Макрон е убиецът на Тиберий-има ли поука от това съвпадение на имената днес

В много отношения Френският президент Макрон предизвиква симпатии като лидер на наистина велика страна с огромен принос към съвременната цивилизация, към която така мъчително се завръщаме след дългата съветска окупация като вековно потискани от евразийците нация. 

Има ли противоречие между аплодисментите за Макрон като твърд защитник на Украйна срещу рашистката агресия и Макрон като очевиден двигател на вълната от признаване на химерата “палестинска държава” в също така явен ущърб на дългогодишната битка на еврейската държава за оцеляване срещу държавно спонсорирания тероризъм на свои близки и далечни  (като Иран) врагове?

Има, но дали е фатална? 

За разлика от “руския свят”, в свободния, към който се борим да се докажем като достойини обитатели, но само като “получатели”, има място за различни мнения. 

Представяте ли си само как в “руския свят” се допуска да бъде оспорена официалната линия на господстващия режим? Да сте чули нашите расисти, например, да са оспорили и най-малката инструкция, която получават от “руския свят”? Не сте. И по това се различаваме от тях най-много.

Сред горните думи ключовата е “оцеляване”. Отнася се не само за Израел в борбата му срещу вражеската доктрина на най-яростните му душмани под мотото “всички евреи в морето”, но и за битката за оцеляване на Макрон във вътрешнополитически план в неговата велика родина, където влиянието на арабския и мюсюлманския фактор като натиск върху властта да се съобразява с него  е достигнало явно критична точка.

Вероятно много араби са чули с удивление Макрон да се позовава в речта му в Ню Йорк на френския “исторически ангажимент” в Близкия изток като основание сега да по(д)веде неофициално, но категорично коалицията на пожелалите да признаят несъществуваща държава Палестина в момент, когато държавата в Газа има едно единствено представително лице: терористичната организация ХАМАС. 

Намеквам за сдържаното удивление на онова все по-голямо арабско мнозинство, което в не особено демократичния арабски свят мълчаливо, но и със смесица от страх и презрение наблюдава дали свързаните с Иран терористи от ХАМАС ще оцелеят и ще станат пример за подражание в други държави, населени с араби.

Френският исторически ангажимент в региона наистина е такъв по отношение на една християнска общност. Това са ливанските католици. При всички перипетии на френската история те са били твърдо подкрепяни от Франция от много векове. Ливанските католици стават най-злите врагове на ООП в арабския свят – и на палестинците изобщо, които избиват на своя земя методично и систематично при всяка възможност, подкрепена логистично от Израел през 1982 г.. 

Не е случайно, че маронитите-католици получават в създадената от френските колониални власти в ливанската конституция главните две ключови властови позиции: на президента и на командващия въоръжените сили. Няколко десетилетия по-късно мюсюлманите и особено шиитската част от тях постигат в резултат на високата раждаемост демографско надмощие над ливанските католици. По този начин отпада аргументът за мнозинството на маронитите като основание за тяхното политическо надмощие по конституция. 

Палестинците се намесват с прогонените от йорданския крал Хюсейн свои бойни групи в борбата за промяна на ливанската конфесионална система, създадена от Франция. Правят го срещу интересите на Франция. Резултатът е известен и може да бъде видян днес.  Ливан, някогашната “перла на Близкия Изток” и столицата Бейрут,  някогашният “малък Париж”, са докарани до ръба на физическо оцеляване.

За френския исторически ангажимент към арабите от Магреба, които дават милиони жертви в борбата си за освобождаване от Франция, направо не ми се пише. Например за онзи епизод, когато комунистическа България изпраща на алжирската съпротива срещу френските колониалисти кораб с оръжие, за който прогандата твърдеше, че е изиграл ключова роля за оцеляването на алжирските партизани.

Объркахте ли се вече къде е доброто и злото? Не сте съвсем? Има и още по темата.

Голямата, най-видимата и днес част от фенския исторически ангажимент в региона е всъщност участието в подялбата на сфери на влияние с Великобритания, изразен и в създаване на граници на измислените в Лондон и Париж арабски държави без оглед на племенни и прочее местни особености, а изцяло по вкуса и представите на бившите колонизатори.

Има и френски исторически позор по отношение на антисемитизма в съвременната епоха, запомнен от прословутото “Дело Драйфус”, когато френски офицер от еврейски произход е несправедливо осъден насред вълна от подклаждан от властите антисемитизъм в навечерието на Първата световна по скалъпено обвинение за шпионаж в полза на Германия. А също е доста позорно и сътрудничеството на френските власти в т.н. свободна Франция на правителството на Виши с германските нацисти при преследването на евреите- болезнена тема, избягвана и днес в обществения дебат във Франция. По-същия начин в Гърция не искат в наше време да коментират за гражданската си война след втората световна. Нито пък в Испания искат да си спомнят за тяхната гражданска касапница. Все национални специфики, нали.

Българската е с обратен знак във връзка с евреите и тяхното спасяване. Тя е сред малкото ценен национален багаж в новата ни история, който можем да наречем национален капитал.  Съветизираната НРБ беше го дала за съхраняване и употреба, подобно на златния резерв на НРБ в СССР, на комунистическата идеология, която превърна страната ни в безгласен и безмозъчен съветски сателит, признал по тази причина палестинска държава още през 1988 г., когато НРБ беше със тъкани отношения с Израел от 1967 г.

Парадоксалното е, че маниакалното желание на путлер да раздели Европа по линия на подкрепа й за Европа се провали грандиозно – и не без активната роля на същия Макрон.

Сега Макрон поднася подарък не само на ХАМАС, колкото и да отрича това президентът на държавата, подслонила през 70-те години на минали век гостоприемно Хомейни, кумир на терористите и днес. Понася подаръка на европейското разделение по линията “за” и “против” палестинска държава на агресивния режим на путлер, който прие високопоставена делегация на ХАМАС без грам свян след клането от 7 октомври 2023 г.

Добрите новини, все пак,  са две във връзка с това: Европа може да си го позволи без да изпадне в разрушително вътрешно противоречие.

В Париж и Лондон няма да се намразят генерално с Рим, Берлин, Виена, Прага и т.н., където не споделят продиктуваните от специфичните интереси на своите посестрими по въпроса за неосъществимата в обозримо бъдеще идея за създаване на палестинска държава, която да отговаря на невъзможните за отговаряне в конкретния случай въпроси: къде, между кого сред самите араби в три разделени области от историческата Палестина и кога.

Втората добра новина се съдържа в прозрачната истина, че това е повече от ясно на самите протагонисти на химерата за създаване на палестинска държава точно в този финален етап от борбата на Израел срещу най-крайното терористично зло след Ислямска държава ( също “държава” на главорези, не по-малко доказани от ХАМАС, нали) – при това след като арабите пропуснаха отдавна шанса да подкрепят и създадат такава държава още с отхвърлянето на тази възможност след решението на ООН от ноември 1947 г. с решаващите гласове на СССР и неговите европейски колонии, превърнали се след това в най-злия враг на Израел (отказал да с превърне за благодарност в комунистически слуга по модела на “източния блок” в Европа) чак до разпадането на Съветския съюз. 

Както се казва, още малко лицемерие от страна да “добрия стар” ( и явно не докрай изживян колониализъм) може да впечатли само онези, които не са запознати с горните факти. 

За финал, нека ми бъде позволено още едно връщане в далечната история-повече като шеговита закачка, ако не чак като част от притча с поучителен характер.

Убиецът на втория римски император Тиберий (14-37 г. н.е.), доведен син на основателя на Рим като империя Октавиан Август, се казва Макрон, а не Калигула, както някой може да се заблуждава от факта, че младият наследник на Теберий се облагодетелства и се възкачва трона. Калигула, добър ученик по садизъм и практикуване на перверзии от най-ранна младост, обучен да подражава на чичо си Тиберий, нямал търпение смъртно болният престарял император да издъхне след 23 години безчинстване на върха на империята. Младежът бързал да оглави императорските оргии. Затова наредил на свой верен центурион, по име Макрон, да убие стареца докато още бере душа. Макрон сторил това с лекота с помощта на възглавница.

Убийството на Тиберий, картина на френския художник Жан-Пол Лоран:

 

 

 

 

 

Макрон e бил инструмент. Свършил мръсната работа на един още по-голям садист, какъвто се оказал Калигула. Направил го император. Злото, убито с мека възглавница, възкръснало на 16 март 37 година по още по-безумен начин, укрепило се за няколко години и след относителното затишие на злодействата при император Клавдий се развихрило с пълна сила при Нерон, запомнен с особената си кръвожадност спрямо евреите.

Поуката? Няма такава в нашия твърде различен свят, където главният злодей все пак е новият Нерон, претендентът за наследник на Третия Рим, наследник на империята на злото. Срещу него общата битка на Европа продължава.