“Няма доказателство” е доказателство за прогресивно реваншистко предателство

Темата за доказателства като оправдание да злодействата на Русия е вековна в България, без преувеличение. Сега получава своето продължение чрез политиката на прогресивните реваншисти в България да бранят реномето на злодеите пред българите и чужденците.

Позната ми е истерията с цел да се обезвреди противопоставянето на Левски на Русия, понеже няма доказателства да е казал “Който ни освободи, той и ще ни пороби”. Преди 20 години оборих публично претенцията за “доказателствата” дали Левски е казал това- отгоре на всичко го е казал в много по-разгърнат смисъл, разказан от най-безспорния разказвач на историята на българското Националноосвободително движение Захари Стоянов. 

Както виждаме и днес пазителите на реномето на руzките злодеи се позовават на “липсата на доказателства” сякаш трябваше да разполагаме с видео и аудиозапис на завета на Апостола. Както казах в предаването “Лице в лице” на 28 март 2016 г. и Херодот не е разполагал с нищо подобно като доказателства за написаното от него, но е на пиедестала като Баща на историята. Подобна чест в България се отказва на Захари Стоянов, признат за всичко останало като най-меродавния източник за времето си, но не и за онова, което не се харесва на Русия и нейния обслужващ персонал у нас.

Самият Захари Стоянов, председател на Народното събрание и най-голям (след Раковски, родоначалник на българското Националноосвободително движение, учител по революция на Левски), критик на руското поробване на България под претекста за “освобождението”, умира внезапно на 2 септември 1889 г. в хотел „Сюиз“ в Париж, едва 39-годишен. Доказателства за ръката на Русия (която ликува)?

Ами убийството на Стефан Стамболов на 15 юли (3 юли стар стил) 1895 (както пише дори в “меката версия” на Уикипедия) с участието на “ група проруски ориентирани българи”? Доказателства за ръката на Русия? Формално няма, но и този случай отговорът е зададен в прословутия въпрос на консула Луций Касий в римския сенат  „Cui bono?” ( Кой има полза).

Същият е казусът с убийството на 26 февруари 1907 г. на софийския кмет и бивш председател на Народното събрание Димитър Петков. Героят от българското опълчение, загубил ръката си в бой с османците, награждаван с Георгиевски кръст за храброст лично от руския император, е разстрелян в гръб на улицата от убиец, който е заловен, но неговата русофилска мотивация така и остава непотвърдена. “Вината” на Димитър Петков е в това, че отправя остри критики към руската роля в България, подобно на Захари Стоянов.

Има още много подобни случаи на физическо ликвидиране на гласовити и знаменити противници на руското влияние в България от онзи период. Общото между всички (кажете ми едно изключение!) е, че биват избивани системно критици на Русия и че няма “доказателства” за ролята на самата империя.

Едва съветска Русия, след като окупира България, престава да крие, че стои зад терора срещу България, наказвайки със сърпа и чука на своя местен слугинаж свои противници, реални или нарочени за такива.   

Ето че се намираме в ситуация на постокупация, при която днешната московия се връща към стария подход на империята да “наказва” България без да си признава, разчитайки на това, че знае как да прикрива престъпленията си. Местните й помагачи поемат подадената топка, припявайки “няма доказателства”. Което е доказателство за предателство.