Легендата за лошите кръстоносци и мирните араби обслужва и днес ислямския тероризъм

Сред неверните исторически тези, на които робуваме по инерция, е черно-белият прочит на историята на противопоставянето на християнското и исляма. Парадоксално ( като за нас), но ислямското твърдение за изконното миролюбие на религията, чието название е производна на думата “мир”, е пуснало трайни корени в света на християнството. Според тази трактовка лошите християни варварски нахлуват в мюсюлманския Близък изток, колят и бесят наред по пътя си към Ерусалим, включително разоряват християнски земи.

Последното е вярно за 4-тия кръстоносен поход и опожарения Константинопол, но обобщението за християнските завоеватели, мотивирани от единия фанатизъм и лакомия за грабеж, от което са пострадали миролюбивите (едва ли не) арабски защитници на техните си земи, е меко казано невярно. И е несправедливо както по отношение на Кръстоносните походи, така и спрямо едва ли не вроденото миролюбие на ислямизираните араби. 

Християнството не само е по-стара религия, не само се е зародило в същия този Близък изток (ако използваме съвременната терминология), но и е създало свои самоуправляващи се анклави. Някои от тях са завоювани от мюсюлманите на принципа на доброволния отказ от съпротива пред воините на аллаха срещу запазване на религиозната си независимост, но това далеч не е характерно за арабските завоевания навсякъде, идеализирани (особено от съветската историография) като “мирни”.

Отгоре на всичко ислямът възниква с преки взаимствания от християнството, както и от още по-стария юдаизъм. В наши дни последното за пръв път се признава в рамките на т.н. аврамически споразумения между еврейската държава и ред арабски страни, припознаващи общите семитски корени на своя произход от техния прародител Авраам. 

Ислямът също така на практика се възползва да се вклини в древните владения на християните и още по-древните перси благодарение на вътрешните ежби в лагера на съседите си. Това се отнася с особена сила за християнството, раздирано от есхатологични спорове, достигнали своя апогей в 6 век от раждането на Христа, когато бедуините се готвят за своя завоавателен марш на прага на възникването на новата ислямска религия. Предвождани са от пророка си Мухаммад, който, почитат като създател на най-младата монотеистична религия, а после също създател на първия халифат и първия военен предводител в завоевателните походи.

В същото време, а и много след това, християнството е раздирано от спорове с участието на монофизити, несторианци и т.н. Може би не всички си дават сметка за обратния ефект на исляма върху християнството по късно, който води до византийското иконоборчество ( наистина по модела на ислямската забрана да се почитат образи на светци),  павликянството, богомилството и движението на катарите.

Ще минат много векове и след безкрайни междуособици християнството ще премине през Реформацията и ще стигне до разбирането, че различните деноминации в рамките на религията могат да живеят в мир. 

Това така и не се случва при исляма, което обяснява неговата закостенялост. Докато тя не бъде преодоляна от самите мюсюлмани, ще имат да “вземат” , т.е. ще са все така изоставащи спрямо развития християнски Запад, колкото и да се правят на обидени и неразбиращи защо това е така в модерния свят на фона на някогашното им средновековно величие, за което са се вкопчили в търсене на опора и обяснение като догонващи в световното съревнование.      

Но нищо не е така невярно в този контекст както вменяването на еднозначно злодейство на Кръстоносните походи и представянето на арабските завоевания като едва ли не някакво изцяло доброволно присъединяване на всички държави, племена и народи по пътя на техните нашествия. 

Злорадството на ортодоксалното християнство, с което сме откърмени още от училище във връзка с преминаването на кръстоносците без българските земи и по повод техните неблагополучия (като победата над Балдуин), е тъжна илюстрация на факта, че разединените християни са позволили на победоносния ислям да триумфира върху руините на Източната римска империя, Иберийския полуостров и да достигне до сърцето на Европа чак до битката на обединените католически сили при Поатие през 732 г., когато франките на Карл Велики, бургундите и пр. слагат край на арабските завоевания в Европа. 

 

 

 

 

 

Как се стига до кръстоносните походи и наистина ли те са непредизвикана агресия?

Ето кратък календар на арабското “миролюбие” преди тях. То води началото си от самия пророк, който повежда спрямо византийските владения на Север от Арабския полуостров първите арабски завоеватели, преди да почине според възприетата традиция на ислямските теолози през 632 г.

По нататък следват многобройни прояви на арабското “миролюбие”.

635 г. завземат Дамаск и основават династията на Омаядите, чиято конница ще прегази цяла северна Африка, ще завоюва Иберийския полуостров и ще господства там 8 века.

638 г. завоюват Ерусалим, люлка на трите монотеистични религии.

645 г. завладяват, разгромяват и разграбват Александрия, африканската перла на късната античност и култура в Средиземноморието .

649 г. завладяват остров Кипър.

673 г. правят първи опит да превземат фактическата столица на християнството в региона Константинопол. 

693 г. превземат цялата християнска Северна Африка.

711 г.  е началото на завоеванията им в Европа след като омаядският пълководец Тарик прекосява пролива, наречен на него след това Гибралтарски ( от арабското “Джебел ат Тарик”, планината на Тарик, където днес се намира Гибралтар).

721 г. арабите покоряват Сарагоса, столица на Арагонското кралство.

732 г. проникват до сърцето на Франция, но са спрени при Поатие от обединените сили на католическите владетели, което бележи края на тяхната експанзия на континента.

813 г. арабите нападат Рим.

837 г. нападат и Неапол в Сицилия.

838 г. се нахвърлят върху Марсилия. 

842 г. нападат Сардиния и отново Марсилия.

846 г. пак нападат Рим.

870 г. превземат Малта.

878 г. превзимат Сиракуза в Сицилия и за отмъщение след 9 месеца съпротива на населението го подлагат на масово клане.

889 г. превземат и разрушават френския град Тулон.

902 г. превзимат планинската крепост Таормина в Сицилия, с което християните губят целия полуостров.

921 г. В една планинска теснина в Алпите арабите избиват голяма група английски християни по пътя им към Рим за поклонение там.

935 г. нападат Генуа на адриатическото крабрейжие на Апенините.

1009 г. арабите оскверняват и разрушават частично християнската светиня, Храма Господен в Ерусалим.

1010 г. пада в техни ръце провинция Козенца на Апенините.

1015 г. арабите нападат отново Сардиния.

1016 г. арабите опожаряват Пиза и разпъват там християни на кръст.

1027 г. ислямът прониква сред племето на печенезите и започват преследвания на християни по поречието на река Дон.

1038 г. мюсюлманите окупират цяла Предна Азия, Задкаваказието и Анатолия.

1070 г. селджукските турци опустошават голяма част от Мала Азия.

1081 г. селджуките отнемат от египетските Фатимиди Сирия и Палестина ( Ерусалим през 1071-1073 г., а Дамаск през 1076 г.).

1081 г. селджуките покоряват цялата Мала Азия.

През 1085 г. превзимат Антиохия.

1091 г. започват подготовка за превземане на Константинопол по море.

1095 г. на Клермонския събор Папа Урбан II призовава да се сложи край на това мюсюлманско настъпление.

Така се стига до първи кръстоносен поход. До 1291 г., когато мюсюлманите прогонват от Леванта кръстоносците, европейските християни правят многобройни опити да отвоюват и задържат светите за тях земи. По-малко известно е у нас, че тези походи продължават и с цел освобождаване на Югоизточна Европа от османските нашественици. Кръстоносните походи спират едва през ХVI в. след Реформацията в Европа и отслабването на папската власт.

Междувременно арабите си приписват заслугата за спирането на монголските завоевания на Запад. Само че египетският емир Байбарс, който  на 3 септември 12успява да разгроми в битката при Айн Джалут عين جالوت  наследниците на Чингис Хан, е куманин по произход, мамлюк, т.е. бивш роб. След победата елиминира конкурента си за трона, като екзекутира своя събрат мамлюк, пълководеца Кутуз, който има ключова заслуга за победата на монголите.

 

 

 

 

 

 

 

Така Байбарс, върл враг на християнството, основа мамлюкската династия в Египет, просъществувала чак до Наполеоновите завоевания в началото на 19 век.

Толкоз за славната “мирна” история на арабите и Кръстоносните походи, представяни изцяло като европейско злодейство и до ден днешен, за което едва ли не всяка терористична акция срещу Запада и християните е оправдано отмъщение.