. Буквално всяка вечер ме навестяваше. Както съм споменавал и друг път- още от вратата ме караше да разкажа някой виц за Тодор Живков, защото съм бил по-добър актьор и от него. На трапезата се връщаше редовно и към темата защо мразя толкова заместник-директора на БТА Ненчо Хранов ( който след 10 ноември беше разконспириран като отговорник за цялата агентура в агенцията). Бил много добър човек, а жена му била много симпатична, обичала много да плете. Били си близки.

След 10 ноември 1989 г. Николай Калчев изчезна от живота ми, но се появи в обкръжението на богатия американец от български произход Августин Пейчинов, който му организира моно спектакъл в Манхатън пред местна българска публика. По някаква неизвестна за мен причина Калчев буквално заживя в квартирата на голямата актриса Невена Коканова, също много близка с Пейчинов, дал “първа космическа” в светския живот на внезапно забогателия покрай него бивш ватман Евгений Минчев. 

Още по-смайващо за мен беше, че Калчев се оказа внедрен и в най-близкия кръг на Ахмед Доган. Цъфнаха през служебния вход двамата в една нощна дискотека в софийския квартал “Иван Вазов”, където заедно с екипа на в. “Експрес” отбелязвахме края на броя (по силата реклама на бартер, т.е. не плащахме вход). Минаха през дансинга към запазеното за тях сепаре под охраната на огромния телохранител Ерол. 

Калчев се върна да ме попита защо го избягвам. Знаел е, разбира се, че знам за неговите доноси, но се правеше, че не разбира. Покани ме от името на Доган в сепарето, където Сокола беше кацнал в едно кресло, облечен в …бойна армейска униформа. Това беше първата ми и последна среща от няколко минути с него, състояла се преди 30 години. 

За последно срещнах Калчев на ул. “Хан Крум” в София година преди да почине. Задминах го безмълвно и той отново се опита без успех да ме заговори. Какво да му кажа- да го питам защо донасяше за мен ли? 

Бях информиран за доносите му от офицери от службите, които се опитаха да ми се подмажат с тази информация, когато станах директор на БТА на млади години и се очакваше “да раста” още някъде по върховете на държавата в новата обстановка, при която да си бил обект на доноси вече беше предимство.

Това е, което знам от първа ръка. Случило ми се е на мен и няма нужда да преразказвам “слухове” и чужди “наблюдения” по темата как хомосексуалността беше експлоатирана в НРБ. 

Във връзка с това се питам дали можем да бъдем убедени, че не сме свидетели на дежа вю в “демократичен вариант”. Днес хомофобията се използва вече не на парче и чрез  шантаж на отделни хора, а като кауза, подкрепена от най-висшата власт в нашата парламентарна република. При това се е превърнала в спойка между различни сегменти от българската политика като вид отмъщение срещу напредъка на европейските норми в законотворчеството и манталитета на свободното изразяване. 

Става дума за явен реваншиzъм. Рашиzмът не успя да отдели България от евроатлантическата общност по ключов въпрос, като помощта за Украйна. Но успя да използва своя дългогодишно отглеждан (и недоглеждан от сетивата на демокрацията у нас) ресурс в православната църква, за да интронизира Даниил, поп с рашистки възгледи, събрат по възгледи на руzкия Гундяев.  

Сега реваншиzмът се поздрави с победоносното мобилизиране и силите на мрака по сметка на попрището на омразата срещу “обратните”, разработвано през десетилетията на окупационния съветския окупационен режим. Залежите от такава омраза се (д)оказаха достатъчни, за да послужат за реванш на загубилите битката за задържане и евентуално връщане на България в евразийската орбита. 

Вече се заканват да направях и следващата стъпка с нов путлеристки закон, заклеймяващ “чуждестранните агенти”, т.е. неправителствените организации, които получават западна подкрепа в усилията на българската демокрация да запази своя толерантен европейски ход.

С такива приятели на “традиционните ценности” (които включват правото да си биеш на практика безнаказано жената, например) нямаме нужда от врагове. От държавата, която ни обяви за враг и ни държи на ядрената си мушка заради непослушанието да кривнем от нейния евразийски коловоз, долитат аплодисменти за успешните обходни маневри на нейния влак у нас.

Като стана дума за коловоза: рашистките сили не си правят илюзии, че ще ни върнат на пътя към Сибир, където самите те посмъртно не желаят да попаднат. Борят се “само” да ни пратят в “шеста глуха” чрез петата колона. Пък ако ще след това и руzки потоп, подобен на “Турски поток”, да стане.