Откъде придойде новата вълна на намерението сред (предимно) европейски държави да признаят палестинска държава, каквато не съществува на практика, а е практически пожелателна хипотезата за възможността изобретеният от европейския колониализъм палестински народ да се обедини и да създаде своя държава, каквато арабите не пожелаха да има, когато това наистина беше възможно на основата на резолюцията на ООН от 29 ноември 1947 година? Държава, базирана на “палестинско население”, каквото е огромното мнозинство от населението в държавата Йордания, току-що отбелязала на 16 септември т.н. Черен септември, когато пред 1971 въоръжени бежанци от други части на територията Палестина се опитаха да превземат властта и бяха разгромени и прогони в Ливан от армията на хашемидското кралство (най-добре обучената арабска армия от британците навремето, създала на бойната поле най-големите проблеми на Израел през 1948 и през 1967 г.).
Отговорът на горния въпрос не е еднозначен. Ясно е, че в основата на всеки конкретен случай стои предимно специфичната история на всяка отделна страна и историята на европейския колониализъм като цяло. Например Германия изтъква в момента изградените след Втората световна война приоритетни отношения с Израел като собствена причина по исторически съображения за обратното: да не признае палестинска държава.
Парадоксално на пръв поглед, но България, която отдавна е признала такава държава, всъщност днес прави компания на Германия като отказва да подкрепи европейски санкции срещу Израел- също по исторически причини, но не като германското чувство за вина, а точно обратното. Движена е от гордостта, че е спасила своите евреи.
Кашата е голяма и не на последно място тя е забъркана от самите араби от Палестина, които десетилетия воюват в различни лагери помежду си, както и с други араби.
В целия този коктейл от нюанси все пак се вижда утайката на дъното на горчивата чаша, която се нарича европейски колониализъм. Изблик на гузна съвест ли наблюдаваме сега?
Не се наемем да обобщавам. Няма да е вярно такова обобщение, но някои факти трябва да се знаят и припомнят.
Вече писах, че Великобритания с разнопосочните си, направо противоречащи си сигнали от началото на 20 век, успява най-напред да поиска от арабите да воюват на нейна страна срещу Германия през Първата световна война. После кани европейските евреи да емигрират в управляваната от нея Палестина и с това ядосва местните араби. След това отново накланя везните на своите предпочитания в региона към по-многобройното арабско население и неговите шейхове. Три в едно-само за няколко години.
В резултат на това избухват въоръжени междуособици с участието на новодошли евреи. Те си създават паравоенни организации, прототип на бъдещата израелска армия, които започват партизански война срещу самите британци, приключила с британската евакуация в деня на създаването на Израел на 15 май 1948 г. в изпълнение на решението на ООН, оспорено от арабите с дружно нападение срещу току -що родената държава.
В днешна Великобритания, където 14 на сто от населението са пришълци, а най-бързо растящата мигрантска група са арабите и мюсюлманите, везните на държавно предпочитаната калкулирана емоция отново се накланят в полза на арабите след десетилетия на близко сътрудничество с Израел (да си спомним само Суецката криза от 1956 г., когато британци, французи и израелци се опитват с голям военен десант да спрат национализирането на Суецкия канал от страна на Насър, но ядрените великани САЩ и СССР солидарно осуетяват споменатия троен скок със заплаха за пряка военна интервенция).
В голяма степен историята на френската роля за подялбата на Близкия изток с Великобритания е подобна. Двете големи европейски страни чертаят и границите на бъдещите, изкуствено създадени от тях държави в региона. А картината на емиграцията в днешна Франция също е наситена с много арабски и мюсюлмански примеси с голямо влияние върху вътрешната политика.
Сред водещите кандидати да помагат на арабите да си създадат държава на територията, на която те отказаха да го направят през 1948 година, се открояват и двете първи глобални владетелки в човешката история. Кои ли?
Става дума за иберийските Испания и Португалия, които още в края на 15 век си поделят известния (вече) по онова време свят извън Европа по Тордесилянския договор от 1494 г . Окуражени са от невероятния успех на колонизирането на огромни територии в Америките с нищожни въоръжени сили.
Иберийският полуостров е населен по онова време с не повече от 12 милиона души. Те слагат началото на европейската експанзия по света доста преди индустриалната революция в Европа, която по-късно дава военно-материални предимства на европейците на бойното поле.
В Китай по същото време населението е било 200 милиона. Иберийците, по-конкретно испанците, правят план да го подчинят по модела на американските завоевания с нищожна военна сила, с дипломация на противопоставянето между местни владетели, християнизация и подкрепа на сепаратизма срещу централната власт в Пекин, която планирали да превземат.
Португалците се настаняват на Макао през 1557 чрез подкупване на местни управници. Обединявайки се под скиптъра на Хабсбургите през 1580 година Арагон, Кастилия и Португалия те се превръщат в първата глобална завоевателна сила без да имат съществено военно и технологично предимства пред останалата част от света. Разчитали са просто да повторят изумителния успех на своя авантюризъм и да го приложат и другаде по земното кълбо. Глобално.
Планът им да превземат и подчинят Поднебесната, добре позната на испанците от износа им на сребро за основната парична единица в Китай, се наричал Empresa de China.
Идеята била португалски контингент да бъде прехвърлен от Гоа в Макао, както и на испански сили от Филипините в крайбрежни китайски пристанища. След това обединените иберийци щели да атакуват столицата Пекин и да свалят династията Мин при очаквана минимална съпротива от страна на китайците, смятани за по-малко боеспособни от ацтеките и инките в Южна Америка.
Заговорниците планирали едногодишна подготовка за разузнаване и проникване с помощта на търговци, мисионери и пирати. За финалното настъпление били предвидени около 4000 европейци на първия етап и още до 8 хиляди за финалната фаза на щурма. Не изглеждало никак малко на фона на 180 войника и 37 коня, с които Франциско Писаро довършил успешния поход на Кортес срещу империята на ацтеките, която завладял с 500-600 въоръжени испанци.
Планът се провалил поради въвличането на Испания във войните в Европа с Англия и Нидерландия, както и с османците в надпреварата за господство в Средиземно море. Великата испанска армада потънала при неуспешния опит да покори британските острови и ресурсът за глобална завоевателна експанзия се оказал недостатъчен.
Такъв ресурс натрупват чак в 19 век през индустриалната епоха Великобритания и Франция, но иберийците ги изпреварват с векове в амбицията им да владеят света- при това не стихийно, а следвайки строго начертан план.
Тази кратка историческа разходка в миналото не обяснява непременно всичко за мотивацията и настоящите планове на бившите европейски завоеватели. Но във всички случаи помага на любознателните хора да се ориентират за корените на явлението колониализъм, травмата от който тегне и днес върху международните отношения.
Звучи като отклонение от темата, но предимно с тази травма е свързан фактът, че в Азия, Африка и Латинска Америка азиатските инвестиции се посрещат далеч по-благосклонно, отколкото европейските и западните изобщо. Някои държави, като Южна Корея, не само знаят и се възползват от това, но и са разработили печелившата тактика да допринасят за местното развитие на цели напълно нови индустрии и производства чрез обучение на кадри и “купуване” на влияние с уважително отношение, включващо образователни и социални програми. Страни като Виетнам, Тайланд, Млайзия, Индонезия и Филипините в Азия, както и редица други в Африка, дължат новия си статут на производители и износители на стоки с висока принадена стойност именно на този факт, свързан с подхода на необременената с колониална история Южна Корея в по(д)хода й към мирно завладяване на нови търговско-икономически простори.
Но това е наистина друга история, може би…
Формално признаването на палестинската държава е направено от всички страни в ООН още преди 78 години. Когато Франция и Англия все още са колониални метрополии! Така че няма нужда да го правят повторно, сега! Няма никаква разлика, освен различните територии за палестинците , тогава и сега !
А пък Палестина и Близкият изток са последните територии, които са добавени към техните империи, само около 30 години преди това , след капитулацията на Османската империя през Първата световна война, която ги владее стотици години, преди това!
Така че колонилните връзки на Палестина и Близкият изток с Европа са най-малките от всичките други!
Ето сега бай султанЮ ердоганЮ има собствени “претенции” към тях……. А и “Третият Римь” имал такива от от векове.
Така че Европа няма проблеми с вече признатите отдавна Израел и Палестина, а те трябва да го направят взаимно, както се опитаха преди 30 години Рабин и Арафат, преди всичко да рухне от вътрешната и външната взаимна консерВАТНА ОМРАЗА . Или да предложат нещо “ново” . Ако въобще могат?!?!?
https://www.facebook.com/photo/?fbid=10163233330306071&set=a.74496591070
facebook/Alek Oscar : ”Генералният секретар на ООН с ново скандално изказване!
Антонио Гутериш заяви, че конфликтът в Газа (2023–2025) е „най-лошото ниво на смърт и разрушения“, което е виждал през целия си мандат, а може би и през живота си.
Само че фактите говорят друго:
Жертвите в Газа, според министерството на здравеопазването на Хамас, са около 65 000 за две години, от които повече от 2/3 са бойци на Хамас и другите терористични групировки.
А ето какво Гутериш „не е забелязал“ през годините си като генерален секретар (2017–2025):
📍 Йемен (2015–днес) – над 250 000 убити, милиони гладуващи.
📍 Сирия (2011–днес) – над 500 000 жертви, включително 100 000 след 2017 г.
📍 Етиопия – война в Тигрей (2020–2022) – 300 000–600 000 мъртви.
📍 Судан (2023–днес) – до 100 000 загинали, 12 млн. разселени.
📍 Мианмар (2017–2018) – 700 000 прогонени, хиляди избити.
📍 Конго–Руанда (2022–2025) – над 60 000 жертви.
📍 Украйна (2022–днес) – 50 000–300 000 убити, милиони разделни.
Да, Газа е трагедия. Но в сравнение с Йемен, Сирия, Етиопия или Украйна – да я наречеш „най-лошата“ е не просто преувеличение, а скандална избирателност.
Защо Антонио Гутиереш вижда само трагедията в Газа? Защо само Израел?
ООН пазител на мира ли е… или инструмент за пропаганда?”
https://dnes.dir.bg/svyat/vapreki-kritikite-guterish-se-sreshtna-s-putin-v-kazan-video
– Compay Segundo: Общото в изброените конфликти е, че няма замесени евреи, за това се замитат под килима
– да напомня, че с графигнатиевите закони антисемитизмът е държавна политика в русия – след лозyнга :“Убивай евpеите – cпаcявай рycия” и според Сталин: ”цялата история на партията е борба с евреите”- с победите на Израел срещу съветското оръжие москва се въоръжи с ислямския тероризъм срещу ”американския ционизъм” – след 11-ти септ. 2001 путиновата пропаганда захранва антиамериканизма в Еворпа – октомврийското клане в Израел беше с днем рождения путина и руския цинизъм в защита на цивилните в Газа беше подет и в САЩ и Европа
Вие сам написахте “най-бързо растящата мигрантска група са арабите и мюсюлманите”. Там вече има кметове и управници мюсюлмани и араби, и постепенно превземат властта и налагат своите виждания и религия. Чуват се призиви, че искат да превземат страната от вътре, без вече да крият това. Киър Стармър е позор за англичаните. Аз отдавна тръбя за тази мигрантска опасност, но сега дори и слепите вече трябва да са прогледнали какво всъщност става не само там, но и в западна Европа.