Колеги, внимавайте какво рис(к)увате

Гледам днес телевизия и вярвам на ушите си. Право говорят всички и изобщо не седят криво (като някой си Иво).

Поводът за обобщаващото начало е моето изключение от правилото по отношение на целесъобразната журналистика. Спомних си как не постъпих по целесъобразност на 8 октомври 2006 година и зададох въпрос на присъстващ в студиото ми представител на кампанията на Първанов като кандидат за втори президентски мандат относно постъпила буквално час назад информация на моя електронен адрес, според която действащият държавен глава е получил два мезонета като подарък.  

По-късно установих, че въпросната информация е била разпратена едновременно в много редакции, но се оказах единствен, който реши да провери на мига верността й (чрез коментар на свързан с Първанов участник в предаването ми “В десетката”).

След разразилия се скандал, предизвикал институционалната реакцията на Първанов с обвинение към мен, че съм започнал “война” срещу него и след моето напускане на БТВ като протест срещу солидаризирането на телевизионното ръководство (и на собственика в сянка Красимир Гергов, съсед в Бояна на др. Първанов), повече никога не пожелах да се връщам в амплоато на журналист на заплата. 

Всички останали колеги, които са получили същата информация, но са решили да не я оповестяват, постъпиха правилно. По-грозната дума е целесъобразно. Ако бяха го направили и доказали верността на информацията, като проверят сигнала на посочения от анонимния обвинител адрес, щяха да установят неговата основателност. Точно като във вица за съпрузите, които не искали да се подозират, защото щели да се хванат в изневяра.

Ако не бяха постъпили целесъобразно, събразно конюнктурата, може би щяха да качат на власт атакиста Волен Сидеров, увеличавайки рязко шансовете му да спечели на балотажа състезанието си с Първанов за президентския пост.

Единствено колегите от “Капитал” бяха положили усилие да извършат проверка. Буквално за два дни се бяха убедили, че въпросните мезонети съществуват и че имат връзка със семейство Първанови. Канеха се да публикуват доказателствата в навечерието на самия балотаж, както разбрах от самите тях, когато ме попитаха дали преди публукацията имам нещо добавя към тяхното разследване. Но…такава публикация така и не се появи. 

Правилно постъпиха. Предотвратиха катастрофата с възкачването на Сидеров на трона, оседлан отново от човека с мезонетите. Малка цена, малък компромис при толкова голям залог, нали! 

Четири години по-късно получих достъп до материали от разследването на “Капитал”. Използвах ги в книгата ми “Президент на РъБъ”. Бил съм в правото си като журналист да питам, значи, но в същото време съм постъпил нецелесъобразно, подлагайки на опасност България при евентуална победа на Сидеров (няма да обяснявам защо, добре известно е). 

Платих си цената, включително  буквално като пропуснати ползи от заплати за огромна сума и с липса на трудов стаж за пенсия. Бях допълнително наказан да чакам да ми бъде отпусната такава близо две години и половина след навършването на пенсионната възраст (както е по закон при липса на достатъчно стаж).

В днешно време “плащам” с продължаваща “безполезност” в очите на онези, които решават кого да (не) канят за коментари. Прави са и този път, наистина не бива да ме канят. 

Едно лице от една телевизия, което е сред взимащите решения за избора на гости, ми каза на четири очи истината: не те канят, защото знаят, че не могат да те накарат да кажеш нещо, което не искаш.

Така е. Защо да рис(к)уват абстрактно, след като си имат сигурни, целесъобразни коментатори за целта? Много от тях направо са абонирани и напълно предсказуеми. 

Заслужаваше ли си грешката да се “цепя от колектива”, да се “деля от стадото”? Чисто житейски нямам колебание относно факта, че си спестих близо 18 години обезличаване. Това ми се отрази отлично на живота, в рамките на който свободата за мен е върховна ценност.

В професионално отношение сгреших, че за миг не ми е минала през главата мисълта, че мога да облагодетелствам по-големия проруски екстремист на балотажа в опитите му да оглави президентската институция на България на прага на приемането й в ЕС. Не постъпих целесъобразно. Постъпих като журналист (по-късно си развалих някои дългогодишни приятелства по същия начин). 

Признавам си, че ако имах подобни съмнения, може би щях и аз да си премълча, за да не застраша европейското бъдеще на любимата ми България. Иначе казано, българската журналистика и България изобщо спечелиха от това, че загубих работата си, макар и да запазих независимата си физиономия.

Този път не иронизирам. Наистина мисля така.

Колеги, задават се отново президентски избори. Мислете целесъобразно и внимавайте какво рис(к)увате!

НА СНИМКАТА: Нецелесъобразно не крия, че съм на страната на жертвата – за облекчение на онези, на които давам повод да ме държат настрана от публичността като човек, който взима страна, вместо да се опита да се хареса на всички и особено на привържениците на агресорите и убийците.