Го(во)рещите пропагандатори на иранския фашизъм в нашистките медии

Моят текст е закъснял много. Отлагам го с години заради разбирането, че ще бъде обърнат срещу мен. Но реших да не мълча повече.

Става дума за пропагандата в полза на ислямския ирански фашизъм, която правят го(во)рещи глави в нашенските медии, макар да не си го признават, тъй като вършат тази работа под формата на атака срещу лошия Запад и демонизирания Израел, а не като пряка възхвала на хитлероподобния режим в Техеран, разпрострял пипалата си с щедро платени (по модела на Путлеристан) терористични мрежи не само в Близкия Изток, но и в Европа, част от която сме и ние тук.

Важно е кого (не) канят в медиите да говори. Слушам безпомощния да рече нещо друго, освен обичайните заклеймявания на лошия Запад, Каракачанов, който повтаря в захлас наративите на Иран и неговите творения “Хизбуллах” и ХАМАС за “двойните стандарти” спрямо Израел като причина за всички лоши (за самия него) неща.

Както се видя вчера от участието му в предаване на Нова телевизия, той дори не знае, че решението на ООН за създаване на арабска държава в Палестина и на Израел не е от 1948 година, когато то влиза в сила. Взето е на 29 ноември 1947 г. в ООН с решаващата подкрепа на Сталин и гласовете на сателитните му колонии в Европа, но още тогава арабските страни дружно го отхвърлят (а не обратното, както внушава този провален български политик, канен като “познавач” и на близкоизточните проблеми).

Позорно невежият по темата бивш военен министър стигна дотам да обвини лошия Запад за свалянето на шаха в Иран през 1979 г., защото аятолах Хомейни е дошъл от Франция (водещата на предаването дори се опита да го изпревари с констатацията, че лошите американци са свършили тази лоша работа със свалянето на шаха). 

Присъстващият в студиото Мохамед Халаф се бореше да оборва глупостите и лъжите на проваления политик и успя най-после да съобщи на зрителите истината за Каракачанов като лаик по въпросите на Близкия изток. Така контрира по рядък за нашата публичност начин поканения като разбирач да обяснява необясними за него процеси и факти. Мохамед успя само да напомни, че народът на Иран свали шаха.

Да, колкото и да не ни харесва (може би) милиони иранци посрещнаха аятолах Хомейни при завръщането му от изгнание в гостоприемната за всякакви маоисти, комунисти и хомейнисти демократична Франция. Появата му имаше ефекта на атомна бомба. По улиците на Техеран потекоха гневни маси от поне милион и половина протестиращи срещу шаха. Пометен от тази взривна вълна, той се качи на самолета и замина в политическото небитие. 

Тези милиони унищожиха прозападния, но уви, крайно непопулярен в предимно аграрната и все още по-скоро средновековна по своята социално-икономическа структура (извън тънката прослойка на образования прозападен елит) държава. 

Днес ситуацията в Иран е доста различна. Страната се разви въпреки фашизоидната диктатура. Балансът на съотношението между аграрната закостенялост и градската образованост се промени съществено. Режимът е крайно непопулярен сред повечето граждани, но се крепи на терора на силовите си структури, срещу които израелците нанасят удари за радост на самите опозиционери (неорганизирани и без лидерство между тях, все още).

Но да се върнем у нас-не ми е работа да образовам невежите телевизионни коментатори. Темата ми е свързана с факта, че това невежество и злонамереност срещу лошия Запад и неговия демон Израел дефилира в медиите ни легитимно и без съпротива (освен от един самотен Мохамед).

По същото време в друга телевизия си развяваше безнаказано агресивното ( както винаги) невежество с провинциален акцент (буквално поради упоритият й отказ да научи литературен бългаски език като “виден” политик, както и в преносния смисъл) Татяна Дончева-този път като “специалист” по Близкия изток и геополитика.

Успя да изрече куп глупости, сред които как навремето сме имали “дистанцирани отношения” с Израел (а всъщност НРБ нямаше дори дипломатически отношения с тази държава). Сега пък сме си позволявали да подкрепяме Израел, който е нападнал Иран, твърдейки “перверзно” ( по нейните думи), че се защитава.

Мрънкащият водещ Колев-и той специалист (по всичко) – не се “досети” да я попита дали Израел някога е заплашвал Иран с унищожение (макар да е знайно, че притежава ядрено оръжие) или обратното е вярно. Или пък да я подкани да каже нещо за тезата на путлер, че се защитава от Украйна, която също никога не е застрашавала с унищожаване държавата, на която си предаде ядрения арсенал, отказвайки се наивно от статута си на третата ядрена сила в света.

Най-чест гост по медиите сред този вид “познавачи” е вездесъщият Георги Милков. За разлика от неговите подобия по позиция той има представа от историята и настоящето на региона, но е избрал категорично страната на иранския фашизъм. Говори пламенно срещу “израелските зверства”, но няма кой да го попита за зверствата на любезните му домакини от ХАМАС в Газа ( неговото другарче Любенов ли да го попита нещо подобно и неудобно?). А още по-любезни домакини му бяха самите ирански фашисти, на които гостува цял месец на тяхна сметка, за което сега им се отплаща. 

Такъв любезен проводник на иранския фашизъм беше приживе и роденият в географската област Палестина Мохамед абу Уаси, на когото май нашите любезни спрямо Иран служби му бяха измислили легендата “Директор на Близкоизточния институт”. Днес той е вече покойник, но докато беше жив яростно бомбардираше българите с проиранска пропаганда. Четвъртата по гледаемост по онова време ТВ 7, иначе 100 процента проправителствена ( т.е. подчинена на гербаджийската власт) го командирова като (пре)водач на гости на терористите от “Хизбуллах” в Ливан да обслужва репортерката Диляна Гайтанджиева, както и при гостуването й на сирийския режим, подвластен на путлер и аятоласите.

Като грешник от поколението на журналистите, които сме се съгласявали със съветската версия на еднозначно заклеймяване на Израел, мога лесно да бъда нападан и аз със задна дата, макар да не съм споделял когато и да било налудничавата теза “чифутите да бъдат изхвърлени в морето”( както, например, моят предшественик като кореспондент на БТА в Ливан Васил Василев, заради което се скарахме жестоко, а той ме заплаши, че щял да ме изхвърли от прозореца на кореспондентския пункт, щом му противореча).

Никога не съм попадал в лапите на иранския фашизъм-нито по времето, когато НРБ се заиграваше с хомейнистите, за да им продават оръжие да се (само)избиват с иракските съседи (на които продаваше за тази цел оръжие също), нито по-късно. Ял съм горчивата попара на проиранските терористи в Ливан. 

Два пъти бях на ръба на живота си под техните дула, когато ми крадяха служебните коли. С оръжие са нахлували в обиталището ми в Бейрут да ме заплашват да внимавам какво пиша- и дори да си платя “входен билет” за тяхно пропагандно сборище. Спирали са ме за обиск и разпит по пътищата на Ливан. 

Техните сирийски съюзници се отличиха в класацията ми по онова време с най-бруталните целенасочени действия спрямо личността ми като кореспондент (и то на приятелска държава!) – включително с пряко попадение от стрелба по автомобил с дипломатически номера, в който пътувах.

И, представете си, никога при допира си с израелски военни в ливанския юг, не съм имал нищо подобно на тези проблеми с нашите тогавашни арабски “приятели” в иранския лагер! Възприемаха ме като журналист както всички останали, макар и от държава, която е толкова враждебна, че не желае да има дипломатически отношения с тяхната държава.

В началото на 90-те години , когато вече на хоризонта ва Близкия изток проблесна за пръв път мирната перспектива след споразумението от Осло през 1993 г. между Арафат и Рабин, иранците се заеха осъществяват техния маниакален приоритет да торпилират  тази перспектива. Поканиха ме в посолството си в София да ме зарибяват да им гостувам. Дадох си сметка какво очакват от мен и им отказах. Беше моето първо и последно посещение в крепостта им на бул. “Левски” ( бивш вече “Толбухин”).

Ето защо днес с чиста съвест мога да си позволя да изобличавам онези, които грачат в иранския фашистки хор, гастролирайки в медиите, които ги канят да си изпеят тази “друга гледна точка”. Който не пее с тях, си е изпял песента в същите тези медии, които се струват на Дончева и подобията й недостатъчно проирански, а направо били като “израелски телевизионни канали”.