Кой “началник” на творците решава ордени да им раздава?

На пръстите на едната ръка се броят, но точно затова се открояват хората на културата у нас, които избират да не бъдат избраници на властта и да откажат държавни награди. Бързам да добавя, че не обобщавам непременно с обратен знак спрямо онези стотици, които не оспорват държавната селекция и я приемат- с повече или по-малко ярка благодарност.

Пиша като страничен наблюдател, който не е бил изкушаван да премине през такова изпитание на характерите (да не се бърка чак пък с харакири). Знам, че съм бил предлаган преди години от неправителствени хора на правителството за някаква държавна награда като журналист и общественик, но висшето държавно и партийно ръководство в държавата на ентелектуалеца-народняк от Банкя, чиято любима песен му била казармената “Батальонът се строява” ( като сам простовато сподели в едно интервю) се е погрижила да не бъда подлаган на изпитанието да му целувам ръката. 

Поводът, с който трябваше да започна по закона на пишещия, е отказът на режисьора  Камен Калев да получи наградата “Златен Век” на Министерството на културата заедно с още 35 творци. И други, като поетите Борис Христов (през 2010 г. ) и Стефан Цанев ( през 2017 г.), са отказвали държавното благоволение.

 

 

 

 

 

 

 

Има и още имена, но общо са много малко онези, които предпочитат дистанцията пред благоволението на инстанцията.

В случая режисьорът Камен Калев трябва да бъде поздравен, според мен, че мотивира отказа си с позиция срещу статуквото в държавата в един дълго продължаващ момент на напоителни (чак до наводнения от сълзливост) внушения, че истинският творец не трябвало да се занимава с политика. Иска се смелост да се изправиш срещу тази мерзост.

Като стана дума за целуването на ръка, което по отношение на (не)споменатия от мен по-горе политик е буквална практика в неговото обкръжение по мафиотска традиция, имам въпрос коя трябва да бъде ръката, която посочва достойните за ордени хора на културата. Неговият “Ломоносов”, получен от ръката на путинския посланик Потапов през 2007 г., не оставя съмнение относно поръчителя на музиката за душата му. Бие се в гърдите от година-две, че бил главен евроатлантик в нашата страна, но не връща отличието, което му е връчено от държава, обявила вече официално България за враг. и чийто цар е издирван от Международния съд като военнопрестъпник.

Коя трябва да бъде ръката, посочваща достойните с делата си т.н. дейци на културата? Нима трябва да бъде министерска – особено при това текучество на министри-еднодневки напоследък? 

По-умните от мен нека решат каква трябва да бъде алтернативата. На мен само ми хрумва да опитвам да “руша”, без да предлагам какво да се изгради на мястото на евентуално разрушеното. Както и в случая с МОЧА, на чието място вече се предлага паметник на Аспарух от инициативен комитет, в който нито едно име не блести със съпротива срещу главния символ на съветската окупация и лъжата у нас.

Защо ли бързат да “запълнят” нишата? Случаят е подобен като позиционирането зад авторитета на Стамболов, на чието име си направиха фондация подобни товаришчи и започнаха да си раздават взаимно награди. Направо като филиала на рашисткото посолство СБЖ, където самонаграждаването на “правилни” другари и другарки е закономерност с дългогодишен срок на гадност.

Но най-яркият пример за заемане на подобни “кухини” с ритник в нашите исторически слабини е (зло)употребата с думата възраждане. Похитиха я и си направиха най-напред бизнес дружинка, а след това и партия, чийто облик и дейност са обратни на главното, което символизира Възраждането: стремеж към въздигане на България след евразийския гнет по примера на Европа и Ренесанса.  Мрачна работа е, дело на наистина тъмни сили, преминали най-напред през имитацията на руските нощни вълци с кожените униформи, заменени днес от черни като на погребални агенти одежди. Може би така бягат от цветовете на дъгата, срещу които така яростно се борят. Или просто са гледали прекалено много филми с Дон Корлеоне.

Дърпат ни към тъмните времена на нерадостната част от миналото ни.

За уважение са онези, които пък се дърпат от този маскарад на мракобесието и отбиват опитите да бъдат опитомени по евразийски калъп, според който трябва да сме благодарни на държавата за проявеното към нас персонално внимание.