Евреите започват да облагородяват Палестина през 1880-та, прииждат в резултат милион араби

Писал съм за корените на конфликта между евреи и араби в периода между края на Първата и на Втората световна война. Не е изчерпателно, но е познавателно.

Както и за колониалния контекст в по-широк аспект.

Засягал съм и темата за историята на противопоставянето не само между араби и евреи под британско управление, но и съм загатвал за съчките, които подхвърлят болшевиките в този огън, включително и най-вече срещу западното влияние в региона ( чиито неоспорим представител в цивилизационно отношение става Израел).

Терминът “палестински национализъм” е измислен от либерални европейски евреи. Призовавали за съжителство с арабите в Подмандатната британска територия в Близкия Изток. Наричан е така, тъй като европейските сили са определили спрямо себе си къде е Изток, къде той е близък и къде е далечен. Малко е “грешно”, като “Индия” на Карибите) според Колумб, полуостров Юкатан (Мексико), където местните отговорили на испанските завоеватели “юкатан”, т.е. “не знам”, не разбирайки какво ги питат. 

Случва се с “кенгуру” в подобна ситуация в Австралия и т.н. 

Няма как да избегна известното за декларацията на Балфур за ангажимента на Беликобритания  да предостави с мандат на Лигата на нациите “национално огнище” на евреите. Светът узнал за това намерение в деня, когато британската преса съобщила за болшевишкия преврат. “Шегите на историята”!

Британското управление на бившите провинции от разпадналата се Османска империя в региона било противоречиво, меко казано. За да не кажа, че било пълен провал. 

Видяло се, когато националното огнище на евреите станало факт по решение на ООН (наследница на Лигата на нациите) на същия 15 юни 1948 г. Британската администрация и войските й напуснали територията на спора относно чия е по-важната диаспора в същия ден.

Всички арабски държави в околността (не само, също и Ирак) нападнали дружно еднодневната държавица Израел, стотина пъти по-малка във всякакви количествени измерения спрямо тяхната съвкупност. 

Великобритания започнала да изпраща оръжие на нападателите с огромно териториално, демографско, военно и ресурсно предимство срещу борещите се за оцеляването си към половин милион евреи. САЩ, макар и неохотно по онова време, се намесват срещу британския въздушен мост, помагащ за унищожаването еврейската държава от арабските съседи.  

Британците не само се оказали в конфликт (въоръжен в един момент в рамките на партизанска война) с еврейските заселници, които окуражили през 1917 г. да имигрират под тяхна закрила, но и разрушавали техни селища на Изток от река Йордан. Помогнали да се създаде там населената с бедуини Транс-Йордания. Това е Кралство Йордания, в което днес живеят много повече “палестинци” откъдето и да било другаде.

Пътьом британците и французите се разбрали да предоставят на новата държава Сирия Голанските възвишения, които от древността са били населени с евреи, но никога не са били управлявани от араби. Стратегическата височина, от която Израел може да бъде превърнат в руини с артилерия ( т.е. без ядрено оръжие, към което се стреми днес Иран), е превзета (пак да кажа) от борещите се за оцеляване израелци през войната от 1967 г.

Арабите никога не са настоявали Палестина да е арабско понятие. Разбирали са, че то отива по право исторически на евреите. Обвинявали “ционистите”, че са го измислили. “ В историята няма такова явление като Палестина, абсолютно нищо такова не е съществувало”, заявил през 1946 година арабският историк Филип Хити пред Американския комитет по разследване на положението в Палестина през 1946 година. И това не била някаква лична позиция на отделен човек.

Десет години по-късно пред Общото събрание на ООН Ахмед Шукейри, първият председател на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), заявява в тогавашното си качество на представител на Саудитска Арабия, че Палестина е южна част от Сирия. 

Целта на ООП, която след него оглавява Ясер Арафат, е “освобождаване” на тази Палестина не само от евреите, но и от Йордания- голяма грешка, която струвала прогонването на ООП  от страна на крал Хюсейн, хиляди жертви и предислокация на оцелелите следовници на Арафат в Ливан, превърнат в резултат от най-процъфтяващата страна в региона в полигон за тестване на противоборстващи за надмощие регионални и световни сили като детонатор на гражданска война, тлееща и до ден днешен. 

Роденият в Египет Арафат до края на дните си говореше със силен египетски акцент- за присмех на разбиращите това араби, но се правеше на “потомствен палестинец”. Той, както и други нароили се борци за свободата на хипотетичната Палестина, която арабските държави единодушно отказват да създадат по решение на ООН от ноември 1947 г., така се вживяват в ролята си на “палестинци”, че си фалшифицират биографиите за тази цел.

Окуражаващата ги причина е, че зад сцената на геополитическата хранилка в голямата игра се намесва съветският интерес да мъти водата на Запада. Негов представител в региона се утвърждава непобедимият във всички войни Израел, подкрепен в началото от Сталин с надеждата, че за благодарност еврейската държава ще му служи като острие срещу западното влияние. 

Ето още базисна информация за демографията в оспорвания регион с констатацията, че не само евреите са заселници в Палестина. Напротив, истинската огромна изселническа вълна се състои от араби, заинтересовани от възможностите за живот в пустеещите преди това земи, чието облагородяване ударно започват да осъществят еврейските преселници, създавайки инфраструктура и работни места.

Британският консул пишел донесения до Лондон през 1957 г., че “ тази страна в значителна степен е свободна от жители и по тази причина има голяма нужда от население”. 

Марк Туейн, известен у нас през руския език като Твен, свидетелства за наблюденията си от пътешествието си от онзи период в книгата си “Простаци в чужбина”. Не видял нито едно селище на 30 мили в която и да било посока, не срещнал и десетина души по пътя си в Галилея. Видял Назарет изоставен, Йерихон в руини, бедност във Витлеем, навсякъде бурени, въпреки плодородната земя. Нямало дръвче, храст, едни бурени. Палестина била опустошена и неприветлива. 

Началото на възраждането на тази пустош било дадено през 1880 г. с първото масово преселване на евреи. Започнали да се появяват обработвани земи, пътища, градини, гори и …стотици хиляди араби.

По официални данни от османските архиви през 1882 г. в тази османска провинция живеели 141 000 мюсюлмани. Само 40 години по-късно те вече били 650 000. Ръст от 450 процента. През 1938 г. станали един милион. Скок от 800 на сто за 56 години. Мигранти, сър!

Това се казва и в британските донесения. През 1922 г. британският губернатор на Синайския полуостров донася в Лондон, че незаконната арабска имиграция приижда не само от Синай, но и от Транс-Йордания и Сирия.

Губернаторът на сирийски район Хурани Тефик Бей ал Хурани отбелязва, че само за няколко месеца през 1934 г. повече от 30 000 сирийци от региона са се преселили в Палестина.

Дори Чърчил признава през 1939 г., когато Великобритания пречи за ексодуса на евреи в Палестина, че на арабите не само не се пречи, но те се стичат там на тълпи и стават все повече.

В Бялата книга, издадена във Великобритания през същата година, един от нейните автори и участници в ограничаването на еврейската емиграция,  се казва, че “без наличието на евреи, количеството на арабите в Палестина едва ли би достигнало и половината от това”.

С други думи, евреите не само не пречили на арабите да прииждат, но и станали истинската причина за арабската имиграция, смятана за незаконна дори и от страната на британската администрация, която си затваряла очите за нея.

ООН отчита извънредния характер на арабската имиграция. Признава за бежанци само арабите, избягали от територията, отредена на Израел. Те на практика са били прогонени на практика от война, натрапена от редовните армии на арабските държави, нападнали тези земи по суша, въздух и море с цел да унищожат възникналия по решение на ООН Израел.

Да, евреи са прогонвали в онази ситуация араби, борейки се да не им причинят нов холокост (особено при спомена за арабските симпатии спрямо Хитлер, демонстрирани от техни религиозни вождове).

НА СНИМКАТА: Великият мюфтия на Палестина хадж ал Хусейн, известен с бесния си антисемитизъм,  в райхсканцеларията на Хитлер в Берлин през 1941 г. 

 

 

 

 

 

Нападателите на Израел, в същото време, никога не са си мръднали пръста да създадат държава с название Палестина, нито представят на избягалите от войната свои арабски съплеменни в своите държави граждански права, каквито получават днес 2 милиона араби в Израел с право на глас, политическо представителство в парламента, изучаване на арабски език в училище, равно участие в съревнованието в бизнеса и т.н.

Еврейско “присъствие” в арабския свят, откъдето евреите отдавна са прочистени, чисто физически, е равно на нула. Но, помнете ми думата, това предстои да се промени. 

Арабите разбраха от болезнен опит, че Израел е техен съюзник, за да не кажа закрилник, срещу истинския им фанатичен враг, режима на ислямистите в Техеран, който се представя за най-големия защитник на “палестинската кауза”.

КРАЙ НА ЧАСТ ВТОРА

(Следва : Как КГБ създаде “палестинската кауза”)