Клишетата за Близкия изток са все така устойчиво верни

 

Вече съм писал за широко разпространената заблуда, че тесните връзки между Израел и САЩ означават непреодолима даденост като зависимост на еврейската държава, колкото и все още да е голяма тя. Нещо повече, тази близка връзка е относително нова във времето след първоначалната открита враждебност на САЩ към младата и слаба еврейска държава. Именно поради нейната слабост на ранния етап от нейното създаване.

Знаменита в това отношение е репликата на премиера Голда Мейр на заседание на правителството в Тел Авив, на което казва: “Много могат да ни простят, но не и слабост-ако я проявим, ще ни броят за слабаци и с нас е свършено. Слабостта е непростим порок”. 

Не става дума само за първите години след създаването на Израел през 1948 г. 

Легендарният министър на отбраната на Израел Моше Даян свидетелства пред Яаков Ерец, Илан Кфир в книгата “Беседи с Моше Даян” ( 1981), че през октомврийската война (1973 г.) САЩ отказват да свикат Съвета за сигурност на ООН, изчаквайки Израел да загуби на фронта от Сирия и Египет при първоначалните успехи на арабското нападение. СССР нямаше право на вето за свикването на Съвета, а само върху конкретна резолюция. Но САЩ не бързаха. Искаха да ни видят как пълзим на колене и молим за помощ. Едва, когато преминахме в контранастъпление и се видя, че побеждаваме, те предизвикаха заседание на Съвета за сигурност, казва Моше Даян, обяснявайки защо няма доверие на американците.

И бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър потвърждава в мемоарите си, че САЩ не са искали да спират войната в момент, когато въоръжените със съветско оръжие арабски армии са настъпвали успешно, тъй като това би било удар по американския престиж. 

Повтаря ли се историята в това отношение във  връзка с възникналото напрежение между Тръмп и Нетаняху, за което знаем по инициатива на Тръмп?

И да, и не. 

Не е прецедент Вашингтон да оказва натиск върху Израел, както в момента Тръмп се опитва да направи с изискването еврейската държава (на практика) да не отговаря на провокациите на иранския инструмент “Хизбуллах” за подклаждане на войната в региона от ливанска територия. 

През 1956 г. израелците се оттеглят под американски дипломатически натиск ( и съветски ултиматум за пряка военна намеса) от района на Суецкия канал след успешен десант във взаимодействие с британски и френски части в защита на корабоплаването след като египетският президент Насър го национализира.

Любопитна “подробност” по аналогия с днешната ситуация на обтягане на отношенията по оста Вашингтон-Йерусалим (признат за израелска столица от Тръмп), е, че унижението на Великобритания като бивша конолиална владетелка на Египет е такова, че британското отстъпление се смята за края на агонията на страната като колониална сила. 

Дали нещо подобно по отношение на американското могъщество не прозира в неспособността на Америка с цялата си военна мощ да прогони от властта режима на аятоласите в Иран? 

И още малко исторически контекст. Суецката криза e употребена от СССР за нахлуването в Унгария с цел да бъде смазана унгарската антикомунистическа революция. И днес путлер дебне. Би се възползвал от всяка възможност да употреби ситуацията за спасяване на собствения потъващ престиж на завоевател в Украйна.

Не, Израел отдавна вече не е “слабак”, който може да бъде манипулиран и използван за постигане на специфични американски цели в Близкия изток. Парадоксално е, че същите умници, които твърдяха, че Нетаняху е въвлякъл Тръмп във войната с Иран, придавайки на миниатюрния Израел и неговия премиер извънредна тежест, сега са опитват да обяснят провала на Тръмп с това, че Израел е пречка за мира, поради което американският президент е прав да му оказва натиск. 

Друга категория коментета пък се радват, че Иран е победил. Говорим за режима, който все така тероризира собственото си население, измъчено от репресиите, небивалата икономически криза и ограниченията. Нищо не се е променило в това отношение с “победата”. Напротив, режимът държи да демонстрира озъбеното си лице за сплашване на гражданската съпротива. 

Пример: властите в (свещения за шиитите) град Кум са осъдили на 74 удара с камшик на певицата Парасто Ахмади ( на снимката) заради това, че се е появила на сцената без хиджаб. Това се случва в момент, когато външният министър Абас Арагчи, смятан за умереното ( и много усмихнато пред камерите на световните телевизии) лице на иранската дипломация, пристигна в Женева за преговори с американската делегация.

 

 

 

 

Ясно е, че Израел отсъства от тази “мила картинка”. А къде е Ливан, завладян на практика отвътре от 1982 г. насам от аналога на иранските есесовци, наричан “Хизбуллах”? Бях свидетел в продължение на 4 години на възхода на тази създадена от аятоласите терористична организация, но това не ме прави желан коментатор в т.н. големи телевизии, където предпочитат бивши кореспонденти в Москва да обясняват на зрителите какво става в Близкия изток.

Уви, Ливан е там, където се намира през всичките тези десетилетия на успешно пренасяне на т.н. ислямска революция в разпокъсаната  конфесионално и политически държава, която няма силата да се противопостави на могъществото на тероризма, граден и подкрепян от Техеран, а доскоро и от Сирия. 

Сирия ли казах? За краткост, тъй като това е интересна отделна тема напоследък, ще обърна внимание на сигналите, че не е изключено днешната сирийска държава на сунитския лидер и бивш военен командир  Ахмад аш Шараа да се намеси с военна операция ( както е модно да бъдат наричани войните днес) срещу шиитската проиранска групировка.

 

Сирийските сунити имат да връщат на ливанските шиити за тяхната роля в подкрепата за режима на местните алауити ( секта в шиизма) от клана Асад. Ливанските терористи колеха и бесеха в Сирия в най-буквалния смисъл на думата. Играеха ролята на екзекутори, изпълнители на най-мръсните поръчки на свързания с Техеран сирийски режим. Сега сунитите изглеждат готови да си го върнат. 

НА КАРТАТА: Ливан е все така устойчиво разделен на шиити ( в лилаво), сунити (в зелено) и християни ( в червено за католиците и в жълто за ортодоксите).

 

 

 

 

 

 

 

Така че геополитиката, историята (например на отношенията между САЩ и Израел), религиозната нетърпимост и прочее фактори и днес са определящи за характеризирането на този регион като все така взривоопасен. Клишетата, понякога, са много трудни за избягване.