Не познавам лично Дейвид Колиер от “Тhe Times”, който в своя статия се опълчва срещу пропагандните фалшификации не просто на ХАМАС, но и на световни медии, които ги разпространяват.
Ще рече някой “какво като не го познаваш лично, какво значение има това”?
За мен има. Познавах лично доста светила на журналистиката в Бейрут (1983-1987 ), когато бях кореспондент там (1983-1987 ) и ако той е бил по същото време в онази “гореща точка”, щях да го познавам. Това щеше да има значение за текста ми. Ще поясня по-долу.
Научих от досието си в ДС, че тъкмо тези мои познанства са били практически единствената причина да се интересуват другарите с тайните пагони от мен. Вероятно, с цел да достигнат до някои от моите познати. Ама толкова им е било важно, че чак са изписали няколко такива имена като “предисловие” ( извадено по важност пред скоби) на титулната страница на сборника с техните писания по мой адрес.
Писанията им са неразгадаеми за мен. Явно са засекретени с някаква шифър, който превръща текста им в “ шльокавица”. Тя оставя впечатлението чрез някои свързващи реплики, че са ме държали под око.
Дали фактът, под който се подписвам като предизвикателство към желаещите да ме опровергават, че не са ми поставяни никакви “задачи”, както и хрониките къде съм бил, кога съм се върнал, не е означава, че не са ми имали доверие като на непартиен член? При това катапултиран с едва 2 години опит като репортер на бюро да запълва кадровата дупка в Бейрут, оставена след бързащия да замине за Париж като кореспондент на Радиото и Телевизията мой предшественик на поста Васил Василев?
Няма желаещи сред онези знаещи да отговорят на този въпрос. Мълчат съставителите на позорящия името ми в днешни дни документ. Това за мен е косвено доказателство, че съзнателно ме оставят да се пържа на огъня на дискредитацията при демокрацията.
Апропо, скарах се жестоко с един от тези съставители на досието ми след завръщането ми от Бейрут. Покани ме на среща в дома си. Опита се да ми внушава колко трябва да съм благодарен на Партията, че ми е дала квартира, за което се молих всекидневно два месеца. Молех се пред, а не в Общината след като ми изтече мандата от 4 годни на война. Милиционерите на входа просто не ме пускаха при зам. кмета Теменужка Теофилова, по прякор “желязната лейди”. От нея зависеше благоволението да получа полагащата ми се по тогавашните закони квартира.
Отказах подаянието на едни чиновници от ниско квартално ниво, които искаха да ми запушат устата с двустайна панелка въпреки правото ми на много повече като многодетен, с разнополови деца и член на творчески съюз. Бил съм адски нагъл да претендирам. Отвърнах им, че по-скоро ще излезна на палатка пред Столична община, където имаха правомощия да отпускат по-големите апартаменти (разполагах с данни за пустеещи такива, пазени за “свои хора”), отколкото да се откажа от правата си.
Между големите имена на международната журналистика в Ливан по онова време имаше нещо общо, което едновременно ме озадачи и донякъде ме заблуди. Всички бяха декларативно критични към Израел. Когато врагове на Израел започнаха да ги отвличат един по един, озадачаването ми приключи-били са длъжни да се обозначават на такива позиции, но това не се оказа достатъчно за тяхната сигуронст.
Започнах да си давам сметка за чудото, че изобщо се осмеляват да се “разхождат” ( някои с каски и въоръжена охрана, но това не им помогна) на толкова опасно за тях място, където всеки западняк биваше подозиран за израелски агент.
А сега за относителната ми заблуда, която се разсея не след дълго….
Като пришълец от лагера на противопоставянето срещу Запада ми беше странно да видя приятелско отношение към себе си от страна на представители на “врага”. Срещнах подобна толерантност в Южен Ливан и сред израелските военни, чиято държава дори не поддържаше дипломатически връзки с НРБ.
Не ми се побираше в началото в главата фактът, че можеш да си журналист от западна държава и да си срещу Израел, съюзника на Запада в региона. Но постепенно, доста бързо дори разбрах, че става дума за Свободния свят и там такива “чудеса” са възможни.
В същото време нашите съюзници, за да не кажа храненици, се надпреварваха да ми дават доказателства за своя агресивен примитивизъм спрямо скромната ми личност въпреки моя формален съюзнически етикет. Отнасяше се за разни местни фракции, които воюваха и помежду си за надмощие ( дали не се състезаваха, всъщност, кой да спечели доверието на Големия брат и източник на блага СССР?).
Свидетел съм с близо 40 годишна давност на онова, за което днес пише с горчивина Дейвид Колиер от “Тhe Times”. Става дума за желанието на журналисти с утвърдени имена да жертват истината заради личната прослава в опасна среда. Питал съм един френски фотограф защо си рискува живота и той беше достатъчно откровен да отговори, че само една снимка на фенски заложник би му осигурила благоденствието до края на дните му.
Връщам се към темата за манипулираната снимка на дете от Газа, за която е направил разследване Дейвид Колиер, доказвайки с факти, че не става дума за поразено от глад, а от болест по рождение човече в условията на война. Въпреки това снимката обиколи света чрез световните медии, никоя от която не си е направила труда да провери достоверността й и да изобличи манипулацията.
НА СНИМКИТЕ: Манипулираната снимка с болното дете, уж умиращо от глад в Газа, докато край него в оригиналната снимка се вижда братчето му на близка до неговата възраст без да има подобни симптоми на смъртоносно измършавяване.
Свидетелствам от опит, че в това отношение нашите някогашни арабски другари много ги бива(ше)-точно както престъпниците, които ловко изпреварват на крачка служителите на закона. Макар да беше публична тайна, че всекидневните бомбени атентати в Бейрут са като правило дело на противоборство на въвлечените в гражданската война местни и палестински групировки, пропагандата им дружно – придружено с неистов вой на тълпите от оплаквачи(к)и – приписваше престъпленията на Израел.
Помня една снимка от такъв атентат във владенията на проиранската терористична организация Хизбуллах в южните предградия на Бейрут, откъдето се отприщи хомейнистката вълна, заляла със сирийска военна помощ сунитската мюсюлманска част на града, където живеех. Кадърът изобразяваше боец от Хизбуллах, който държи над главата си безжизненото тяло на малко дете, извадено прекършено изпод димящите отломки. Този трагичен образ се превърна в най-разпространения плакат за надъхване срещу врага без доказателства за неговата конкретна вина.
Няма да учудя, ако и днес го използват за същото. Защото ги бива в приписването на собствената подлост на врага.
Въпросът е защо успяват да въвлекат в това тресавище именити журналисти и медии, които би трябвало да имат по-дълга памет и от моята-поне от времето на колониализма, създал Близкоизточния конфликт.
Боя се, че отговорът на този въпрос се съдържа донякъде в самия въпрос, но е малко срамен за признаване. Защото от надменността и презрението срещу “по-низшите” народи, покорени от колониализма, днес някои негови потомци са преминали в другата крайност като някакъв компесаторен механизъм за вината на предците им.
Да много научихме ,от Източника на на Блага ,великият СССР,и до сега споделяме братският опит , за,чужденците които идват сега в България се чудят от грозните панелни Блокове ,общежития ,построени по подобия на Съветските Хрусчовки и Кировки,,тези Грозотий се открояват от сградите от други Епохи ,даже старовремските ,къщи и конаци строени през ,Османско време изглеждат много по добре ,хваляме се с тях като дойдат туристи ,Водим ги на Копривщица ,Жеравна,,и се гордеем с тях ,но товаришите продължават да се хвалят колко бил постройл,(Янко)Тодар Живков,,но най много се научихме от Братушките ,,как да чакаме на опашки по километър за ,Кучешка наденица ,и други салами,и за банани ако пуснат въобще за нова година
Поклон пред изследователското дело на Цанко Серафимов!
Защото не знаем ли миналото си,
бъдещето ни ще е мъртво родено!
Цанко Серафимов е единственият, допуснат в архивите на Ватикана,
до записките на Ванче Михайлов.
Tsanko Serafimov
·
ТЕОДОР ТРАЯНОВ:
„Иван Михайлов – великото българско сърце”
Какво приятелство между двама великани – единият на революцията,
другият на българския дух!
„Магът на българското слово” – тази „титла” на Теодор Траянов е дадена
от друг един титан на българския дух – Симеон Радев.
Основанията за такава оценка са напълно обясними – в продължение на няколко десетилетия
той е фаворизиран като знаме на символизма и олицетворение на модните идеи на XX в.
В йерархията на българската поезия той е поставян редом с Христо Ботев,
предпочитан е от някои негови ценители пред Пейо Яворов и Пенчо Славейков.
Може да се каже, че до голяма степен името му е превърнато в литературен мит…
И във вените на Теодор Траянов пулсира македонска българска кръв.
Дядото на поета, Тодор Кюркчията, е от с. Кожле, Скопско и е в близко приятелство
с големия възрожденец Кузман Шапкарев. Баба му е от славния Велес.
Теодор Траянов е завършил Техническото висше училище във Виена.
В австрийската столица той е желан събеседник в компанията на писатели от ранга на
Рилке, Шницлер, Хофманстал, Вилдганс, Рода Рода…
По-късно заема различни дипломатически длъжности в българските представителства
в Австрия, Швейцария, Германия.
По време на войните за национално освобождение и обединение
Т. Траянов напуска дипломатическия кабинет и уютните кафенета в европейските столици
и се записва доброволец на фронта.
Включен е в четата на войводата Христо Чернопеев, с която заминава на южния фронт.
За проявен героизъм получава „златен орден за храброст”.
Когато под егидата на ръководената от Тодор Александров ВМРО през 1923 г.
се създава Македонският научен институт, Теодор Траянов е сред именитите му учредители,
като професорите Любомир Милетич, Иван Георгов, Ал. Балабанов, Михаил Арнаудов, Кирил Мирчев,
Стоян Романски…
От това време датира и приятелството му с Иван Михайлов,
който след гибелта на Тодор Александров поема ръководството на ВМРО.
И в най-тежките години на борбата с вътрешни и външни врагове
на македонското революционно движение Теодор Траянов с ненадминатото си творчество
държи високо духа българското племе.
Този „народ звездочел” – казва поетът – така настървено подхвърлен на мъки и изтезания,
постепенно осъзнава своето предопределение: той е „избран”, народ от „слънчелики синове”.
Двамата „слънчелики синове” великани –
Иван Михайлов на революцията, Теодор Траянов – на българския дух,
са в постоянен контакт и в годините, когато вождът на ВМРО е в изгнание и в пълна нелегалност.
В архива на Иван Михайлов в Рим се съхранява безценна кореспонденция между тях,
която разкрива топлите им човешки отношения и високата оценка и респект,
които имат един към друг.
През 1943 г. когато американската авиация бомбардира София,
под развалините попада и Теодор Траянов, който е тежко ранен.
За това научава и Иван Михайлов, който по време на войната пребивава в Загреб,
поканен от ръководителя на новата Хърватска държава Анте Павелич.
Иван Михайлов се свързва с хърватския посланик в София Владимир Жидовец
(убит от югославската УДБА през 1948 г. – бел. Ц. С.) и го моли да окажат помощ
на пострадалия велик български поет.
По време на бомбардировките служителите на хърватското посолство са евакуирани
в курорта Чам-Кория (Боровец).
Посланикът изпраща кола в София, с която Теодор Траянов е изведен в Чам-Кория –
във вилата, където са настанени дипломатите.
На 8 февруари 1943 г. Теодор Траянов изпраща писмо до Иван Михайлов в Загреб
и своя книга с автограф:
„На Иван Михайлов,
великото българско сърце,
с братски поздрави.”
Писмото, което следва, се публикува за първи път,
предоставено ми от г-жа Вида Боева Попова из архива на Иван Михайлов в Рим.
„Чам-Кория (Боровец)
8. Il. 1944 г.
Любезни и скъпи Иван Михайлов!
Откакто получих твоето рядко хубаво писмо – до днес се случиха много, много съдбоносни събития
в България, които подложиха на изпитание и правителство, и народ!
Бележката, която заслужава народът е „много добър”, но не „отличен” (благодарни сме и на това!),
но бележката на управниците ни е – не само „слаб” и „лош”, а „много лош”, сиреч нула.
Но те са преходни, народът ни е вечен.
В тая истина трябва да се корени и нашата непоколебима вяра в българския народ.
А иде, драги Ванчо, едно ново четвърто поколение в България, здраво и физически, и духовно,
а главно: жизнерадостно! В това четвърто поколение трябва да се посади идеята за
“Българизма”!!!
На това мускулесто, гърленогласно пеещо поколение трябва да се каже истината:
„Пропаднете ли и вие, ще пропадне България!”
Защото третото поколение, онова, което галеше о, Боже почившия
(Цар Борис III – бел. Ц. С.), е добро строителско поколение.
Имаше прекрасни инженери, лекари, агрономи, износители, юристи, но –
лоши граждани и лоши българи.
Ний от нашето, второто поколение, може би да бяхме лоши цивилизатори,
лоши инженери и пр., но ние изградихме българската духовност,
ние се борехме и умирахме за идеи! Жертвахме най-силните си същества,
за да възтържествува идеята, на която служехме.
Това трето поколение днес управлява и нашата Македония.
Там отидоха добри съдии, инженери, агрономи, учители и пр., но… недобри българи.
А какво намериха тия недобри българи в Македония? Също така недобри българи.
Така че вината за положението в Македония може преспокойно да се раздели 50%
на ония от Старите предели, 50 % на ония от Македония.
Събрали са се лоши българи, за да изградят българската държава.
И не върви. Няма дълго да върви. Трябва да имаме търпение и търпение.
Колко века е търпял българският народ? И ние, всичките, трябва да се научим да търпим.
Жив пример на велико българско търпение си ти! Иван Михайлов е най-търпеливият българин!
Това разправям и на наши, и на чужди хора! А такъв трябва да бъде днес всеки добър българин.
Инак ще се слушат задълго време страхотните срамни изрази:
„Вашата мама македонска…!”
и
„При сърбите беше много, много по-харно!”
Точка.
Тук се очакваше ново правителство, начело с генерал Жеков
и с участието на Иван Багрянов, но изглежда, както ми съобщиха германците,
работата се е отложила. Смятало се, че едно по-силно правителство ще уплашело турците.
Така твърдели правителствени близки хора.
Значи некадърността ще ни ощастливява за известно време още.
Аз прекарах много тежко двете бомбардировки. Пострада малко десния ми крак.
Сега съм добре и от една седмица съм на гости в Чам-Кория. Къде ще отида оттука – не зная.
Но едно мога да ти кажа: никой, абсолютно никой от управниците не се заинтересува за мене –
жив ли съм, умрял ли съм, как живея, от какво живея и пр.
Не мога да работя нищо, а замислям една драма: Арнулф и Владимир (синът на цар Борис).
Арнулф фон Карнития и германският император, който е предлагал преди векове съюз на Борис,
но той е отказал. Синът му Владимир, много по-далновиден, е водил преговори и прочие.
Това е сюжетът: отношения между българи и германци преди векове и съдбата на Дунава!
Писмото ти изпращам чрез хърватския пълномощен министър, с когото съм всеки ден.
Тук, в Чам-Кория ме доведе с автомобила на легацията Стипе Моанер, прекрасен момък.
Сега, скъпи Иван Михайлов, до виждане и до чуване.
Моля те предай моите най-дълбоки уважения и поздрави на героичната ти съпруга
(героинята Менча Кърничева – бел. Ц. С.) и на доблестния Поглавник (Анте Павелич – бел. Ц. С.) .
С най-братски поздрави
Твой Теодор Траянов
Р.
Чок-селям на талантливия Христо Огнянов!
Пиша ти с премръзнали ръце! В стаята е 7’С.”
Ето и писмото-отговор от Иван Михайлов:
„Драги Траянов,
Получих писмото ти от 8 февруари. Четох го с голямо удоволствие.
Особено се зарадвах, че все пак си излязъл жив и здрав от софийското нападение.
Дано да ти е оздравял вече и кракът.
Възхищава ме бодростта на твоя дух, която ти помага да твориш и в нашите тежки дни.
Ще ми е особено драго да прочета в скоро време драмата, която тъй щастливо си замислил.
Напълно съм съгласен с всичко, което казваш в писмото си.
Само едно пояснение ще направя, че ако обективни причини все пак могат да обяснят,
даже да оправдаят разслабването на българското чувство у някои българи,
които двадесет и пет години бяха под робство (повечето от тях в робство се родиха)
(и във Вардарска, и в Егейска Македония – бел. Ц. С.),
неоправдано е това чувство да бъде разклатено у българи, които се родиха и живяха
в свободна България.
Много поздрави от Менча и от приятелите, на които бе направил чок-селям в писмото.
Те ме нарочно задължиха да ти пожелая добрини.
Писмото го пращам чрез приятели, които, вярвам, ще те намерят – аз им казах,
че си в Чам-Кория.”
…След Деветосептемврийския преврат през 1944 г., по спомените на Вичо Иванов,
през декември с.г. Теодор Траянов е бил арестуван и инквизиран в дирекцията на милицията.
За да не умре там, е бил откаран в Александровската болница, където почива на 15 януари 1945 г.
(Из новата ми книга “ВРЕМЕНА НА НАДЕЖДАТА или как истината за Македония отваря очите ни”)
Цанко Серафимов е единственият, допуснат във Ватикана, до записките на Ванче Михайлов.
Поклон пред изследователското дело на Цанко Серафимов!
Защото не знаем ли миналото си,
бъдещето ни ще е мъртво родено!
Видьо Видев,
наблюдавам Вашите изказвания, добре изучен българин сте, шапо!
Вече е говорено по темата за колониализма.
Ето вече над 50 години вече няма колониализъм, въпросът е защо “бившите” колонии си търсят нов колониЯленЬ “братушка” , който да ги “оправи” !
Само давам пример с огромната РАЗЛИКА между ЮЖНА Корея и канибалската болшевишко-жълтуркова колония КНДРь! Или пък разликата между ГФР и ГДРь!
И какво “пречеше” да “покажат” , какво “могат” за тези над 50 години , след като бившите им колониални метрополии се отказаха от тях???
Още “примери” – Куба, или пък Латинска Америка, която се “освободи” от своите метрополии още преди повече от 200 години!
А най-фрапантният “пример” от там – Хаити, което даже е най-първата “освободена” колония , и сега……сега е най-примитивната “държава” , която даже е под ниво – “племенна организация” , и даже под комуна , клан и секта!
А какво остава в Африка, или другите ???
А какво правят “мигрантите” от бившите колонии, когато се докопат до територията на бившите им метрополии? Всеки може да види , че дори четириногите обитатели , които също са затворени в зоопарка, се държат по-цивилизовано и възпитано от тези двуноги човекоподобия! За съжаление, и на тях , и на приемащата ги държава!
Та така за колониалната комплексарщина, която едва ли има някакво основание, сега, за сегашното население на бившите метрополии и на бившите им колонии.
Просто нищо общо!
към Видьо видев:
@ “През 1943 г. когато американската авиация бомбардира София, …”
Нека да бъдем коректни и да не стоварваме цялата вина за това деяие на америиканците пропагандно-традиционно, защото 5 от самолетите бомбардирали София, са били руски. След бомбардиранито но София руснаците продължават (без съгласуване с американците!) да бомбардират северна България!