В прогнозирането на иранското бъдеще песимизмът и оптимизмът се борят за надмощие

Днес за краткост ще пиша за войната срещу ИРАН “на парче” и предимно в исторически контекст. Пък и не искам да занимавам публиката с повтарящата се от сутрин до вечер от всички телевизионни екрани у нас еднаква информация. Ще пиша само за онова, което не чувате и не виждате от нашите медии. 

Помните ли онази болница в Газа, в която уж израелците убили с ракети едва ли не хиляда души? Светът, вкл. западните медии ( като БиБиСи и нейните местни кореспонденти, т.е. зависими от ХАМАС репортери), два дни легитимираха тази лъжа. (До)каза се, че болницата не е разрушена, ракетата е една, самоделна и аварирала, изстреляна е от ХАМАС и е паднала на паркинга на болницата, унищожавайки предимно паркирали автомобили-с десетки пъти по-малко жертви от оповестените в началото (а и не по вина на Израел).

Историята се повтаря в Иран. “Девическото училище” в Техеран, което без сянка на съмнение и нашите медии обявиха за бомбардирано в първия ден на войната, позовавайки се на иранската агенция ИРНА (има и агенция Тасним, която пък направо е говорител на революционната гвардия) се (д)оказа военна иранска база Сайед ош Шохада  (символично, защото и на фарси, както на арабски, думата шухада е множествено число за “мъченик”). 

Тръмп нападна Иран на 28 февруари, точно 35 годни след края на операция “Пустинна буря, довела до освобождаването на Кувейт от иракската окупация.

Още за символизма. Ако се ръководя от него, би трябвало да предвидя, че решаващият ден на войната ще е 8 март. Но не заради “международния ден на жената” ( за чиито права в Иран пет риала не дават).

Числото 8 е свързано с древни сакрални вярвания. То е числото на небето ( същото, което се стоварва отново с непреодолима мощ върху Иран за втори път от юни миналата година). Не бързайте да се подсмихвате.

Иранско-иракската война  продължи 8 години. Прекратена беше на 8 ден от 8-ия месец през 88-та година от миналия век. 8 години е мандатът на всеки от точно 88 души, които формират духовният съвет, избиращ Аятолаха. Апропо, в София има азиатски ресторант, наречен 888 ( вкусно е, няма да кажа къде е, за да не правя безплатна реклама).

Ако се чудите каква е връзката между шумерите и семитите, отговарям: хилядолетна е, споменава се в Стария завет.  И не е само в известната история за освобождаването на евреите от вавилонски плен от персийския цар Кир Велики. Продължава с вековна обща борба срещу римските завоеватели. Никога евреите не са преставали да живеят на земята на персите през всичките 2600 години на писмено регистрираната история на тяхното съжителство. В апогея на могъществото на персийската Сасанидска империя е било обичайно владетелят да се жени за еврейка. 

На картината от Jakob van Loo (1650) юдейският водач Зерубабел показва на персийския освободител на евреите Кир Велики план за възстановяване на разрушения от вавилонците Ерусалим.

 

 

 

 

 

 

 

Дори и днес в Иран има остатъчна еврейска многохилядна общност, каквато няма в нито една арабска държава. Нещо повече, това съжителство е родило еврейско-персийски език. До началото на 20 век евреите в Иран, както в Афганистан и в Средна Азия, разговаряли на фарси с примеси от древноеврейски език, преди да съживят от религиозните скрижали за всекидневно общуване древния иврит. 

И реципрочно: в наши дни около три процента от еврейското население на Израел е от персийски произход. Наричат тези евреи “парсим”. Може да са малко, но присъствието им в обществото е значително. Двама началници на генералния щаб на армията и един президент ( Моше Кацав, роден в Йезд в Иран, който признава, че си говорил на фарси с майка си) са от средите на “парсим”.

В навечерието на миналия век евреите са били 5 процента от населението на Техеран, около 2 на сто населението на Иран. Били уважавани за тяхното богатство и висок образователен ценз (три пъти по-висок от общото за страната). Нямали печалната съдба на преследваните с погроми в Европа и в региона техни съплеменници. Издавали вестници на иврит и фарси, имали свое представителство в парламента.

Впрочем, разрив е имало и преди процъфтяването на израелско-иранското сътрудничество в епохата на шах Мохамад Реза Пахлави, когато един от лидерите на иранските евреи бил разстрелян през 1931 г. при управлението на баща му по обвинение в шпионаж за Великобритания заради съпротива му срещу прогерманските нагласи на иранската монархия през Втората световна война. Хитлер съблазнил монархията с обещания след победата над СССР да й предаде територии от съседна съветска Туркмения. Иранските евреи приветствали съвместното нахлуване на съветски и британски войски през лятото на 1941 г.

Облаците на този кратък (спрямо хилядолетната традиция) епизод се разпръснали при новия шах от династията Пахлави, когато евреите отново заели своето важно място в живота на монархията. Шахиншахът (царя на царете) се оказал главния съюзник на възкръсналата от през 1948 г. еврейска държава, макар първоначално иранските дипломати да гласували в ООН против нейното създаване. През 1950 г. изначално доброто отношение към евреите  (както и страхът от съветското влияние в околните арабски държави) довело шах Мохамед реза Пахлави до заключението, че трябва да признае Държавата Израел и той открил Генерално консулство в Израел.

Последвал период на бурно сътрудничество. Иран снабдявал Израел с петрол и други суровини. Изостаналата държава получила от Израел важна подкрепа в областта на медицината, селското стопанството и в редица други отрасли. Иранските пилоти се обучавали в Израел, а през седемдесетте години двете държави сключили многобройни договори за производство и търговия с оръжие. Връх на това сътрудничество е публичната тайна, че тъкмо израелските учени поставили началото на иранската ядрена програма, обучавайки ирански кадри, включително  и чрез участието си в построяваното на ядрената централа в Бушер.

Инерцията на това взаимодействие била толкова силна, че дори след свалянето на шаха, иранската военна авиация, подложена на американски санкции, дължала своето оцеляване по отношение на поддръжката на продължаващата израелска помощ.

Иронията на този преглед на историческия контекст, в който се развиват днес смъртоносните отношения между Иран и Израел, е в това, че в основната на иранското въоръжаване и възможности за обогатяване на уран, включително за военни цели, стои тъкмо израелската подкрепа, с чиято помощ се образовали поколения ирански инженери. 

Цялата история от 2600 години на преплетените съдби на евреите и иранците е взривена през февруари 1979 г. от т.н. шиитска ислямска революция на аятолах Хомейни, чиято идеология е силно повлияна от левия европейски радикализъм. Шиитите винаги са били по-толерантни към чуждата вяра от сунитите, но днес наблюдаваме парадоксален обрат тъкмо заради хомейнизма като радикализирана версия на повече от 15 вековна традиция. Сунитите в богати арабски държави проумяха междувременно ползата от съжителството и дори от сътрудничеството с  Израел като остров на западната цивилизация в региона.

Въпросът дали при евентуален обрат и отслабване на хватката на последователите на Хомейни върху днешен Иран наистина хилядолетната връзка между перси и евреи, обединени дори и в наши дни (неофициално) от общото си негативно отношение към арабското си обкръжение, може да възкръсне. 

Чисто количествено, от гледна точка на тежестта на вековете на кантара на миналото време, би трябвало да е възможно. Периодът на хомейнизма е само един кратък миг от историята. 

Такива мисли навяват и радостните реакции на много днешни иранци, придружени със скандирания “биби,биби” (както фамилиарно наричат в Израел Бенямин Нетаняху) в подкрепа на военните удари на Израел.

Би било чудо, но нека почакаме поне до 8 март.

Чърчил е казал, че песимистът вижда проблем във всяка трудност, а оптимистът вижда във всяка трудност възможност.