Вече съм споменавал, че Великобритания е била упълномощена от изкованата върху последиците от опустошителната Първа световна война първа по рода си международна организация за надзор над мира и войната в света ( Обществото на народите или Лигата на нациите) да съдейства за създаване на “национално огнище” на евреите в подмандатната й Палестина. Но не съм коментирал защо ентусиазмът на Лондон, който спомогнал за началото на мигрирането на европейските евреи към управляваната от британците Палестина, бил заменен постепенно от предпочитанието на империята да заложи да добри отношения с арабите, които посрещнали враждебно еврейските имигранти.
Според мен далновидните британци, едни от първите, които въвеждат в хода на голямата война двигателите с вътрешно горене под формата на танкове, камиони и самолети, предвидили нарастващото значение на петрола, който вече бил открит в страни, като Саудитска Арабия. Този завой предопределил влошаването на отношенията с еврейската общност, която създала свои нелегални структури за отпор срещу арабите и британците под лозунга “Свобода на Палестина” и с това създала основата за бъдещата победоносна в серия от войни с арабските съседи израелска армия, изненадала света с разгрома на обединените арабски сили, нападнали дружно Държавата Израел, когато обявил своето създаване по волята на резолюция 181 от 26 ноември 1947 г.
Не съм виждал доказателства за британското прозрение да заложат на арабите в онзи период, но логиката е тази, която споменах.
Още преди да приключи Втората световна война премиерът Чърчил се срещнал през февруари 1945 г. със саудитския крал Ибн Сауд в Египет, но на “своя територия”, както се изразил относно оазиса Фаюм и Grand Hotel du Lac. Обсъдил с арабина на първо място съдбата на Палестина, която предстояло да бъде напусната от британските войски съобразно споменатото решение на Обединените нации за създаването на арабска държава( което арабите отхвърлили, предпочитайки да нападнат Израел) и еврейска държава там.
Във връзка с предстояща гала вечер, която предстояло да даде, Чърчил бил предупреден от негови сътрудници, че саудитският крал не би искал в негово присъствие да се пуши и да се пие алкохол. Със свойствената му опърничавост Чърчил отвърнал, че на правата на домакин ще упражнява своята религия както си иска. А тя е да пуши и да пие не само по време на приема, но и през почивките.
Не пропуснал да “клъвне” американския президент Рузвелт, с когото имал разногласия по някои въпроси, например относно отстъпките на американеца пред Сталин. Добавил “аз не съм като Рузвелт”, който се съобразил с изискването на саудитския монарх при подобна среща.
Знам, че мнозина българи, осведомени за не особено ласкавото мнение на Чърчил за България като съюзник на Германия в двете световни войни, британският политик не е любим по патриотични съображения. Той по принцип имал лошо мнение за Балканите, които “произвеждат повече история, отколкото могат да преглътнат”. Ако можех да водя с него полемика бих му изтъкнал друга негова мисъл, до която сам съм достигнал: че изоставането (ни) може да бъде превърнато в предимство, ако се възползваме ( наготово!) от напредъка на другите.
При Чърчил това звучи така: “С голямо превъзходство се е сдобил онзи, който достатъчно рано е направил куп грешки, от които е успял да се поучи”. Днес сме на правилната страна на историята именно поради това, че сме си извадили поука от миналото. Друг е въпросът, че имаме задачата да превърнем тази поука в “голямо предимство”.
Сред предимствата на мислителя Чърчил е неговата способност за самоирония, която препоръчвам и на нашите политици ( наскоро го казах на неколцина от тях на един форум в София, на който бях поканен и ми беше дадена думата). Слагайки себе си в множеството, Чърчил се пошегувал, че политикът трябва да може да предскаже какво ще стане утре, след седмица, след месец и след година. А после да обясни защо това не е станало.
Още по-пиперливо е обобщението му за човеците изобщо, изтъквайки прасетата като най-симпатичните животни. Твърдял, че кучетата ни се възхищават, котките ни гледат отвисоко, но прасетата се отнасят с нас като с равни.
За да се върна на терена на сериозното ще завърша със съгласие с онова, което казал за значението на думите.
“Всички велики неща са прости, а някои от тях могат да бъдат изразени с една-единствена дума: свобода, справедливост, чест, дълг, милосърдие, надежда”.
“Българофобът” Чърчил: “Тази войствена и силна България с нейният пресметлив цар и нейните смели селски армии, мрачно размишляващи над нанесените им непоносими злочестини, беше най-важният фактор на Балканите през 1914 и 1915г.”
Чърчил е имал и своите върхове, но и грандиозни провали.
Такива са по времето на Първата световна война с провала при Галиполи, когато е ръководител на флота.
А и политическата му “кариера” преди Втората световна война е – същото !
А и още преди края на Втората световна война самите британци му дадоха своята “оценка” , и не го “преизбраха” , въпреки победата.
Защото всички са го смятали за “старомоден” империалист, а и Рузвелт и СралинЬ са си го “мислили”.
Така че , както всеки човек , може и велик, си има и своите противоречия, и също – велики!
И не само с някакви си аРАБЬски крале, Чърчил не е цепил басма и на китайците , и на Чан Кайши , които са му били съюзници, и даже Рузвелт го е “коригирал” заради това, колкото “може”
А и по това време саудитите не са имали чак такава тежест, колкото след това, и сега. И затова и Чърчил не е имал желание да се “съобрази” , тогава. А и основният доставчик му е бил все още окупираният от него Иран , заедно със СралинЬ.
И това го показа Рейгън, преди 40 години, с края на савецката империя СССРь.
А и сега Израел водеше преговори с Саудитска Арабия за търговски коридор до Средиземно море.
Към RICOшетниковь:
Благодаря за припомнянето на известните факти от биографията на Чърчил (по повод не много известния факт, който споменавам в моя текст).
Както и за обобщението, че и той е имал “своите противоречия”. Но…
Политическата му кариера никога не е била в кавички. Бил е в малцинство, ако не и единствен сред влиятелните политици, който пледирал страната му да се въоръжава срещу надигащата се нацистка заплаха. И се е оказал толкова прав, че в най-критичния момент от историята на острова от времето на Уйлям завоевателя, от маргинализиран глас се превърнал в глас на истината. Молят го на практика да стане премиер, за да спасява Британия.
Не е вярно че “всички” са го смятали за старомоден империалист.
Загубил е изборите в една демократична държава на вълната на умората от войната и на левичарската мода – от един “моден социалист” (по британски стандарти), т.е. лейбърист.
Толкова по-впечатляващо е завръщането му на преклонна възраст като премиер.
Колкото до преговорите между Израел и Саудитска Арабия те наистина нямат абсолютно нищо с темата.Толкова е голяма промяната, че май не си давате сметка колко е нелепо да правите такова сравнение.
Дотук “неточностите” във Вашите допълнение станаха толкова много, че съм длъжен да Ви призова малко да помълчите. Ако не и много. Защото доминирате с някакъв особен хъс количествено форума с многословие от много отдавна. Този път се зачетох по същество…
Ако ще ме коригирате и опонирате, поне излезте с името си насреща.
Аз пък ще припомня един рядко споменаван факт, споразумението Фейсал- Вайцман, което е представено преди Парижката мирна конференция. Потвърждение от името на Фейсал е представено от Т. Е. Лорънс (Лорънс Арабски).
Обикновено (злонамерено, според мен) се говори винаги за Декларацията на Балфур, но се избягва споразумението Фейсал – Вайцман.