Полетът на мечтите с метлата на Пепеляшка я оприличава на баба й Яга от руските преказки

Светът е пълен с недоволни хора, но ако перифразирам песимистично началото на “Ана Каренина”, в което Толстой отбелязва приликата между щастливите семейства, които обаче в нещастието си са различни, мога да кажа от свои наблюдения: всички недоволни хора си приличат, но всеки от тях е нещастен по свои причини. 

Усещането за неудовлетвореност от живота се долавя в България не само по статистическите данни, които отреждат на българите водещо място в тази тъжна световна  статистика. Недоволството ни заобикаля отвсякъде и прави доволното малцинство да изглежда глупаво, ако не и гузно. 

Имам навика да отвръщам на стандартния въпрос “как си” с искреното твърдение, че с чувствам отлично – при това нарочно. Следва смях, но горчив и с подтекст “ясно, голям шегаджия си”. Никой не ми вярва и всички ме подозират, че в най-добрия случай се “правя на интересен”. 

Нима не мога да намеря причини да се присламча към мнозинството с някое “ не е за разправяне” или с “по – добре не питай”? Мога, но не искам. 

Въпросът е твърде голям и  философски в своята дълбочина, за да имам претенцията да го опиша, разнищя и да предложа рецепта за щастието в един кратък текст ( пишещите в интернет бързо научават, че почти никой няма да прочете досадно дълъг техен текст). Но в опит за споделяне мога да кажа, че удовлетворението от живота зависи не само от обективните материални обстоятелства, но и от това, доколко го желаеш. И доколко работиш за него, вместо да чакаш крушата сама да падне в устата ти.

Понеже не съм нито философ, нито социален антрополог, нито специалист по психология на масите, мога само да извадя от политическия контекст примери за това, че има и доволни хора наоколо. И дори си го “признават” именно във връзка с политиката и вододела на прехода от комунизъм към свобода, който е прието у нас да наричаме “промяна” с деликатност в изказа, за да не бъдем заподозрени в доволство.

Познавам и бивши недоволни, променени някогашни (право)верни партийци сред масата обикновени хора. Те, колкото и  да споделят елементи от носталгията по младостта си, очевидно се домогнаха до придобивки, за каквито не са мечтали в “доброто старо време”. И придобиха самочувствие на справящи се сами с живота хора в малко населено място. Успяват благодарение на собствените си усилия, но и на “промените”, без които нямаше да имат шанса да се замогнат извън стандартите на разбиранията за добър живот от времето на всеобщото униние на “равните” права и възможности.

Ни бих искал да опиша бита им, за да не се разпознаят и да не се засегнат, че ги използвам за илюстрация без тяхно съгласие. Но е достатъчно да кажа, че са хора от село, които днес признават: да, без “промените” нашите деца със сигурност щяха да останат близо до нас, защото върхът на нашите мечти беше да завършат нещо в близкия град и да се върнат тук. София беше непостижим блян за тях, споделят със смесени чувства, но откровено гордите родители.

Каква по-голяма гордост и радост и може да има за един родител, от успеха на децата му!

Въпросните отдавна пораснали деца не само покориха София, където се заселиха без да се умилкват на властта за “софийско гражданство” ( да, да тъжно е обезлюдяването на малките селища у нас, обаче питайте тези “деца” дали тъгуват по външните тоалетни), но и станаха граждани на света. Обикалят го на свои разноски и не по принуда, а  за удоволствие. Постигнаха това благодарение на собствения си труд, който едва ли щеше да доведе до този резултат без шанса, който им дава “промяната”. 

А какво да кажем за знаменитости от световен мащаб, като нашият Гришо и рускинята Шарапова?

Като гледам популярното в мрежата видео как тази преуспяла в живота хубавица се сбогува днес с тениса на чист “американски” език- за да прави каквото си поиска с живота си, който тепърва й предстои – не мога да не направя аналогия с Пепеляшка. Тя никога нямаше да стане принцеса, бидейки закрепостена край огнището на мащехата си, ако “промените” не й бяха открили пътя към възможността да покори световните върхове.

Спирам с тези разсъждения поради безбрежността на темата. Всеки може да я допише или постави под съмнение. Но едно е безспорно: светът се промени и можем не само да се надяваме тази промяна да е необратима, но сме длъжни пред следващите поколения да се борим да не позволим връщането назад. Правим, каквото можем. 

Успехът на промените е променлив. Няма нужда човек да е Толстой, за да забележи, че и успелите хора си приличат у нас по…мърморенето от опасения, да не бъдат заподозрени от околните, че се “цепят от колектива”. 

Както подобава на преобладаващо политически коментар, нека завърша все пак с констатацията, че неуморното самохвалство на властта с успехите отблъсква дори и истинските успелите хора, които имат чувство за мярка. Защото успелите хора, подобрили живота си въпреки властта, знаят от опит, че управляващите се опитват да се възползват от техния успех и да припишат ширещото се недоволство на “злонамерените”. 

На обратния полюс са самоцелните опити на противниците да докажат, че животът тук е един ужас, чийто край може да дойде само с възкачването им на върха на управлението. 

Трябва да има среден път между тези две спекулации. Пепеляшката на Европа заслужава по рождение кристалната обувчица, но за да се случи “чудото” в тази приказка все пак трябва да участваме в бала на отворения свят, без което няма да бъдем забелязани. Поканени сме най-тържествено в него и трябва да следваме правилата му за участие, вместо да настояваме, че с метлата край огнището, с която замитаме боклука под миндера, ни е по-добре.

А полетът на мечтите, осъществяван с метла, прави симпатичната Пепеляшка да заприлича на баба си Яга от руските приказки.