Текстът на Красимира Димитрова и интервюто й с историка Радослав Симеонов за в. “Глас” не се нуждаят от въведение и обяснение. Но си позволявам малко иронично отклонение: журналисти от Добрич засрамват прехвалените “столични медии” (ако имат чувство за срам) , които останаха незрящи за престъпната проява на организирана престъпна група в голям български град, където на 7 март банда хулигани се опитаха да ме сплашат на публично място брутално и да ми попречат да представя книгата си “Измамата Сан Стефано”.

Беше извършено дръзко и демонстративно престъпление по Наказателния кодекс ( от 1990 г.) 174.а:

“Който с насилие, измама, заплашване или по друг незаконен начин разтури или попречи да се проведе събрание, митинг или манифестация, допустими по Закона за събранията, митингите и манифестациите, се наказва с лишаване от свобода до две години”.

И още малко ирония от мен: явно и в това отношение се европеизираме. Има европейски страни, а и в Америка е така, в които тон във влиятелната журналистика дават не непременно столичните, а онези медии, които са се утвърдили като такива сами в благородната по своята същина конкурентна битка за истината и свободата на словото.

У нас “жълтопаветните” медии, ако използвам с обратен знак комплексарския лаф на провинциални по дух душители на демократичната “разкрепостеност”, не видяха нищо за отбелязване във факта, че един журналист ( “столичен” при това) беше публично малтретиран от същества нискочели, които явно не са чели, но смятат, че имат право не само да поучават, но и да линчуват онези, които си позволяват да пишат книги без тяхно разрешение.

Един Вени Марковски, който никак не попада в категорията на “психодесните” , се обади чак от САЩ в защита на принципа да се оказва съпротива на невежеството и агресията срещу свободното слово. За целта той направи интервю с професора по история от Велико Търново ( старата столица) Милко Палангурски. Реагираха по подобен начин и отделни личности, държани в периферията на полезрението на  “водещите медии”, като журналиста Христо Христов или бившия посланик в Москва Илиян Василев. Но не и “важните медии”. Изключението в предаването “Лице в лице” с водеща Цветанка Ризова подчертава правилото.

Това е положението – тук провинциалната по дух антиколегиална завист и импотентност се е настанила на жълтите павета и дори жълтите медии не направиха изключение. При цялата си страст към скандалите, те също “пропуснаха” да отбележат скандала. С което доказаха, че с нищо не отстъпват на останалите “жълтопаветни” посестрими. Ще го приема за личен комплимент – ако на такива “колеги” съм станал толкова непоносим, значи съм на прав път.

СЛЕДВА ТЕКСТЪТ НА КРАСИМИРА ДИМИТРОВА И МНЕНИЕТО НА ИСТОРИКА РАДОСЛАВ СИМЕОНОВ ( на снимката)

За мисионерите, с които сме обречени на духовен ръст – Иво Инджев, Радослав Симеонов…

Има нещо безспорно симптоматично в това, че през 2019 година категорични истини в българската история все още се възприемат като ерес. Има нещо неоспоримо показателно за този народ – българския, а и за претенциите му за свобода, в знаците, маркиращи рефлексите му към историческите събития. И е спорна потребността му от свобода, свобода във всичките и измерения… А и желанието му да я търси… Със сигурност компрометирането на тази потребност бе очевадна на едно публично събитие в Добрич на 7 март. Денят, който за пореден път беше белязан от сблъсъка на истината с агресията на невежеството. Мястото – Регионална библиотека „Дора Габе“, събитието – представянето на книгата на Иво Инджев “Измамата “Сан Стефано“. Сблъсък, който взриви социалните мрежи… Но не и институциите…

Бях чела, бях гледала, бях чувала за издевателства над хората, които се осмеляват да говорят истини, да се заявят… Да бъдат себе си… Но не бях присъствала… Не бях съпреживяла унижението на тероризирането, не бях осъзнала абсолютната безпомощност на фините светли хора пред безпардонното, грубото… Не бях….

И сега, вече дни след края на този гнусен сценарий или в началото на предстоящ грандиозен, след прощаването ми с усещането за елементарна сигурност за оцеляването ми като български гражданин в България, няма да скрия и безсилието, и болката си… Много, много крехък е шансът за оцеляването на достойните българи пред агресията на невежото мнозинство… Онези, на които в нашата действителност и сега – през 2019-а, им е отредена мисията на просветители… На Иво Инджев /когото не познавам лично/, на историка Радослав Симеонов, когото имах шанса да срещна… Мисионери, с които ние – българите, сме обречени на духовен ръст… Или поне тези от нас, които се вписват в енергийния диалог, осветен от истината… И се радвам, че ги има…

„…Аз се учудвам защо все още институциите мълчат и се правят все едно нищо не се е случило. А това е едно пряко посегателство спрямо демокрацията, каквато и да е тя…“, заяви за Медийна група „Добруджа“ Радослав Симеонов.

И не спести откровението си: „Най-безобидната причина, за която мога да се сетя, е неграмотността и невежеството на българина в чисто исторически план. Защото в продължение на много десетилетия комунистическата историография ни представяше една захаросана, лустросана представа за българската история.

И сега – в един прекрасен ден, когато паднаха табутата и започнаха историческите факти да излизат в друга светлина, някои хора просто не могат да понесат тази историческа истина. Аз допускам, че част от тях наистина са истински български патриоти, сигурен съм в това. Но те не могат да понесат, че някой посяга на историята, такава каквато те цял живот са слушали и са живели в лъжа. Те няма откъде да стигнат до всичко онова, което, примерно, пише в книгата на г-н Инджев. Провокиран от това, което се случи, аз си купих книгата и я прочетох. Не виждам нищо, което да ме притеснява, виждам колко са безпочвени обвиненията към него…

…Неприятното е, че винаги историята е била изнасилвана, винаги е била променяна и въртяна по начин, който е угоден за управляващите. Затова в историята винаги са влизали клакьори и хора с нисък политически морал, с ниски политически страсти. Те са се опитвали чрез историята да се изкачат към върха и това е обидното и неприятното…“

Иска ми се да дам мъничък шанс на надеждата, че неприятното и обидното няма да се утвърдят в нещо много по-страшно – категоричното потъпкване на правото ни на свободни граждани… Началото вече е сложено от тези, които са в свирепа битка за оцеляването и пребъдването на митовете, които им осигуриха позиции и благоденствие в българското общество толкова, толкова дълго…

Кр. Димитрова, в. „Глас“ 18.03.2019

Историята винаги е била изнасилвана, винаги е била променяна и въртяна по начин, угоден за управляващите

Затова в историята винаги са влизали клакьори и хора с ниски политически страсти и са се опитвали чрез историята да се изкачат към върха,категоричен е историкът Радослав Симеонов

Г-н Симеонов, съществува ли измамата „Сан Стефано”? Кой я измисли и може ли войната да бъде наречена „поробителна”?

Санстефанският мирен договор винаги е бил предмет на много оживени дискусии в българската историческа наука. Дори, бих казал, още от времето на неговото сключване, та и до ден днешен. Той винаги е бил предмет на противоречиви и на пристрастни коментари. Разбира се, мотивирани от политически пристрастия, от активни позиции и т.н. Има обаче безспорни неща, които нормалното човешко мислене не може да не ги възприеме. Това е, че, когато Русия подписва този договор, тя много добре знае, че това е договор без никаква историческа стойност. Защото Санстефанският договор е просто превантивен, той е предварителен. Русия е поела ангажименти към своите западни съюзници, които са я оставили да води война срещу Османската империя, с уговорката, че, когато тя свърши, всички Велики сили заедно ще решат проблема с България и с нейното възстановяване на политическата карта на Европа. Такава практика в Европа има още от 1815 година. Затова е имало консенсус и това е Цариградската конференция. Там Великите сили са решили: „Да, ще я бъде тази държава”. Така че да казваме, че Санстефанският мирен договор е „родил” българската държава на картата на Европа, не е най-точният израз. Говоря за чисто историческо тълкувание на фактите. Реално излиза, че българската държава се появява на картата на 15 юли 1878 г., когато е подписан Берлинският договор. Но той е натоварен с други негативи спрямо нас. Натоварен е с разпокъсването на българското етническо пространство на две части и т.н. И затова ние – българите, не можем да приемем, че Берлинският договор е този, който води началото на съвременната българска държава и се хващаме за Санстефанския. Той обаче също не е точният договор, който ражда българската държава. Може би, трябва да гледаме в друга посока, защото тук и в двата случая говорим за намеси на Велики сили. А има нещо, което българите постигнаха сами. И това е духовното освобождение, което стана през1870 година. То доведе до признаването на българите като нация в рамките на Османската империя. Тези неща винаги ще бъдат предмет на противоречия, на ожесточени спорове, обвинения и дрязги. Но, когато човек е запознат с историческата фактология, мисля, че той не би следвало да не приеме тези факти. Лошото е, че това, което се случи в Регионална библиотека „Дора Габе” в Добрич, е изключително позорно, гнусно явление, което можеше да стане в Чили, Зимбабве или не знам къде. Но не мога да повярвам, че в един съвременен български град могат да се случат такива долни и грозни сцени.Това да влязат група лумпени в този храм, какъвто е библиотеката, и да предотвратят представянето на книга, каквато и да е тя, за мен е симптоматично. Не може да се толерира такова поведение. Нека да се абстрахираме от Иво Инджев. Той или който и да е. Не може по такъв начин да бъде посрещан гост на Община град Добрич, който идва да запознае обществеността със своята книга. Нека да се дискутира, нека да се говори, защото е нормално да има несъгласни с Иво Инджев. Историята е дискусионна наука, но тя не е митингова наука. Някои хора объркаха митингите с историята и научните дискусии отидоха твърде далеч. Аз се учудвам защо все още институциите мълчат и се правят все едно нищо не се е случило. А това е едно пряко посегателство спрямо демокрацията, каквато и да е тя.

Причината това да се случва аз съзирам в дълбочината на явлението. Най-безобидната причина, за която мога да се сетя, е неграмотността и невежеството на българина в чисто исторически план. Защото в продължение на много десетилетия комунистическата историография ни представяше една захаросана, лустросана представа за българската история.

И сега – в един прекрасен ден, когато паднаха табутата и започнаха историческите факти да излизат в друга светлина, някои хора просто не могат да понесат тази историческа истина. Аз допускам, че част от тях наистина са истински български патриоти, сигурен съм в това. Но те не могат да понесат, че някой посяга на историята – такава, каквато те цял живот са слушали и са живели в лъжа. Те няма откъде да стигнат до всичко онова, което, примерно, пише в книгата на г-н Инджев. Провокиран от това, което се случи, аз си купих книгата и я прочетох. Не виждам нищо, което да ме притеснява, виждам колко са безпочвени обвиненията към него. Той е изключително добросъвестен към изворите, които цитира, и си прави изводи на базата на конкретни факти. Той използва записките на един руски кореспондент Евгений Утин, който странно защо 130 години никой не си позволи да го публикува. Отговорете си сами на въпроса „Защо не беше удобен да се публикува Евгений Утин?”. Иво Инджев не цитира англичани, американци, както го обвиняваха. Само дето не го обвиниха, че е жител на Огнена земя. В същото време той цитира руски източници като граф Игнатиев, Газенкампф, руски дипломати, руски вестници, т.е. той говори с факти, които са излезли изпод перото на самите руснаци. Когато човек е запознат с цялостното развитие на руската политика през Възраждането спрямо България, то не може да не стигне до такива изводи. И това не означава, че този човек не е българин и не е патриот. Даже точно обратното – тези, които се пишат за патриоти, ако милееха за България, може би, щяха по малко по-друг начин да гледат какво се случва и какво се говори.

Защо руснаците и русофилите не искат да знаем истината?

Аз не смятам, че тези хора могат да бъдат наречени русофили. Аз съм русофил, аз обичам Русия, руската култура и руския език. Стремя се да чета на руски, но това не ми пречи да виждам какво е направил руският царизъм, неговите груби действия спрямо независимата българска държава. Това не ме прави по-малък български патриот от останалите. В основата на реакцията на тези хора вероятно е неграмотността, но това е в най-безобидния вариант. Защотоможем да стигнем и до други причини – продажничество, слугинаж и политически шмекерлъци, което е още по-зле.Някои хора си мислят, че като използват историята като аргументи, те ще съберат политически дивиденти и чрез това нещо ще влязат в Парламента и ще постигнат своята изконна мечта. Ще сбъднат своите нереализирани политически планове чрез това, че българинът по някакви характеристики е русофил. Да, имаме някакви сходни черти, защото и двата народа са славянски. Разбира се, че имаме и разлики. Ако бяхме еднакви, щяхме да се наричаме руснаци. Ние имаме общи черти и това е достатъчно да симпатизираме на руснаците. Както, когато играе славянски отбор, например Хърватия срещу Франция, българите симпатизират на Хърватия и това е съвсем нормално. Друг пример: една Босна и Херцеговина, която е освободена 1878 година, също като България и след това там стъпват австрийците, никой не нарича австрийците освободители. Никой не издига паметник на австрийския император в центъра на Сараево. Ние сме много признателни към Русия, даже бих казал, че понякога стигаме и до чисто поклонничество. И така се появява този синдром в тези хора. Те започват да си мислят, че Русия е все и вся. Парадоксално е, че те си присвояват правото да бъдат ментори на българската история, т.е. историята трябва да бъда такава, каквото на тях им харесва. Не може така.

Как си обяснявате факта, че Ваши колеги историци твърдят, че само историк може да пише такава книга?

Не, това е много ограничено и тесногръдо. В такъв случай и Стефан Цанев не трябваше да напише своята книга, в такъв случай и Раковски не трябваше да се занимава с историческите си изследвания и т.н. Историята е обществена наука. Когато човек е много добре запознат с фактите, когато човек е проучил добросъвестно историческите извори, той може да говори и да е компетентен. Защото наистина има много драскачи и много манипулатори. Това са хора, които се опитват да изкарват политически дивиденти от историята за себе си. Неприятното е, че винаги историята е била изнасилвана, винаги е била променяна и въртяна по начин, който е угоден за управляващите. Затова в историята винаги са влизали клакьори и хора с нисък политически морал, с ниски политически страсти. Те са се опитвали чрез историята да се изкачат към върха и това е обидното и неприятното. Преди години, в социалистическа България много трудно се влизаше в университет в дисциплината „История”. Причината е, че това беше катапулт към някакво развитие в йерархията на партията. Сега историческите факултети не могат да съберат хора дори за една група. Историята сега не дава това, което е давала навремето. Тя е била конюнктурна наука и затова се случват тези неща.

Хареса ли Ви книгата „Измамата Сан Стефано. Руско-турската поробителна война”?

Аз мисля, че заглавието е пресилено. В никакъв случай не бих я нарекъл „поробителна”, но съм съгласен с много от тезите на автора. Съгласен съм с това, което казва, че българите никога не са били роби, защото робството е категория, присъща за робовладелския строй. Българите не са роби, защото имат собственост. Самите руснаци го пишат. Когато тръгват да освобождават този народ, те очакват да видят един народ, който е клан от османците, който живее в жестока мизерия. Какво се оказва, че руският мужик ахва и вижда, че българите имат къщи на два етажа, как българите имат павирани улици, имат пътища, чешми и т.н. Нещо, което по това време в царска Русия, за съжаление, липсва. Това обаче не означава, че българите не получават свобода. Да, те получават свобода, но те не са били роби. Какво ни е дала Русия? Ако се вгледаме в чисто исторически аспект, ще видим, че не винаги Русия е била съюзник на българите. Ако се върнем в Средновековието и походите на един киевски цар Светослав в българските земи, които в крайна сметка се превръщат в основната причина България да падне под византийска власт. Това обаче не означава, че ние трябва да мразим Русия и Светослав, защото така се е случило. Просто такава е историята и тя не трябва да бъде подменяна.Русия е против създаването на самостоятелна българска църква. Тя е против съединението на Княжество България и Източна Румелия – това са факти. Нека някой да каже, че не е така. Кой взема и кой дава Северна Добруджа на Румъния? Заради руснаците имаме Добруджански въпрос. Всеки казва заради Великите сили, ама не е точно така. Русия воюва срещу нас по време на Първата световна война. Руски кораби бомбардират Варна и Балчик. Русия ни обявява война, а някои пишман историци продължават да твърдят, че в Първата световна война България е била обявила война на Русия. Това не е вярно. Когато България влиза във военни действия спрямо Сърбия, Русия от солидарност към Сърбия ни обявява на нас война и веднага започва бомбардировката над Варна. Това обаче се премълчава. Много факти от нашата история бяха скривани от хората и затова сега стресът у хората е толкова голям. Когато някой каже нещо такова, следват обвиненията: „Ти си продажник, ти не си българин”. Не се прави така, чете се внимателно, мисли се, разсъждава се и тогава се говори. Мисля, че твърде много политика се вкара в историята, твърде много митингови страсти и затова се стигна дотам.