Ботев е татуиран в съзнанието ми завинаги, дължа му лична блогодарност

Христо Ботев е битовизиран, “приватизиран”, политизиран, но и заслужено героизиран в българската памет. Мога да споделя и своята, защото съм му лично благодарен за това, което съм.

Кандидатствах в СУ през далечната 1975 г. с български език и литература, когато се падна тема за творчеството на Ботев. Бях се готвил “революционно”, по собствена схема. “Модата” традицията по онова време диктуваше да се учат “теми”, т.е. да се запаметяват дословно написани от някакви авторитети чужди мисли, за да бъдат възпроизведени като свои, ако се “паднат” на изпита.

Бунтувах се срещу тази задължителност. Направих всичко възможно да я бойкотирам.

Това не означава, че съм пренебрегнал необходимостта от подготовка само защото мразя зубренето. Точно обратното!

Бяха запаметил, назубрил, ако щете, толкова цитати от български автори, колкото главата ми можеше да поеме. Когато съобщиха в аудиторията на СУ, че темата е свързана с Ботев, реакцията ми беше да поискам още бели листа. Запълних ги от край до край с цитати от неговата поезия и публицистика. 

Не беше позволено, разбира се,  да се ползват помощни материали. Но аз възпроизведох своя стихосбирка, нещо като китка от неговите произведения, доколкото ги бях запомнил. След това изградих своята конструкция по зададената тема, вплитайки Ботевата конкретика като илюстрация на моята интерпретация. 

Не бях сигурен в успеха. Когато отидох да видя обявените резултати на “стената на плача”, където бяха окачени списъците с оценките на кандидатите, направо посърнах. Чак пък да ме няма дори под долната черта!

Моят съученик и приятел Тошо, с когото заедно изследвахме случая, изведнъж започна да се киска и да се надсмива над моята унилост. Оказа се, че съм…първи по успех сред кандидатствалите мъже в категорията “отслужили”, но не бях забелязал името си на първото място.

Не искам да приличам на онези, които си татуират тялото с лика на бунтаря. Именно бунтарството за мен е основната отличителна черта на революционера и нека патриотарите да прочетат какво е написал в аванс за тях поетът. Но ролята на Ботев в моя живот е много повече от татуировка, която остава своя отпечатък вътре в мен за цял живот. 

Казано простичко, без Ботев днес нямаше да съм това, което съм, надявайки се да ми бъде позволено да се чувствам и сродна душа, колкото и да е рискована такава самооценка заради злобата на несъгласните с нея. 

При единственото си и еднодневно посещение в Украйна на 18 юни 2018 г., когато бях поканен като говорител на Международна конференция по темата “ Руският неоимпериализъм: източници, генезис и последици за страните от Югоизточна Европа”, успях да намеря време да посетя единственото важно за мен историческо място в Одеса: паметната плоча на Ботев на фасадата на гимназията, в която е преподавал.

 

 

 

 

 

 

 

 

Говоря и за моя съмишленик по темата, която смятам за най-важната за оцеляването на България. Той написа във в. „Знаме“, г. I, Букурещ, 4 април 1875 г., бр. 13, с. 51. известната ( за онези, които искат да знаят) своята оценка:

“Россия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да истрие от лицето на земята българските колонии.

Тя отне земите на колонистите, подложи ни със сичката своя неясна строгост и подлост под законът на „общата повинност“ и, когато ние пожелахме да оставим пепелищата на ногайските татаре, които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да са върнем в своето старо отечество, испроводи няколко черни български души за да ни отвърнат от това намерение. Но това, което не можиха да направат устата на продадените блюдолизци, направиха казаците със своите сулици и камшици и с копитата на своите коне, направи правителството със своите темници, със своят Сибир и със своите 25 по гърбът.

Вие няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село (?) казаците извързаха сичките старци, мъже и ергене и, като ги испроводиха „куда Макар телят не гонял“, не оставиха не една жена необезчестена, ни една мома неразвалена и ни едно дете неизнасиловано. Тие испокрадоха имането и покъщнината на селяните, испоклаха им птиците и добитакът и сичкото това премина ненаказано от страната на правителството. На мяста даже и кръв са пролея! Кажете ми после това не ще ли нашият народ да заеме мястото на евреите в Европа? Не е ли сичкото това знак, че тоя народ са смяташе и сега даже са смята за стока, с която секи има право да са обърща както иска? На нашите викове за свобода, на нашите стремления за братство и за съединение със славянете и на нашите трудове за прехраната на тирането никой почти не обърща никакво внимание.

Първата рекрутация, която правителството прибърза да направи по колониите, има твърде печален исход. Правителството натовари 1,000 души български момци в един твърде веран вапор и ги испроводи на Кавказ в такова зло време, щото от бурите вапорат потъна в Черното море и нашите отидоха да защищават от рибите своето ново отечество. Нашето правителство е запретило входът на сичките български вестници в държавата и целта на това е “да са не раздражават духовете.“

Видите ли какви прекрасни мери употреблява защитницата на славяните, за да еманципира своите едноплеменници и едноверци? Какво ще да кажете против това?“

Ние не ще да кажеме нищо друго, освен това, че секи човек и секи народ тегли от умът си.

Кой ни е крив когато ние със своето воловско търпение в сяко едно отношение са стараем да докажем, че сме родени за тояга. „Трай душо, черней кожо!“ е девизата на нашият живот”.

Днес, в деня на гибелта му, към ореола на героя ще се присламчат и рашисти, за които омразата срещу Украйна е пътеводна петолъчка. Но именно там тачат паметта му така, както никъде другаде извън България (в ярък контраст с нулевото отношение към неговата памет в държавата, наследницата на “мнимата защитница на славяните”).