Светът ще пати от тръмпистката липса на емпатия

Ако бях Тръмп щях да призная отговорността за попадението поради грешка на американска ракета “Томахоук” върху бивш легитимен военен обект в Техеран, превърнат междувременно в училище. Но не съм Тръмп и не бих лъгал като него, че иранците имали “Томахоук” и сами са си ударили училището. С тази лъжа той подвежда (временно) и международните наблюдатели, което е особено долно по отношение на онези от тях, които симпатизират на целите на войната срещу Иран.

Мога само да отбележа в интерес на истината (и само истината), че разкритията на “Ню Йорк таймс” коригират първоначалните обяснения на американски военни източници. Всъщност е била ударена бивша база на МВС на Корпуса на ислямските стражи на революцията, напусната от есессовците на режима окончателно през 2016 г. и преобразувана в училище със спортни площадки и т.н. Да, само на 100 метра от училището е имало военна база, но не тя е била бомбардирана, както се оказва.

Най-доброто доказателство, че ракетният удар не е имал за цел да унищожава училището е абсолютно сигурният и без разузнавателни данни логичен факт, че САЩ няма какво да спечелят от подобен акт. Напротив, без да искат дават на аятоласите силен пропаганден коз, от какъвто те отчаяно се нуждаят, за да сплотяват около себе си населението с помощта на антисемитизма и антиамериканизма. 

Очевидно е, че без санкцията на Тръмп никой в САЩ не смее да поеме отговорността за разузнавателния провал в случая. При подобен опит беше светкавично уволнен миналия август генерал Джефри Круз от американската разузнавателна агенция DIA, който оспори ефективността на американските бомбардировки в Иран през юни 2025 г. ( извършени в последния ден на израелската 12 дневна въздушна война).

Самият факт, че Тръмп се самоопровергава относно въпросната ефективност, нареждайки нови въздушни нападения по същите(?) обекти само 7 месеца по-късно показва, че генералът е бил прав. Но явно няма вариант, при който Тръмп да признае своя грешка или лъжа. Когато най-после се съгласи, че многократните му обещания да приключи войната в Украйна за 24 часа са били несъстоятелни, той не се обоснова със самохвалството си и погрешната си калкулация, а заяви, че се бил пошегувал.

На този шегаджия май не му е до шега и по отношение в Иран. Не е повод за злорадство, а за загриженост докъде могат да стигнат последиците от неговия авторитаризъм.

Можем да си представим теоретично, че едно американско президентско признание, обяснение, извинение или съболезнование не би изглеждало като поражение, а като победа над собственото его в името на по-висша цел от морално естествено. Дори едно троснато “стават такива неща по време на война” би свършило някаква (половинчата) работа в тази насока. Само че тя изобщо не интересува сделкаджията, напълно лишен от ориентация за доброто и злото, както знаем от трагичния опит на Украйна като обект на неговия натиск въпреки незаобиколимия факт, че тя е жертвата. 

Америка и светът ще патят от тази липса на лична емпатия и завръщане към примитивното начало на човека в неговата деволюция.