Единичният пропаганден аршин срещу еврейската държава

Израелците убиха Анас аш Шариф, известен на публиката като репортер на телевизия Ал Джазира, а на израелските власти-като ръководен кадър на терористичната организация ХАМАС.

Коя от двете характеристики на Шариф получи предимство по света и у нас?

Иска ли питане! Шариф не само беше определен като журналист без грам съмнение по повод версията на Израел за истинската му същност, но и водещи коментаторите по света и у нас го откроиха като водещ кореспондент. Това са видели, това възприемат и възпроизвеждат за масова консумация, от което за пореден път ХАМАС печели пропагандна битка за демонизирането на еврейската държава. 

Това, че Шариф е работил като журналист, не отменя автоматично израелското обосноваване да го убие като терорист. Стига да има кой да се поинтересува от “другата гледна” точка, на практика отказвана на Израел.

Има ли съмнение, например, кой е най-известният в света лекар от времето на нацистка Германия? Всеки, който се интересува от темата, знае, че това е доктор Менгеле, прочул се с нечовешката си жестокост с медицинските си експерименти с живи хора, най-вече с деца (и особено с близнаци, тъй като проявявал “научен интерес” към тях ). Сред снимките, с които е известен, е и тази от времето преди садистичните му занимания в концлагерите. Не изглежда като чудовище, а фактът, че е лекар по професия не оправдава истинската му същност.

 

 

 

 

 

 

 

Ами най-известният художник по професия, прочул се със съвсем друго, от същото време? Досещате ли се? Това  е Шикългрубер (на снимката като сладко бебе), който си изкарвал прехраната преди да стане известен като диктатора Хитлер с рисуване на австрийски пейзажи за продан като пощенски картички. Не го възприемаме като художник, обаче, защото знаем повече от достатъчно кой наистина е бил.

 

 

 

 

 

 

 

За Шариф не искаме да знаем, както излиза. Достатъчно е, че е работил като журналист  и толкоз.

Не трябваше ли поне малко да се запитат медиите с какви доказателства разполагат израелците за терористичната дейност на Шариф, за да потвърдят и поемат отговорността си? Хайде, в началото са реагирали по познатия начин за разпознаваемия като журналист арабин.  Но междувременно въоръжените сили на Израел оповестиха своята версия. Тя беше напълно задушена и заглушена. Антисемитизъм в действие?

Или може би израелците трябваше да си разкрият източниците за събираната информация за Шариф и с това да застрашат живота им, за да изглеждат по-убедителни в аргументацията си? 

Шариф и компания осигуряват от години материал за единствената област, в която ХАМАС и тероризмът могат да се похвалят с надмощие: пропагандата. На първа линия са да покажат разрушенията от войната, предизвикана от терористите, вадейки редовно от контекста кадри и данни за страданията на населението по такъв начин, че дори и болните от неизлечими болести по рождение деца, да изглеждат като жертви на глада.

Тази снимка с болно по рождение дете, представяно като жертва на глада в Газа, обиколи света и опозори медии от ранга на Ню Йорк Таймс, тъй като е манипулирана с цел да не се вижда в близост братчето на детето, което изобщо не изглежда измършавяло.

Можеха да покажат по конкретния случай снимка (или снимки, сигурно разполагат с повече) на фамилиарната близост на Шариф с Яхия Синуар, командвал клането на 1200 евреи и отвличането на повече от 200 заложници от Израел на 7 октомври 2023 г. 

 

 

 

 

 

 

 

Само че същите медии предпочитат имиджовата снимка на младежа, “препоръчана” от Ал Джазира.

Няма ги тези “безпристрастни” регистратори на трагедията в Газа, че да покажат как “гладни палестинци” изсипват на пътя чували с брашно, за да стигнат по-лесно до по-стойностни за тях консерви с месо и сладости, изпращани от чужбина с организационната помощ на Израел. 

 

 

 

 

 

 

 

Отсъства от обективите на “обективните журналисти” грабежът на хуманитарните помощи от страна на демонстриращите самодоволно отлична физическа форма терористи от ХАМАС.

Това престъпление с цел дискредитиране на Израел като виновен за глада изобщо го няма при ретранслациите на пропагандистите. Да не говорим за екзекуциите на араби от араби от страна на ХАМАС (и лично извършвани от Яхия Синуар, демонстриращ повече от бащинска близост с Анас аш Шариф). Тези екзекуции са всекидневие в Газа откакто секторът беше превзет от терористичната групировка през 2006 в резултат на доброволното оттегляне на израелските военни.  

Да се позоваваш на ООН като меродавен източник за ставащото в Газа, но само със статистиката и риториката на “местните власти”, т.е. на ХАМАС, е любима тактика на наемниците на свободното слово в полза на едната страна в конфликта. А именно те със сигурност знаят много по-добре от чиновниците в Ню Йорк за престъпленията на терористите, но се фокусират единствено и само върху разрушителните последици от опитите на израелските военни да унищожат криещите се под болници, детски градини, жилищни и административни сгради “храбреци”, чиято тактика е да предизвикват нови и нови обстрели, за да има какво да покажат на света.

Самият Генерален секретар на ООН Гутериш също има какво да покаже по отношение на своето минало като португалски левичар, близък до Ясер Арафат, през годините когато лидерът на ООП също пледираше евреите да бъдат изхвърлени в морето. Не ми е известно португалецът да се е похвалил с това.

Демонстрира се в същото време като благосклонен събеседник на рашисткия режим ( снимката му с Путлер с раболепния му поклон пред него е от 2024 г.).

 

 

 

 

 

Опитвам се да (си) обясня как е възможно за убитите в московията (не на фронта и не в Украйна) 48 журналисти -по статистика от преди няколко години- да няма реакции и демонстрации на журналистическа солидарност, но тя да изригне във връзка със смъртта на прегръщания от Яхия Синуар и обявен за терорист от Израел журналист (като прикритие, според Израел) Анас аш Шариф. Заедно с Турция московията е в предните редици на режимите, които избиват и репресират собствените си журналисти. 

Това можеше да бъде определено като двоен аршин, ако изобщо имаше база за сравнение. Ето защо има основание да бъде определено като пропагандна тояга, която изобщо не зачита мнението на системно пропагандно заплашваните с нея евреи. 

Да обобщя относно “логиката” да не се вярва на израелското (конт)разузнаване.

Когато то смайва света с операции по обезглавяване на най-голямата в света по своя военен потенциал терористична организация Хизбулла или демонстрира изключителна осведоменост къде се намират иранските му врагове, никой не поставя под съмнение израелските възможности в тази област. Напротив, дори и противниците са принудени да признаят (с повече или по-малко респект) невероятните постижения на израелските тайни служби.

Но когато Израел казва сега, че е убит терорист, а не журналист, изведнъж се оказва, че това не можело да се докаже.

Ситуацията ми напомня на гербаджийското управление у нас, което половин година не желаеше да приеме израелската теза, оповестена веднага след атентата в Сарафово, че зад него прозира ръката на Хизбуллах. Соловата ми позиция, солидарна с израелската и сега, се (д)оказа правилната едва след като я подкрепиха от ЕС и България се присламчи към нея. В резултат в. “Джерузалем пост” изпрати свой кореспондент за интервю с мен.

Свикнал съм да съм сам по “някои въпроси” и не се отказвам от позицията си и в този случай.

Питам нашенските медии защо се правят на ударени относно израелския удар срещу арабина, окачествен като терорист от израелците? Отговор не чакам. Имам го в аванс, видно от факта, че мнението ми отново няма значение у нас.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

П.С. Изкушавам се да добавя към темата за личното ми отношение едно мнение на смятания за великан на българската журналистика Иван Гарелов (прекарал броени дни през войната в Ливан на фона на моите 4 години там, но обявен след това за най-великия военен кореспондент у нас за всички времена) със забележката, че изобщо не ме е молил да спасявам осиновения му палестински син Ахмед Мелиджи. Направих го от обикновена човещина и с осъзнат риск за живота си, когато отказах да го оставя сам с майка му на фронтовата линия при заплашващите да го убият фалангисти, на които заявих, че неговият живот върви заедно с моя.

“Интересното е”, че той “спестява” факта , че тъкмо Израел първи обвини Хизбулла за атентата край Бургас.

Иван Гарелов:

“Гледах преди няколко вечери Иво Инджев, който ни убеждаваше, че след като разузнаванията на САЩ и Великобритания обвиняват Хизбула, ние трябва да им се доверим, съюзници сме все пак. Познавам Иво отдавна, по времето, когато бе кореспондент в Бейрут, той ми оказа неоценима помощ да открия и доведа обратно в България осиновения от мен млад палестинец Ахмед, който заедно с бременната си жена беше попаднал в шестмесечната обсада на техния лагер от силите на шиитската организация Амал, предшественик на Хизбула. Иво бе смел и точен, когато изпълни молбата ми. Влизам в спор с него сега по принципен въпрос – трябва ли да приемаме всяко твърдение, идващо от нашите съюзници, ако не сме убедени в неговата достоверност и то не отговаря на нашите интереси? Например, ако ни превръща в нечий враг”

Забелязахте ли финалната фраза “нечий враг”?

Чий?

Отговорът е на Иран, обгрижван геополитически от Русия, в конкретния случай. Ето с това не е съгласен Гарелов, които беше много горд, че беше допускан за интервю до Арафат в годините, когато шефът на ООП изповядваше откровен антисемитизъм.