“Доналд, ако трябва да стреляш – стреляй. Не квакай”.
Този призив отправи в Х шефът на Комисията по национална сигурност в израелския Кнесет Цвика Фогел. Звучи доста различно от патетиката, с която посрещнаха Доналд в същия Кнесет на 10 октомври миналата година заради споразумението за заложниците на ХАМАС, когато го заливаха със суперлативи, а той се наслаждаваше от трибуната в безкрайна солова акция, приемайки аплодисментите с нарцистично блаженство на лицето
Има ли разрив или охлаждане в отношенията между Израел и САЩ, който би бил най-голямото постижение на съпротивяващия се на израелско-американския тандем терористичен режим в Техеран? Не, на върха на двете държави такъв не се забелязва отчетливо, но спадналата подкрепа за Израел в американското общество във връзка с непопулярната война срещу Иран е статистически факт, от който могат да се направят важни изводи.
Един от тях е, че Тел Авив има още една причина да не отстъпва от целта си да нанесе колкото се може по-големи поражения върху военните възможности на държавата, която си е поставила за цел да унищожи Израел и сега има допълнителна причина да твърди, че това се налага като форма на отмъщение. Може да се окаже, че това е първата и последна съвместна война на израелско-американските съюзници срещу най-голямата екзистенциална заплаха за еврейската държава.
Вторият извод, струва ми се, отдавна е направен в самия Израел. Не друг, а Нетаняху публично говори още преди войната за необходимостта страната му да стане независима по отношение на своята сигурност. Тезата се коментира открито в израелски медии с десен уклон, като “Исраел а Йом”. “Зависимостта от САЩ няма да изчезне веднага, но минимизацията трябва да започне още днес, за да може в бъдеще Израел да има по-голямо пространство за маневриране”, пише изданието.
То добавя и нещо малко известно на широката публика (у нас). “Съкращаването на тази независимост днес изглежда нереалистично, но също толкова неосъществимо изглеждаше и разговорът за отменянето на американската помощ в гражданския сектор. Постепенно тя беше постигната и то по инициатива на Израел”, пише “Исраел а Йом”.
Обобщено казано, американската помощ за Израел, възлизаща на 174 милиарда долара за всички времена, всъщност представлява механизъм, който позволява на американската администрация да купува оръжие с американски пари, които в крайна време се връщат в САЩ. Може би е време тази форма на сътрудничество да се промени, тъй като тя се е превърнала в почти екзистенциална заплаха за Израел, според същата израелска медия.
Израел има план за развитие на сектора на отбраната на стойност 110 милиарда долара и очевидно се стреми към постигане на независимост в тази ключова област. Планирането се базира на факта, че страната е сред най-бързо развиващите се икономики не само в региона, но и в света- в топ 5 по този показател. БВП на държавата се устремил към обем от 1 трилион долара в състезание с огромната по територия и население Турция, което прави малката държавица все по-вероятен регионален лидер по военно-политическо влияние, какъвто и без това е в областта на науката, иновациите и технологиите. На инвестирането в този сфери се дължи бурното й развитие-въпреки липсата на природни ресурси и дори в обстановка на враждебно обкръжение, залагайки на интелекта, а не на ресурсите.
Израел по принуда е постигнал независимост в енергетиката. Това е една от малкото държави в света, която разчита изцяло на себе си за електроснабдяване без връзка на своята електроснабдителна система със съседите. Ето защо Иран се стреми да нанася удари върху електропроизводството и електроподаването там- не без помощта на руzка шпионска информация, която, по изтекли в медиите сведения, е снабдила на Техеран с координатите на 53 ключови обекта в еврейската държава.
Да се върна на израелско-американските отношения. Тяхната история далеч не винаги е била безоблачна. Разсекретени документи с повече от 50 годишна давност говорят за това.
Истинска емблема на изначалната американска враждебност към Израел от момента на неговото възникване през май 1947 по силата на решението на ООН от ноември предходната година (за създаване на арабска и еврейска държава в региона) е името на министъра на отбраната на САЩ по онова време Джеймс Форестал. “ Вие просто не разбирате, че има 40 милиона араби и 400 000 евреи. Ние трябва да сме на страната на петрола”, заявявал той на президента Труман.
Той явно е споделял подобно мнение с констатации от рода на “ Струма ми се, че евреите са егоистични. Те нямат чувство за мярка и не умеят да разсъждават в контекста на световните събития”.
Това не били празни приказки. Макар на думи Труман да подкрепил войната за оцеляване на малката еврейска държавица без собствена армия срещу армиите на околните арабски държави, които я нападнали едновременно в момента на издигането на израелския флаг, той така и не изпратил военна помощ.
Сталин, който се надявал да превърне еврейския анклав в огнище за разпространяване на комунизма, бил вдъхновен допълнително от американската враждебност. Приложил тактиката на вбиването на клин, като позволил на чехословашката комунистическа държава да се възползва от двуседмичното примирие и да изпрати спешно по въздуха оръжие на евреите, включите разглобени на части германски трофейни самолети. Това преобърнало хода на войната в полза на Израел под все така безучастния поглед на Вашингтон.
Израелският министър на външните работи Моше Шарет разкрил предупреждението на Труман. В случай, че изгубите войната, не бива да разчитате на нашата помощ, уведомил го той. Това, впрочем, явно е мотивирало допълнително изправените пред опасността от нов холокост евреи да се бият така, че сами да разгромят арабските армии въпреки тяхното многократно превъзходство във въоръженията и в жива сила.
За отбелязване е, че дори след победата на Израел, САЩ все така поддържали оръжейното ембарго срещу победителите. Първият пробив в него бил осъществен чак през 60-те години, когато на Израел било позволено да купи (без отстъпки в цената) американски самолети Douglas A-4 Skyhawk. Главното качество на самолетите било голямата товароподемност спрямо скромните размери на машината. Това обаче се случило на практика след смайващата нова военна победа на Израел в шестдневната война през лятото на 1967 г.
Първите Douglas A-4 Skyhawk пристигнали на израелска земя едва през декември същата година, т.е. близо половин година след войната, в която Израел рекламира по фантастичен начин успешната френска конкуренция на международния оръжеен пазар чрез самолетите “Мираж”, унищожавайки на практика ВВС на арабските врагове, въоръжени предимно от СССР. Справедливо е да се отдаде дължимото на американските “самолетчета”, че се оказали много успешна част от израелските ВВС и били свалени от въоръжение едва през 2015 г.
Как отговарят лидерите на Израел на тази американска враждебност, която започнала да се променя една след поредните израелски победи на бойното поле през 70 -те години?
Голда Меир, която управлявала през този критичен за оцеляването на Израел период ( то пък кой ли не е бил критичен!) е цитирана в разсекретени документи с 50 годишна давност да казва следното на секретно заседание на нейното правителство по време на откровената американска враждебност към Израел през 1973 г. : “ Много неща ще ни простят, но единственото което няма да ни простят е проявата на слабост. В момента, в който ни сложат в списъка на слабите, всичко ще се свърши. Това е непростим порок”.
Относно прекалено дръзките постъпки, с които Израел може да разгневи САЩ, тя заявила: “Нека е така, затова пък ще ни уважават. Трябва да чуете какво говорят в кулоарите сенаторите-това не е просто армия, това е израелската армия, която не прилича на никоя друга”.
В афористичен стил тя отбелязала, че предпочита да получава протестни ноти, отколкото съболезнователни телеграми. Изобщо, казвала тя, да бъдеш или да не бъдеш е решение, което всяка нация трябва да взима самостоятелно.
В крайна сметка в САЩ надделява мнението да бъде подкрепен Израел, доказал способността си да побеждава.
Точно това се се случи в наши дни през юни миналата година. Тръмп се присламчи в последния момент към 10 дневната успешна атака на израелските ВВС срещу Иран и се опита след това да обере лаврите за военния успех и така се прехласна, че обяви края на иранските възможности за обогатяване на уран. Беше толкова “прав”, че му се наложи да я унищожава отново сега и да поставя условия Техеран сам да се откаже от нея, признавайки косвено, че е излъгал миналия юни.
Това е кратката (пред)история на американско-израелските отношения, погрешно приемани за “братски” не без интригантската роля на дълго водената в тази посока съветска пропаганда, чийто продължител са арабски и световни медии, щедро платени от същите петролни шейхове. Те сега се чудят как да се спасят от иранския бумеранг, откривайки по трудния начин, че Израел практически е (все още) непризнат официално техен съюзник срещу реалната заплаха за тях от страна на иранския режим. Непризнат съюзник, който демонстрира повече воля да съкруши иранската опасност за околните арабски монархии, отколкото може да се очаква от вечно менящия мнението си американски крал- за какъвто, уж на шега, се самопровъзгласи обладателят на Белия дом.
НА СНИМКАТА: Това не е колаж. Така се показва сам пред света човекът, с когото (все още ) Израел е принуден да сътрудничи в името на оцеляването си.
Този лигльо ще разбере един ден какво е надробил и в близкия изток и в Украйна. Израел е силна държава и благодарение на смелостта на своя народ ще победи. Украйна също ще победи срещу много по-силен противник и пак благодарение на своя народ. Жалко, че Израел не и помогна когато трябваше. Тези две държави ще бъдат пример за другите. А омразата на Америка към Европа ще и се върне един ден като бумеранг. ще има много да ни се извиняват.
искам да припомня един исторически епизод, доказващ не просто тоталния, а направо държавен антисемитизъм на САЩ дори в самия край на ВСВ:
– войната е в разгара си, вече на два фронта.
– немските концлагери и “фабрики на смъртта” функционират с нарастващо настървение.
– в Европа се организира спасителна акция за евреи от Германия, които с пари, с връзки, с реален риск за живота, напускат територията на райха, натоварват се на един кораб и отлават към САЩ в животоспасяваща емиграция.
когато корабът успешно акостира в съответното пристанище на САЩ, американските власти ОТКАЗВАТ НА БЕГЪЛЦИТЕ ОТ НАЦИСТКА ГЕРМАНИЯ ДА СЛЯЗАТ НА АМЕРИКАНСКА ЗЕМЯ.
нещо повече – настояват пътниците- евреи от първия до последния, ДА СЕ ЗАВЪРНАТ В ГЕРМАНИЯ.
всевъзможните опити да настъпи позитивна промяна в ситуацията НЕ ДАВАТ РЕЗУЛТАТ. американските власти ВЪОБЩЕ не вярват, че нацистките власти в германия са притеснявали своите евреи и върху този “факт” са отказвали на пътниците на кораба да слезнат на американския бряг. корабът стои в пристанището ЦЯЛ МЕСЕЦ и американските власти са на крачка от насилственото му връщане в германия…
половин век след тази отвратителна история беше произведен игрален филм, пресъздаващ драмата. но самия случай е своеобразен паметник на антисемитизма на американците по това време. / тук добавям чисто своето мнение за голямата роля на ХОЛОКОСТА в утвърждаването на държавата ИЗРАЕЛ! /
Към скайп:
Така е, Холокостът изиграва важна роля, макар обещанието за “национално огнище на евреите” да датира от края на Първата световна война, когато евреите (мигриращи преди това предимно в Америка, особено след погромите в Русия и въвеждането на антисемитските закони на Николай Игнатиев през 1882 г.) да пристигат от Европа в британската подмандатна Палестина, увеличавайки постепенно броя на евреите в тези земи.
Холокостът е повлиял на решението на ООН, наследник на Лигата на нациите, но това не може да се вменява като вина на самите евреи, нали.
Към Георги Златев:
Не знам дали правилно тълкувам израелското въздържание от решителна намеса на страната на Украйна, но е разбираемо Израел да внимава с рязкото противопоставяне на путлеризма при положение, че приютява милиони руско говорещи евреи…
“… човекът, с когото Израел е принуден да сътрудничи в името на оцеляването си.”
И Израел, и Украйна. Интересното е, че на тези, дето сътрудничат с отвращение, им се получава оцеляването, а на сътрудничещия с удоволствие Орбан не му се получи. Понякога шегите на историята ми харесват.
Къде ли ще сме ние?
Имам спомен, че Израел беше ядосал американската администрация с нещо и тя го заплаши, че ще денонсира споразумението за стратегическо сътрудничество (дали не го и направи). Тогава някой от Израел каза, че Израел е просъществувал няколко хилядолетия без стратегическо сътрудничество със САЩ, та и сега ще се оправи.
Има един хубав документален филм за създаването на израелските ВВС “Above and Beyond”: https://www.imdb.com/title/tt2704752/
Струва си 90те минути време ако го намерите да го гледате някъде.
В Суецката криза от 1956 САЩ не само проявяват своята враждебност срещу Израел, ами застават дори срещу съюзниците си от НАТО – Великобритания и Франция. Кризата е предизвикана от действията на египетския полуфашист А. Насър, който подкукоросан от СССР национализира Суецкия канал 12 години преди срока за предаването му на Египет. След което войските са му пометени от Израел. САЩ обаче гласуват в ООН заедно със СССР против Великобритания и Франция и принуждават Израел да си върне войските, а Великобритания да се откажат от претенцията си върху собствеността на канала. Израел се оттегля, а Идън подава оставка.