Хайде да погледнем как изглежда през балканската призма новата българска външна политика на самоизолация от общата за ЕС и НАТО линия на фона на предизборните за(д)явки на Радэв на патриотарския фронт у нас.
Изглежда така:
1.Рдэв бойкотира Коалицията на желаещите, предложена от Макрон. На мястото на България в сърцето на Франция се настанява Северна Македония. Говорим за Франция, която въведе “френското правило” за промени в политиката на Скопие по пътя на европейската интеграция, изтълкувани от съседите ни не като просто пробългарски, а направо като български. Вярно или не, “пробългарската ниша” във Франция бе напусната от Радэв на символично ниво и бе заета от съседската ни балканска конкуренция по френската писта.
2. Радэв ядоса своя гост Зеленски още в качеството на президент, наричайки в София нашествието на рашистите “конфликт”. В Париж, вече като господар на изпълнителната власт, му заяви, че няма да подкрепя неговата държава военно, тъй като това само продължавало “конфликта”.
Зеленски подмина България и се озова на официално посещение в Сърбия, смятана досега за най-проруската държава в Европа (освен Беларус, доколкото тя може да бъде възприемана като независима спрямо своя опекун). В Белград Вучич и Зеленски си размениха декларации за подкрепа по темата за териториалната си цялост. Сърбинът оповести намерение страната му да участва един ден във възстановяването на Украйна, което изглежда вече по-малко вероятно да се случи със значимо българско участие при днешната политика на София.
3. Радэв, който упорито използва отдавна опроверганото от преобладаващата част от българските историци определянето на османското владичество като “турско робство”, прави в същото време мили очи на Турция. На четири очи. Не позволява да научим какво точно се предвижда по договора с Боташ и при проучванията за наличие течни въглеводороди в българската черноморска акватория с турско участие.
4. С Гърция имаше някакви пререкания за използването на водите на реки, извиращи от България, но и по този въпрос не ни бе дадено да научим нещо повече от декларацията на Радэв, че ще си спазим договорите (както в случая с американските самолети в Безмер).
5. Румъния не беше спомената като “виновна” от Радэв за това, че не е свалила дрона, който избухна вчера в България. Да не спекулираме с подобна хипотеза, но тя не може да бъде изключена, тъй като Радэв си е Радэв и от него могат да се очакват всякакви изблици в защита на образа му на патриот в очите на патриотарите.
От всичко посочено по-горе печели неговата рашистка конкуренция у нас, но губи Европейска България. Вместо засилване на нашата евроинтеграция след успеха с Шенген и Еврозоната, наблюдаваме евроизлагация и странна форма на балканизация, в която централната (ни) балканска държава изпада в нещо като “мека изолация”.
Апологетите на Рдэв се борят със зъби и лакти да оборят опонентите, отричайки (възприетата в западни медии теза) , че той е новият Орбан, заемайки мястото му на черната овца в ЕС и НАТО. Дори да са прави поради някои разлики в биографиите, новият шеф на България определено е и нов играч в ролята на талант, постигащ отслабването на позициите на страната ни по отношение на балканската политика. Далеч е, за щастие, от цар Фердинанд по време на Междусъюзническата война в това отношение, но пък близостта му до позициите на днешния руzки цар го отдалечава от ролята на обединител на българите, сред които проевропейските нагласи все така преобладават въпреки натиска на рашиzма това да се промени в негова полза.
НА СНИМКАТА: Когато тримата треньори “пееха” заедно.
Впрочем, коалицията на желащите (злото на България) по време на Втората балканска война през 1913 г., известна още като Междусъюзническа, е била стимулирана от интригантите в Санкт Петербург, който само година по-късно ще бъде прекръстен на Петроград по патриотарски съображения след избухването на Първата световна.
Нищо не искам да кажа. Само припомням, тъй като историята е единствено сигурният ориентир за бъдещето на нашето настояще. От висотата на балканския исторически балкон се вижда, че централното географско място не гарантира също такова в разпределението на ролите на полуострова.
За съжаление у нашата татковина в момента нямаме политик с ранга на Стефан Стамболов. Имам щастието да притежавам двата тома на “Строителите на съвременна България ” от великия Симеон Радев. Точно е описан този период от нашата история и борбата за спасението на България. Най-жалкото е че в тази борба загиват герои от сръбско-българската война, като Олимпий Панов, поручик Узунов и други повярвали на руската пропаганда. Спасението идва от Пловдив в лицето на подполковник Муткуров. Обаче най-силно впечатление ми прави простия на пръв поглед факт, а именно че не са минали и 10 години от освобождението и народа ни въпреки това предпочита да бъде независим от руския император. Тъжно е, че сега след толкова години ние продължаваме до се кланяме на изток. Моят прост извод е, да търсим съвременния Стамболов.
Георги Златев,
Напълно споделям мнението Ви!
За щастие тогава не е имало социология и не можем да знаем каква част от народът ни е предпочитала да бъде независима от руския император. Имали сме късмет, че пробългарското активно малцинство е взело връх над проруското (споменатите от Вас заблудени герои). Не ми се мисли, ако България беше станала Задунайска губерния (те ти булка Санстефанска България), след разпадането на СССР дали щеше да възкръсне или да си остане нещо като Краснодарския край? Защото геополитическата “визия” на Дядо Либен преди Освобождението е нещо симпатично-патриархално, но след Освобождението – пагубно суеверие. А рубладжии-копейки (и преди и сега) – много…
Това, страната ни да няма централна ролята на балканите е стара пречка, създадена от двойната ни освободителка Русия, която тогава се наричаше Съветски Съюз.
Целта им беше, да няма много ходеници по света, а да се работи за благото на комунистическата кауза.
Не трябваше и да се правят и сравнения с другите страни. Това, което ни се „казва(ше)“ трябваше да се приема безпрекословно!
Това, че Русия беше някак си обичана от мнозинството, се дължеше на факта, че повечето български младежи по времето на „първото ни освобождение“, къде поради лесно справяне с езика, къде от икономически съображения, можеха да учат предимно по Руските земи. Това е способствало да се създаде съответната близост, която в последствие от комунягите беше определяна като БРАТСКА любов!
След второто освобождение, друг избор нямаше.
По времето на строящият се комунизъм бяха затворени плътно границите със западна Европа, така, че дори и контакта със „социалистическите“ европейски страни беше почти блокиран.
Интересното тогава беше, че и до „обожавания„ Съветски съюз не можеше свободно, по собствено желание, да се пътува.
Това, защото ако там се отклониш от Потьомкиновите села, ще затънеш в калта и изпражненията на външните кенефи (всред природата), а и това не беше за гледане. Нали трябваше да се учим от тях!
Вярно, нашата учебна система беше подобрена и трябваше да се учи прилежно, но и там имаше пречки. До висше образование не допускаха лесно, а се изискваше и положителна комунистическа атестация.
Синчетата и дъщеричките на видните комуняги можеха да учат каквото си пожелаят, дори и в гнилият запад, защото после търгуваха с него.
Тогавашните пречки сега дават последиците си, поне поради това, че голяма част от ръководните политици са свързани с комунистическото минало на страната и поради това въобще биват избирани.
При Радев, според мен, ситуацията не е различна. До генералски пагон е трябвало дълги години успешно да „преминава“ през политическите бариери на комунизма, което до такава степен е оформило мирогледа му, че страхът му относно Русия, както се казва, „лозе пази“!
Един е летял само със съветски изтребители и други от близо не познава, други е избиран със съветска протекция и парични подаяния, всичките знаят, че за шикалкавене няма място и какво ги очаква, ако не слушкат…
Така, че от историческия балкон, гледката е доста сива, а друг хоризонт от такъв балкон не може да се очаква.
Дано да се лъжем с възприятията си, драги Иво, ама…!
Караиванов,
респект!