Публи(на)цистиката на БНТ не допуска еврейската гледна точка

Провокиран съм от поредното доказателство, че “палестинската гледна точка”, представяна като европейска, но по същество обслужваща пропагандата на ХАМАС и прочее нахамасени терористи от Газа, е ре(д)акционна политика на държавната ни телевизия. 

Не е приоритет само на съботно-неделния хегемон в публи(на)цистиката на Кошлуковата ТВ, където се вихри овластеният Любенов,  заклеймяващ лично израелския “геноцид” в синхрон с оценката на неговия приятел и любимец на гостоприемния за него ирански режим Георги Милков, който замеряше аудиторията на БНТ с твърдения за “израелските зверства”.

Подобна пропаганда беше излъчена днес за облъчване с още от същото в едно следобедно предаване, в което по много голямо изключение за БНТ съм получавал преди година-две думата именно по въпросите на Близкия изток (и на Украйна).

Вече и в това предаване не може да се чуе мнението на коментатор като мен, оказал се награден от българската еврейска общност наскоро като най-обективния журналист в България за годината. Според българските евреи.

Според БНТ е друго. Най-обективно им е да се даде думата без опониране на европейски говорители срещу еврейските “гонители” на палестинците.

Латентните антисемити, някои от които дори не си дават сметка, че са такива,  ще ви кажат колко невероятна работа са свършили храбрите палестинските журналисти в Газа. Убивани били нарочно от израелците във военна зона. Всъщност терористите ползват там като жив щит жени, деца и репортери от същото местно население, изцяло подчинено на диктатурата на тероризма.

Израел не допуска в Газа представители на чуждите медии. Това чуха зрителите като необяснено оправдание защо чуждите медии  наемат араби, подчинени на живот и смърт на ХАМАС, които  отразяват гледната точка на своите гостоприемни терористични домакини.

Няма го Израел в тази картинка да обясни.

Обяснявам и без да съм упълномощен. Все някой, без да е чак цар Борис III (например), трябва да се застъпи за евреите, макар и да не са български евреи, че после да се хвали колко е бил толерантен и заслужил в борбата срещу вълната от антисемитизъм.

Ако Израел беше позволил достъпа до Газа на европейски  репортери без граници на личната им храброст, не по-малка от онази на арабите с микрофоните и камерите в сектора под контрола на ХАМАС, резултатът щеше да е ливански. 

Знам от личен опит. Бях на ливанския терен в подобна обстановка цели 4 години. 

Оцелях физически сред терористите по една единствена причина.  Арестували са ме за разпит на техни контролни пунктове фанатиците. Нахлуваха в дома ми. Два пъти ми отнеха автомобил под дулото на оръжието. Веднъж за малко да ме екзекутират заради любопитството ми да видя как рушат палестински лагер край Бейрут. Водиха ме със зареден пистолет до главата, отнеха ми камерата след “малко бой” и само караницата между тях какво да ме правят ми позволи да избягам в суматохата.

Никаква лична заслуга нямах за щастливата развръзка, благодарение на която мога да си позволя този текст. Пазеше ме от отвличане и всякакво терористично тричане само фактът, че в очите на терористите представях държава от съветския блок, който спонсорираше тероризма (им).  

Вълната от отвличания на западни журналисти в Ливан се надигна пред очите ми в момента, когато фанатиците от иранската банда ливански наемници, наречна по ирански образец “партия на бога” ( Хизбуллах), превзе  през март 1994 г. Западен Бейрут. Отне почти напълно контрола от умерените в религиозно отношение сунити, контролиращи традиционно тази част от ливанската столица. 

Като казвам “пред очите ми”, имам предвид, че съм наблюдавал зад пердето от прозореца си как фанатични ислямисти “прочистват” от “нелоялни мюсюлмани” жилищни блокове. 

За да ти позволят да се смесиш с фанатиците и да отразяваш неотразимия им хомейнистки чар,  терористите трябваше да те припознаят за свой човек. 

Същото става в Газа в днешно време. 

Да сте видели репортаж за житието-битието на терористите под или над земята? Или как те малтретират съплеменниците си като другата гледна точка? Къде е тази друга гледна точка, запазена марка на БНТ като претекст за прокарване на рашистката пропаганда?

Нима нямаше да интересно да видим как се хранят насред уж наложения масов еврейски геноцид чрез глад?  Защо не ни показаха нито веднъж как се молят миролюбиво и оцеляват под земята тези садистични страдалци, които не жалят нито отвлечените от тях евреи, нито жените и децата си, зад които се крият от лошите евреи? 

Жалят само собствения си живот в подземията им под цивилната инфраструктура, чието разрушаване от израелското оръжие ги направи герои на мишкуването в развалините.

Обективната им журналистика можеше да ни покаже какво става с подземните здравеняци в Газа, ако имаше такава журналистика в Газа, а не ставаше дума за слугинаж на терористите, без който нито един репортерстващ няма да остане с главата си на раменете и половин ден. Защото движението ХАМАС по нищо не се отличава от главорезите на Ислямска държава, освен по това, че не афишира своя садизъм, а се прави на жертва, докато е превърнало в мишена населението, зад което се крие от израелското възмездие.

В Западен Бейрут преди март 1994-та имаше десетки представители на най-големите западни медии. Запознах се с каймака на световната журналистика именно там. Бях впечатлен, че звездите на онези медии се отнасяха като с равен с мен, момчето с две години трудов стаж на бюро в БТА, което дори не изчакаха да се научи за своя сметка в София да шофира, за да оцелява на терен в Бейрут, преди да го захвърлят да се оправя в хаоса на онази война.

Това беше началото на моето проглеждане за истината, че има “два свята, а единият е излишен”, както настояваше комунистическото клише. Разбрах на кой свят съм бил и къде принадлежа като свободолюбив човек.

Започнаха да отвличат западняците един по един. Звездите на западната журналистика напуснаха “най-горещата точка” на международните новини в световен мащаб.

Газа ряпа да яде днес. Ливан беше номер едно в новините и репортажите без конкуренция дълги години. 

Избягаха. Оттеглиха ги западните журналисти от меката на световната журналистика, където при целия риск от опасностите да станат жертва на бойните действия в рамките на гражданската война бяха оцелявали и осведомявали света за драмата в Ливан. До момента, в който тероризмът не завладя Западен Бейрут. Разгромиха  хотел “Комодор”, където вечер се събираше международното журналистически войнство, към което благородно бях приобщен.

Първи сред отвлечените беше Тери Андерсън, ръководител на регионалното бюро на световната АП. Отвлякоха го на път към тенис корта, на който беше свикнал да тренира. Кореспондентът на Асошийетед прес, голямо светило в професията, имаше и нещастието да се окаже последния изтъргуван години по-късно в преговори с терористите, с които уж не се преговаряло.

Мога дълго да разказвам, но накратко речено по аналогия: ако Израел беше допуснал в Газа поток от готови да се жертват храбри журналисти, освен онези, които без съмнение са жертва на контрола на ХАМАС над тях по арабска линия, кризата със заложниците в Газа щеше да прерастне от израелска, в международна. По вина на Израел, че е допуснал това.

Заради отвлечените в Ливан френски заложници френските телевизии започваха и свършваха новинарските си емисии с туптящо сърце. Години наред. Всяка подробност около надеждите, както британските, американските и германските заложници да бъдат освободени, се превръщаше във водеща световна новина. Пак по същата причина френски самолети мираж бомбардираха позиции  на предполагаеми терористи в околностите на Бейрут. Грамаден американски кораб стреляше солидарно със снаряди, наричани от местните медии “фолксвагени”, защото са тежки колкото едноименния автомобил. Тресеше се от експлозиите къщата, в която живеех и над която прелитаха снарядите.

Това ли трябваше да се повтори в Газа? Или Израел е отървал западните си приятели от съдбата да се случаи отново онова, което им причиниха в Ливан? 

Открехвам визуално страниците на личния си опит със снимки от архива си.

На снимката:  Ани и Ива, две от моите три деца в Бейрут, прегърнати от Джули Флинт, известна и днес във Великобритания журналистка, кореспондент по онова време на в. “Гардиън” (и на други западни медии, които осиротяха откъм свои представители, докато тя остана на свой риск). 

С Джули посетихме заедно едно палестинско семейство, живеещо в изтърбушен от снаряди жилищен блок на фронтовата линия в Бейрут. Гостуването ни приключи зле за нея. Едно момиченце, с което тя си играеше, я удари толкова силно с тежка играчка по главата, че на следващия ден трябваше да я закарам и да я занеса на ръце в болница заради ужасните й ужасни болки, след като тя ми се обади с молба да я спасявам.

На снимката като домакин на домашно парти с Нора Бустани, кореспондент на “Ню Йорк таймс”. Макар и от явно арабски произход, тя също трябваше да бъде изтеглена от Бейрут.