Прозападен завой и просъветски вой

Лидерът на бунта в Сирия Абу Мухаммад ал Джулани хвърли имиджова “бомба” днес с изявление, че забрадките вече не са задължителни в Сирия. И без това се вижда по снимки и видеа, че сред ликуващите сирийки има много незабрадени. Но е друго да го каже Джулани.

 

Звучи обратното на ислямската революция в Иран от февруари 1979 г. , брандирана не на последно място с резкия завой срещу  свободата на иранските жени да се обличат и живеят по западен образец.

 

 

 

 

Вестник “Ал Уатан” пише в своето електронно издание, че новото ръководство на страната “категорично забранява намесата относно дрехите на жените и да се предявяват изисквания, свързани с външния им вид, включително изискванията за скромност. Потвърждаваме, че личната свобода е гарантирана за всеки и че уважението към правата на личността е основа за построяване на цивилизована нация”.

 

Дори това е “нищо”, в сравнение със заявлението на Джулани, че иска добри отношения с Израел. При това в момент, когато израелците бомбардират десетки, ако не и стотици обекти в Сирия от въздуха. Толкова интензиво, колкото не се е случвало от много години. Атакуват, предполагаемо, складове с химическо оръжие на режима, а защо не и цехове за производство на наркотика каптагон, основен източник на приходи за режима на Асад, от който той печелеше милиарди и се позиционираше като номер едно в света по този показател, заливайки региона с каптагона. 

И защо да не иска Джулани добри отношения с онези, които смачкаха потенциално най-боеспособния му враг, проиранската милиция “Хизбуллах”? В по-широк контекст въпросът стои и така ( доста смело предположение по аналогия засега): защо всички съседни на Израел арабски държави (без Ливан, засега), да не говорим за по-далечните като Мароко и ОАЕ, да могат да поддържат отношения с Израел ( т.е. със Запада), а една нова Сирия да не може?

Джулани, (Ахмед аш Шараа, както се казва иначе), е позивна на военния командир на Хаят Тахрир аш Шам във връзка с произхода на родителите му от Голанските възвишения, стара демаркационна линия между Израел и Сирия.  Днес тази територия се обитава от араби под управлението на Израел. Те имат многократно по-добър стандарт на живот от своите съплеменници в самата Сирия и в много пострадалия многострадален от сирийската доминация, проспериращия преди това в средата на миналия век Ливан. Тъй че “голанският” Джулани има конкретен пример в лично качество относно добрите отношения с Израел.

Не минава ден без лоша изненада за привържениците на апокалиптичните очаквания за многострадалната Сирия под командването на победители в гражданската война. Те не само превзеха светкавично и почти безкръвно държавата, в която властта се крепеше на регионалната сила Иран и на “великата” московия, но и са на път ако не да превземат, то поне да привлекат вниманието на Запада с неочакван отказ от джихадизма, т.е. от собствените корени на най-голямата групировка в бунтовническия лагер Хаят Тахрир аш Шам.

Прекалено е хубаво, за да повярваме лесно. Ще следим развитието.  

Събитията се развиват толкова мълниеносно и немислимо (само до преди някоя и седмица) добре, че и такава изненада не бива да бъде изключена. Руzките ревнивци в интернет беснеят, че можело сега американците да отменят някогашната си награда за главата на Джулани. Много ги е яд, че не реже глави, както рашистите се надяваха, за да обосноват идиотизма на намесата на рашиzма. Напротив, Джулани призова многократно за търпимост, буквално към милост към разкайващите си и присъединяващите се. На войниците от армията на бившия режим няма да им е трудно да се интегрират като единоверци. Те са набирани в огромната си част от сунитското мнозинство, а не сред религиозните малцинства. Бунтовниците също са предимно сунити, поне в Хаят Тахрир аш Шам.

Индикациите за промяна към религиозна търпимост на победителите досега бяха косвени. Още преди началото на настъплението на антиасадистите христянската общност в столицата на бунтовниците Идлиб не просто са получили разрешение за свое богослужение, но са били поощрени с очевидната цел да се демонстрира толерантност, която да разграничи днешните противници на режима от крайния ислямизъм на техните предшественици. 

Сигналът явно подейства. Християни в околностите на Дамаск и другаде приветстваха настъплението на въстаниците. Дори алауитите, шиитската малцинствена база на клана Асад по време на половин вековната социалистическа диктатура в страната, приеха положително промяната. Видя се от граждански акции в крепости на асадизма, като пристанището Алепо, което уж беше най-сигурната крепост на “лъвовете” ( както семейство Асад наричаха себе си).