Не всички военни и не навсякъде по света са еднакво непригодни да служат на демокрацията

Искам да защитя по принцип честта на пагона във връзка с негативите, произтичащи от нагона на патрона на днешната казармена действителност в управлението на България.

Не бива да поставяме военните под общ знаменател като непригодни да бъдат водещи на прогреса в една демократична държава. Зависи от военните. И от това коя държава обслужват според инерцията на своята биография.

Преди повече от 30 години за пръв път се сблъсках визуално и ментално с разликата между това да си български генерал, отгледан по съветски модел първо поколение след ралото и цървулите, на фона на турски генерали, потомствен военен елит, завършили западни академии. Беше на прием в София с участието на турска военна делегация в началото на нашата подарена от СССР демокрация. 

Разликата между турците, говорещи свободно няколко западни езика, и нашите другари с генералски лампази и познания само по съветски език, беше поразителна от пръв поглед на масата с почерпката. 

Давам пример за това що е то всестранно развита личност, преминала през военна кариера.

Пол Брюс Дикенсън. Полковник от сухопътните войски на Великобритания (почетен Group Captain RAF). И не е само “сухопътен”. Има лиценз за управляване на Boeing.

Същият е британски рок певец, радиоводещ, DJ, историк, телевизионен водещ, фехтовач (достигнал №7 в първенството на своята страна), продуцент, пивовар, писател, композитор и текстописец. 

Най-известен е като вокалист на хевиметъл иконите Iron Maiden.

Ето и няколко снимки към словесния портрет.

 

 

 

 

 

 

 

Да си (бил) военен в (пост)съветска България е основателен повод да бъдеш подозиран в тесногръдие, т.е. да си обратното на всестранно развитата личност, тъй като си увреден от системата, на която си козирувал. Някои такива жертви на съветската школа у нас може и да са се измъкнали от нейния задушаващ пашкул, но други явно нито могат, нито желаят да го направят. Уви, виждаме проявите им на върха на държавата ни.

Има цели държави, управлявани от бивши военни и “силоваци” ( според приетия у нас руски жаргон). Нямам предвид диктатурите в Азия, Африка и Латинска Америка. Думата ми е за Израел . Там практически целият политически елит има боен опит или служба по високите етажи на националната сигурност. Но в този остров на демокрацията в региона, принуден на живее на бойна нога от първия ден на съществуването на държавата, на пиедестал са не военните нрави, а науката, образованието и правата на гражданите. 

В Израел дори един военен парад “като хората” (т.е. като при режимите в москва, пхенян и техеран) не желаят да организират и да парадират. Самият настоящ премиер Нетаняху, бивш военен герой, е подсъдим за корупция. Президентът Моше Кацав (2000-2007) беше осъден през 2010 г. ефективно на 7 години за изнасилване и го обвиниха също във възпрепятстване на правосъдието.

Минаха вече три десетилетия и половина откакто СССР се спомина смайващо кротко като за хищен динозавър.  У нас израстна цяло ново поколение военни. Родените в навечерието на демокрацията военни вече скоро ще могат да се пенсионират, особено пилотите. Възниква въпросът защо промяната настъпва толкова трудно сред униформените в България?

Моето мнение по темата е непредставително, тъй като дори не познавам отблизо представителен представител на преобладаващата тенденция, олицетворявана от днешния офицерски корпус в управлението на държавата. Но все пак виждам достатъчно ясно общото: това са лица, облъчени от смразяващото сибирско обаяние на мита за “асвабадителите”. Преди да се освободим от него, ще носим последиците от поледиците.